15. И пак е лято
Плувам навътре в морето и се страхувам от медузите. Не ги виждам, но сигурно са някъде наоколо. Ето, сега ще изскочи пред лицето ми пулсиращият купол на най-голямата медуза и ще протегне отровните си пипала към шията ми. А аз съм далеч от брега и няма кой да ми помогне. Сама съм! Страхът пълзи по тялото ми, но продължавам да плувам – все по-навътре в морето. Трябва да се освободя от този глупав страх, няма на кого да разчитам. Обръщам се назад и се взирам в далечината. Хората по плажа са съвсем дребнички, като буболечки, които щъкат насам-натам. А нагоре, над пясъчната ивица, се е ширнал градът. Изведнъж... страхът ми изчезва! Обзема ме някакво радостно спокойствие. Медузите не са ми врагове. Каква нелепост е да се страхувам от тях! Тук никой не ме мрази, тук ми е хубаво, аз съм частица от тази необятност, като водата, като водораслите, като рибите, като камъните и пясъка. А онзи град в далечината ми изглежда странен и чужд. Чудя се защо живея там, а не тук, където се ...