Вълшебният медальон

29.01.2007 г., 17:16 ч.

Проза

960 0 0

5 мин за четене

Есен е. Времето е студено. Клоните на дърветата се клатушкат, като живи. Листата играят, полюлени от тихия ветрец и сякаш музика звучи в ушите ми. Въздухът е чист и свеж, след сутрешния дъжд и времето - мрачно, но някак вълшебно.
На хълма седи овчарче с две кучета и стадо овце, и си подсвирква с уста. Изведнъж то вижда нещо блестящо в шумата и що да види - златен медальон. Поогледа се наоколо, но не видя никога и тогава то реши да си го сложи. Загледа се в него и си помисли, че ако го продаде сигурно ще събере пари, за да избяга от лошите си стопани и отиде при истинските си родители, макар, че не знае къде са те. Когато се осъзна вече бе късно и трябваше да се прибира. Ската медальона, подкара овцете и тръгна към къщи.
  Том бе изоставен от родителите си, заради недостиг на пари и даден на бездетно семейство. Но това семейство бе много лошо и строго и затова те го караха да върши тежка работа.
Ето, стигнаха къщата. Момчето остави стадото и кучетата и влезе. Вътре го чакаха майката, която готвеше и мъжът й, който четеше вестник.
- Къде се бавиш момче? Не виждаш ли кое време е?
- Забравих се заради овцете, мамо! Извинявай!
-Как "извинявай"? Знаеш ли как се притеснихме?Сега за урок, баща ти ще те нашляпа, па следващия път - да знаеш!
И ето, че баща му го наби с колана. Том се разплака и се качи в стаята си. Там, със сълзи на очи си изкара медальона и се унесе: "Ех, ако можеше да съм си у дома... при моите родители...". В този миг нещо се случи. Изведнъж се събуди и пред него се озава съвсем друга обстановка. Когато се огледа, видя истинските си родители: "Мили, събуди ли се?", "Как спа сине?". Нещо тропна и той осъзна, че това е само мираж. "Но как? Медальонът ли направи това?" -веднага изплуваха думите в ума му. После дойде като видение, как като малък този медальон бе даден на него от родителите му, но при сбогуването им, точно на това място, е паднал от врата на момчето.
На следващия ден, когато отиде да пасе овцете, се върна на мястото, където намери талисмана и поседна. Почуди се къде може да намери близките си и в този момент дойде споменът за някаква къща в края на гората. Той събра смелост, остави кучетата да пазят стадото и реши да отиде да провери дали жилището е още там. Тръгна с мисълта: "Ако ги намеря, ще се върна да живея при тях!", и се затича. Тича, тича, като си мислеше, че колкото по-скоро отиде, толкова по-скоро ще ги види. И ето, че стигна гората. Тя бе тъмна и непроходима, но това не го спря и той тръгна през нея. Може и да заобиколи, но това ще му отнеме много време, а той няма такова. Краката го боляха, чуваха се страшни звуци, бе тъмно и Том си помисли, че някой го наблюдава и следи, но вече бе късно да се върне. Момчето продължи да бяга, дори започна да се движи по-бързо, въпреки острата болка в краката.
След всичко това, той стигна до края на страшилището. Спря да тича и тогава осъзна, че целият е облян в пот, но повече внимание обърна на това накъде да тръгне. Видя пътечка, а по-напред -къща и отново се затича. Когато стигна до нея, забеляза, че изглежда спретната и развълнуван си помисли, че вътре живеят неговите родители. Първо почука, преди да влезе. За учудване, в нея не намери никого. Разочарован и задъхан, седна да почине. Тогава си помисли: "Ами ако те са умрели..." Внезапно погледът му се мерна върху бележка, оставена на масата:
Преместихме се в къща - нагоре по пътеката!
           Тим и Сара Кенови
Тогава Том разбра, че това са майка му и баща му, и се изпълни с енергия и надежда. Веднага изхвърча от стаята и тръгна да бяга нагоре. Досети се за овцете, но нищо не го спря вече, когато знае, че може да види близките си. Нагоре видя къща, но по-порутена и си помисли да надзърне и да се връща при стадото, защото вече започна да се мръква.
Почука лекичко, надникна и сърцето му започна да бие лудо. Вътре видя една жена да мие чинии с гръб към него. Тя се обърна и го видя. Жената бе толкова красива, че той остана с отворена уста. Тя бе със златна, дълга коса, сини дълбоки очи и нежен глас, който каза:
- Какво обичате? Кажете?
-А... такова... аз търся... семейство Кенови? - той се стъписа.
-Да? Аз съм Сара Кенова!
-Не знам как да ви кажа... аз съм Том!
-Ах... Томи... Ах... детето ми... ти ли си? - въодушевено каза майката.
И тя се затича към сина си с усмивка на уста. Прегърна го силно и го целуна по челото.
- Детето ми, как ни намери? Как стигна до тук? Кой те доведе? Кажи!?
  - Ами... мамо... аз намерих медальона и... намерих къщата и бележката и... ето ме! Оставих стадото и тръгнах! Къде е татко?
- Той отиде за дърва... ей, сега ще дойде!
Чу се шум. Вратата се отвори и влезе мъж.
- Скъпи, виж, детето ни... Томи е тук! - възкликна радостно Сара.
-Томи, това ти ли си? Мале, колко си пораснал! Ела да те прегърна (прегръдка)
- Как стигна дотук?
- Намерих медальона, оставих овцете и дойдох да ви търся!
  - Ами стопаните ти? Ами Грета и Сам?
- Те ме третират като слуга и аз само работя! Ъ-ъ-ъ... вие... може ли да живея отново при вас? - попита несигурно Том.
- Миличък, сега баща ти си намери работа и мисля, че... можем да те издържаме! Ти какво ще кажеш Тим?
- Разбира се, че ще се съглася, скъпа! Ще намерим и на теб работа, мила!
- Чудесно!!! Значи вече живея тук?
- Да!!! - отвърна баща му.
       Сара също си намери работа. Съобщиха новината на Сам и Грета, те я приеха с недоволство, но се примириха и отидоха да си вземат овцете.
Медальонът остана в Том до края на живота му. И така семейството остана заедно до порастването на момчето, а той се ожени за красива девойка.
Заради доброто си сърце, той прости на предишните си стопани и дори ги посещаваше...
Медальонът е свещен и без него нямаха да се съберат, затова аз вярвам, че той е вълшебен.
Любовта на родителите остава вечна, дори и да са разделени от детето си.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.