15. И пак е лято

       Плувам навътре в морето и се страхувам от медузите. Не ги виждам, но сигурно са някъде наоколо. Ето, сега ще изскочи пред лицето ми пулсиращият купол на най-голямата медуза и ще протегне отровните си пипала към шията ми. А аз съм далеч от брега и няма кой да ми помогне. Сама съм! Страхът пълзи по тялото ми, но продължавам да плувам – все по-навътре в морето. Трябва да се освободя от този глупав страх, няма на кого да разчитам. Обръщам се назад и се взирам в далечината. Хората по плажа са съвсем дребнички, като буболечки, които щъкат насам-натам. А нагоре, над пясъчната ивица, се е ширнал градът. Изведнъж... страхът ми изчезва! Обзема ме някакво радостно спокойствие. Медузите не са ми врагове. Каква нелепост е да се страхувам от тях! Тук никой не ме мрази, тук ми е хубаво, аз съм частица от тази необятност, като водата, като водораслите, като рибите, като камъните и пясъка. А онзи град в далечината ми изглежда странен и чужд. Чудя се защо живея там, а не тук, където се чувствам така добре. Божичко, дали не полудявам? Трябва бързо да се върна на брега.

       Соланж и гаджето ѝ Джони ме чакат до морето с разтревожени лица. Зад тях на пясъка седят приятелите им Мутата и Перо.

       – Какво правиш! Нямаше те повече от час.

       – Преживях истинско чудо. Елате да седнем и ще ви разкажа.

       Соланж Дюпон е половин французойка. Навремето дядо ѝ бил назначен за френски консул във Варна, а след смъртта му баща ѝ Марсел Дюпон наследил поста. Но след Девети септември френското консулство във Варна било закрито. Те са имали възможност да напуснат България, защото са френски поданици, но се отказали.

       – Варна е моят роден град – казал Марсел на баща ми. – Тук е целият ми живот, тук са приятелите ми, роднините и близките на жена ми. Защо да ходим в друга страна? Там си нямаме никого.

       Сега Марсел Дюпон е работник в Корабостроителния завод. Те живеят в старинна белокаменна къща на крайморския булевард „Червеноармейски”.

       Баща ми и Марсел Дюпон са приятели още от младежките си години. През лятото често се отбиват в бирарията „Златната котва”. Поръчват си по голяма халба ледена бира и си припомнят ергенските лудории или споделят преживелиците си. Минавам всяка вечер покрай бирарията, когато се прибирам у дома, и понякога ги виждам да разговарят оживено или просто да си седят заедно, мълчаливи и замислени.  

       Соланж е с няколко години по-голяма от мене. Тя учи в училището за медицински сестри. Убедена съм, че тази професия много ще ѝ приляга, защото Соланж е грижовна, усърдна и прецизна във всичко. Благодарение на нея къщата на булевард „Червеноармейски” блести от чистота. Тя шие сама дрехите си и дори един следобед за няколко часа ми уши разкроена пола от крепон на едри цветя. „Утре ще ти ушия и фуста, само трябва да купя дантела. Сега тези поли са много модерни, но се носят с фусти, така че под полата да се подава един пръст бяла дантела.” Преди време Соланж беше ми споделила, че винаги е мечтала да има по-малка сестра. Очевидно през лятото запълвам, доколкото мога, тази празнота в живота ѝ.

       Сутрин Соланж идва у нас, да ме вземе за плажа. Приготвям се бързо и връзвам косата си на висока „конска опашка”. През учебната година винаги се сресвам на две плитки – единствената разрешена прическа за момичета с дълги коси. Но през лятото във Варна мога да наруша някои забрани: заради чуждите туристи милиционерите са прибрали временно големите остри ножици, с които безмилостно режат конските опашки на момичетата и тесните панталони на момчетата. Временно, до есента...

       На плажа ни чакат Джони, Мутата и Перо. Те са студенти по химия и се надяват след дипломирането си да бъдат разпределени в новопостроения химически завод в Девня и да работят близо до Варна. И тримата са свестни момчета, не ми омръзва да съм с тях от сутрин до вечер.

       Джони е едър, възпълен добряк, приел благодушно менторската роля на Соланж в отношенията им. Той е запален меломан. Нощем слуша музикалните предавания по забранени радиостанции, а на следващата сутрин на плажа ни осведомява за новостите в модерната музика.

       – Не ги ли заглушават? – питам, защото си спомням как майка ми и Люба Константинова се напрягаха да чуят нещо по радиото около Унгарските събития.

       – Не, и слава богу! Покриват само новините и коментарните предавания. Снощи пуснаха едно страхотно парче: „Даяна” на Пол Анка. Знаеш ли, той е на твоята възраст, но вече е известен по света. Представяш ли си?

       Трудно ми е да си го представя, разбира се. Добре, че нямам дарба като Пол Анка, защото светът щеше да бъде лишен от блясъка на моите изяви.

       Обикновено оставаме на плажа до късния следобед. Хубаво ми е да съм част от този пъстър и буен живот с мирис на водорасли и горещ пясък, с безреден шум от хорски гласове, смях, музика и плясък на вълни. Но каквото и да правя на плажа, все поглеждам към кулата за скокове. И понякога виждам Стас: той се качва по тесните стъпала, застава в самия край на кулата, разперва ръце встрани и полита като птица към вълните...

  *

       В неделните дни си тръгвам по-рано от плажа, защото по традиция обядваме у леля ми Христина, по-голямата сестра на баща ми. Тя живее със свако ми и братовчед ми Пепи в жилищна кооперация недалеч от нас. Тези обеди си приличат като две капки боза. Баща ми се чувства длъжен да похвали сестра си за вкусния обяд, а аз му пригласям. След като излапа десерта си, Пепи се изстрелва нанякъде. Свако ми всеки път ме пита как върви училището и изобщо не се сеща, че през ваканциите това е последното нещо, за което ми се говори. Леля ми се тревожи за здравето на баща ми, а той я успокоява, че няма здравословни проблеми. Никой никога не отронва дума за майка ми, сякаш тя не съществува на тази земя. Чувствам, че Христина мрази Елеонора и в мислите си, а може би не само там, стоварва върху нея вината за всички беди в живота на баща ми.

       Тръгваме си след поредния неделен обяд. „Ще ви чакаме другата неделя – казва леля Христина, като ни изпраща до входната врата на апартамента. След това подшушва на баща ми: – И да поздравиш Данчето от мен.”

       – Коя е Данчето? – питам, докато се прибираме.

       – Една обща позната – отговаря неохотно баща ми.

       – А защо ти трябва да ѝ предадеш поздравите на леля ми?

       – Защото сме колеги.

       Баща ми вече не е общ работник. След като се сбогува с надеждата да възстанови адвокатските си права, успя да намери работа по специалността си и сега е юрисконсулт в Градския промкомбинат. Дори си има отделен кабинет: малка стая с бюро и кантонерка. Може тези дни да се отбия до работата му и да разбера коя е Данчето...

       В понеделник сутринта реших, че не ми се ходи на плаж.

       – Днес ще пропусна плажа – казах на Соланж, когато дойде у нас. – Трябва да почистя стаите и да напазарувам за седмицата.

       – Добре тогава. Чао, до утре!  

       Всъщност имах намерение, след като приключа с домакинската работа, да намина към административната сграда на Градския промкомбинат, за да видя как Богдан Каранов се справя със служебните си задължения.

       Малко преди да изляза, у дома дойде Дарина.

       – Стас иска да се видите.

       – Защо съм му притрябвала на Стас? – с огромно усилие постигнах безразличен тон.

       – Ами не зная. Помоли ме да ти съобщя, че ще те чака довечера в седем часа пред входа на Морската градина – каза Дарина и си тръгна.

       Забравих защо щях да излизам и къде щях да ходя. Отидох в стаята си и се тръшнах на леглото. Не бяхме говорили от деня, когато му казах, че го мразя. Дори не разбрах кога си е заминал. Росен веднъж ми спомена, че момчетата от тайфата са го изпратили на гарата. Какво иска сега от мене? След няколко седмици ще отпътувам оттук и ще дойда чак през пролетната ваканция, а това са цели седем месеца. И какво ще правим през това време? Ще си разменяме писма? Като Пейо и Мина: Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Само че силата на Стас изобщо не е в писането, иначе нямаше да се налага две години да пиша домашните му по литература. Значи ще чакам глупавите му писма, а той може в това време да ходи с други момичета и аз няма да знам. Нали съм виждала как се навъртат около него. Не, тази история трябва да приключи веднъж завинаги.

       Не отидох на срещата със Стас. Всъщност не отидох никъде тази вечер. Останах в стаята си. Добре, че баща ми се прибра късно и нямаше нужда да обяснявам защо съм си вкъщи.

  *

       – Ей, слушайте, оркестърът свири „Тути фрути” на Литъл Ричард – казва Джони.

       Седим на маса близо до дансинга в казиното на Морската градина.

       – Можеш ли да танцуваш рокендрол? – пита ме Перо.

       – Да, докарвам го донякъде.

       – Хайде да се поразкършим тогава.

       Той ме хваща за ръка и ме води на дансинга. Там няколко двойки се подрусват със стъпки две напред, две назад. А ние танцуваме рок: подскачаме в такт с енергичния ритъм на музиката, раздалечаваме се, въртим се и отново се хващаме за ръце. Към нас приближава непознат мъж със сива риза с къси ръкави и черен панталон.

       – Веднага напуснете дансинга – прошепва ни той.

       – Ама защо? – питам.

       – Не съм длъжен да ви давам обяснения – шепотът му вече звучи заплашително, – но ако много настоявате, ще ви покажа какво се случва с хората, които се увличат по упадъчните танци.

       – Няма нужда – казва Перо.

       Връщаме се оклюмани към нашата маса, но приятелите ни са видели сценката и вече са прави.

       – Да се махаме оттук! – казва Соланж.

       Разделяме се пред входа на Морската градина.

       – Да те изпратим ли до вас? – пита ме Джони.

       – Не, искам да повървя сама.

       Минавам край бирарията „Златната котва” и по навик поглеждам към масата, където обикновено седят баща ми и Марсел Дюпон. Да, баща ми е там, но срещу него не е Марсел, а една непозната жена. Нещо ме хваща за гърлото. Коя е тази жена? Защо е с баща ми, по дяволите! Данчето?! Оттеглям се в сянката под дървото на тротоара и ги наблюдавам. Тя е видимо доста по-млада от него, с къса тъмнокестенява коса, накъдрена на едри вълни. Не виждам цвета на очите ѝ, но веждите ѝ са оскубани и изрисувани с молив. Тя се привежда над масата към него и му говори нещо. Не спира да говори тази жена! Баща ми я слуша и от време на време се усмихва.

       Не мога да ги гледам повече! Хуквам към булевард „Червеноармейски”, стигам задъхана до белокаменната къща и звъня на входната врата.

       – Какво става? – посреща ме Соланж.

       – Може ли тази вечер да спя у вас?

       – Може, разбира се, влизай. Но ще ми обясниш какво се е случило.

       Отиваме в стаята ѝ на втория етаж.

       – Баща ми си има приятелка. В момента е с нея в бирарията „Златната котва”.

       – Е, и?

       – Какво се опитваш да ми кажеш, Соланж? Че е нормално мъж на неговата възраст, с голяма дъщеря и... – спирам по средата на изречението, защото не намирам думите, с които да включа и майка си в семейната ни драма.

       – Разбира се, че е нормално. Осъзнаваш ли, че се държиш като ревнива егоистка? Искаш един мъж на четиридесет и пет години, разведен, да живее като монах. И защо? Защото дъщеря му не може да преглътне факта, че родителите ѝ отдавна са разделени и всеки от тях има право на собствен живот. Лягай си сега, утре пак ще поговорим.

       Дълго мислих в леглото върху думите на Соланж. Много ме заболя, че ме нарече ревнива егоистка. Родителите ми имали право на собствен живот. Обаче майка ми няма собствен живот. Или има, а аз не зная? Изключено, веднага щях да разбера – Елеонора не може да пази тайна. А какво ще стане оттук нататък? Не съм егоистка, Соланж, само съм объркана. И отчаяна. Все се надявах, че един ден баща ми ще се върне при нас...

       Заспах едва на разсъмване. И ми се стори, че съм спала само пет минути, когато Соланж ме събуди.

       – Ставай! Баща ти те чака във вестибюла. Снощи изпратих папа да му каже, че ще спиш у нас, да не се тревожи.

       Във вестибюла баща ми разговаряше с Марсел Дюпон. Изглеждаше спокоен.

       – Хайде да тръгваме – каза той, – у дома ще си поговорим.

       Седим на масата в кухнята. Баща ми отпива от кафето си и ме поглежда. Чувствам се замаяна след безсънната нощ, но ми се струва, че ме гледа с насмешка.

       – И за какво беше този бунт? Само защото си ме видяла да вечерям в компанията на една жена?

       – Това не е просто една жена, нали?

       – Добре де, излизам с нея. Нали не очакваш да искам разрешение от тебе за това? Аз не те питам с кого излизаш и имаш ли си приятел. Не те контролирам, защото ти имам доверие. Надявам се на същото отношение и от твоя страна.

       – Ще се ожениш ли за нея?

       – Ако това те тревожи, можеш да бъдеш напълно спокойна. Никога повече няма да се женя. Бях женен веднъж, имах прекрасна жена и си имам още по-прекрасна дъщеря. Ти си най-важният човек за мене, набий си го в умната главица.

       – Тате – поех си дълбоко въздух, защото ми беше трудно да го изрека, – вие няма да се съберете повече с мама, нали?

       Баща ми замълча и след малко каза:

       – Виждаш ли онази ваза?

       И той посочи към етажерката до стената. На горната полица стоеше бялата порцеланова ваза с изрисувани сини цветя и с две дълбоки тъмни резки, които започваха от гърлото ѝ, кръстосваха се по средата и се спускаха към дъното.

       – Беше любимата ваза на баба ти Марина. Когато тя почина, леля ти се опитваше да я замести в домакинската работа. Веднъж, докато бършеше праха от етажерката, събори вазата на пода и тя се счупи. Занесе я на майстор да я залепи, но следите от счупеното си останаха...

       Извърнах очи от вазата.

       – Тате, искаш ли още кафе?

       – Не, ще тръгвам за работа. Ти какво ще правиш?

       – Ще легна да се наспя.

  *

       Видях го чак когато се изпречи пред мене.

       Връщахме се със Соланж и Джони от Летния театър в Морската градина. Бяхме гледали операта „Аида” и още не можех да се откъсна от въздействието на финалната сцена. Булевардът беше оживен и шумен, но аз не виждах нищо наоколо, защото пред очите ми страдаха и умираха в зазиданата гробница Аида и Радамес.

       – Марина, трябва да поговорим.

       Стас ме гледаше с онази негова упорита настойчивост, която познавах добре.

       – Няма за какво да говорим – казах с леден тон.

       – Хей, младежо, защо не се разкараш, преди да си изял някой бой? – Джони пристъпи към него.

       Зелените очи на Стас просветнаха злобно.

       – Ти не можеш да ми казваш кога да се разкарам. А ако искаш да се бием, давай да почваме.

       – Я стига! – Соланж застана между тях. – Искаш ли да говориш с него? – обърна се тя към мене.

       – Не искам.

       – Да вървим тогава.

       Не се обърнах назад, но усещах, че Стас стои на тротоара и продължава да гледа след нас.

       – Кое беше това момче? – попита Соланж.

       – Не ме разпитвай, моля те.

       – Не питам от празно любопитство. Виждам, че си разстроена.

       Да, бях разстроена, но вече не заради Аида и Радамес. Какво толкова беше направил Стас, та не можех да му простя? Нищо! Трябваше просто да му подам ръка, той щеше да поеме ръката ми, щях да усетя топлината на дланта му и щяхме да тръгнем двамата сами сред множеството по булеварда. Точно това ще направя следващия път.

       Нямаше следващ път. В началото на септември се върнах при Елеонора.