Вълна
2 мин за четене
Оправям си пънка в огледалото. Бях ли вчера тук? Нямам спомени. Роша небрежно косата си. Нещо естествено без претенций за идеалност...като мен самия (?). Пускам водата и сякаш чувам...някой извън мен говори...отново този глас. Кой говори зад стените? Може би ти си гласът който винаги ме кара да забравя кой съм и когато вървя по голямата сива улица отново да бъда просто две скрити очи зад дебелите тъмни стъкла. Четката за зъби издрънка шумно в бурканчето за бебешки храни, последен поглед в огледалото. Очите ми се взират в мен. Ти ли си отново? Нещо странно се случва на случайно неподозиращия странник докато върви по сивата улица. Той не знае че неговата сянка сънува как убива отново, защото иска...иска кръвта на целия свят в шепите си. Всъщност тя иска дори повече, но ще умре задавена от собственото си тяло и разпъната от животното в сърцето си. Пътят до училище "един изпълнен с тръни път лишен от суета" ...Можеш ли да видиш и да чуеш самия себе си? Кой е гласът? Какво е гласът? Отново развален асансьор (развален свят). Стълбите... Ще закъснея за час по нещо си. От една врата се чуват крясъците на жена. Тя винаги крещи. Какво ли иска да каже с това? Може би никой никога не я е изслушал... Защото всеки се засяга от различни неща, понякога странни друг път... още по-странни... Отново този звук звукът на света т. е. на града защото няма друг свят и защото световете са неуместни в случай като този - на човек който му стърчи косата и е лошо облечен и живее там където върви...на сивата улица пътят към... някъде си. Всички ме гледат спрели своята работа и своите мисли. Разтворени шепи...виждам ги в мрака...рибки в аквариум ... аз ще ви нахраня със себе си. Нали това искате от мен, мен, мен. Толкова съм далечен и чужд, "сляп за очите които виждам". Трамваят тъкмо спира. Празен е. Искам да се хвана за дръжката за да гледам релсите които остават зад гърба ни. Те ме омагьосват и аз отново незнам ... Кой е гласът? Какво е гласът? Черните птици летят през тротоари и паркове, но никой не ги вижда, аз ги следвам и те ми казват..,че не съм където съм (?).
-Има ли и други места освен това? - питам
-Не и в момента...
Вратите на трамвая се отварят с трясък. Скачам от първото стъпало. Училище, деца и... хора. Отново гласовете, гласове премесени с шум от тракащи токчета. Немога! Излязох вън на пейките. Бях видял празните лица и ехото в коридорите. Ехо което напомня на болница. Но тук беше различно... слънчево... Какво ми каза гласът?
-Какво ми каза?
-То важи за преди...
-А сега какво важи?
-Сега важиш ти?
-Аз..?
-Да...
Щях да кажа че не разбирам, но всъщност започвах да... Къде съм? Бях ли вчера тук? Нямам спомени. Роша небрежно косата си. . .
-Има ли и други места освен това? - питам
-Не и в момента...
Вратите на трамвая се отварят с трясък. Скачам от първото стъпало. Училище, деца и... хора. Отново гласовете, гласове премесени с шум от тракащи токчета. Немога! Излязох вън на пейките. Бях видял празните лица и ехото в коридорите. Ехо което напомня на болница. Но тук беше различно... слънчево... Какво ми каза гласът?
-Какво ми каза?
-То важи за преди...
-А сега какво важи?
-Сега важиш ти?
-Аз..?
-Да...
Щях да кажа че не разбирам, но всъщност започвах да... Къде съм? Бях ли вчера тук? Нямам спомени. Роша небрежно косата си. . .
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дарко Дони Всички права запазени
Изпълнено със самота, и все пак красиво... Красиво от гледната точка на човек, който роши косата си не защото трябва, а защото така му харесва... 
