7. Шегите на Дявола

       Колкото и усърдно да се молех вечер на Дядо Господ със стиховете на Дядо Вазов, Дяволът успяваше да си устрои по някое забавление за моя сметка. Как може в един и същи ден да пенсионират господин Павлов и да ни вземат аптеката! Какво е това, ако не е мръсна дяволска шега?

       Това се случи в края на 1949 година, бяхме вече във второ отделение. Една сутрин господин Павлов влезе в стаята ни, но не беше сам, а с една възпълна жена със ситно накъдрена черна коса.

       – Ученици, това е другарката Вичева. От днес тя ще бъде вашата учителка.

       Изглеждаше спокоен, но очите му го издаваха. Не се просълзяваше, разбира се, просто ни гледаше по-топло от всеки друг път.

       – Учителю, не може ли да останете до края на учебната година?

       – Къде отивате, учителю?

       – Никъде не отивам, но работата ми в училище приключи. Ще идвам понякога да ви виждам. А сега поздравете другарката Вичева и – на добър час!

       Беше ми тягостно до края на учебните часове. Четене, Писане, Смятане, Рисуване – часовете се нижеха бавно, а аз исках само да чуя последния звънец. Повтарях си: утре сигурно ще ми бъде по-лесно, тази непозната жена трябва да е добра учителка, щом са я извикали на мястото на господин Павлов, ще свикна с нея, но днес всичко ми е непоносимо и искам да свърши.

       След училище веднага си тръгнах, за да разкажа у дома за раздялата с господин Павлов, но бързо разбрах, че не му е времето за това. Входът на аптеката беше запечатан, а отпред стояха двама непознати с червени ленти на ръкавите, на които пишеше ОФ. Досетих се какво е станало, в града вече се говореше, че идва редът и на аптеките.

       Майка ми приготвяше обяда в кухнята. Погледна ме и се усмихна:

       – Не се тревожи, вече ми е все едно. Да вземат каквото искат, дано се заситят някой ден! Знаеш ли, мериносовата ми жилетка остана там, на закачалката. Поисках да си я взема, но не ми позволиха – и тя започна нервно да се смее. – Представяш ли си, национализираха ми мериносовата жилетка!

       – А баба Катина какво казва?

       – Какво да каже, болно ѝ е. Помагала е на дядо ти навремето да открият и разработят аптеката. Само тя си знае колко труд и средства им е коствало това. И сега идват някакви чужди хора и строго ти казват: аптеката вече е наша, вземаме си я. Но баба ти е яка душа – и това ще преживее.

       – Сега какво ще правиш?

       – Утре ще отида в Аптечното управление да ми връчат заповедта. Ще работя в друга аптека. Всички собственици на аптеки в града сме фармацевти, но нямаме право да останем на работа в бившата си собственост. Разместват ни, никой да не се чувства в свои води.

       На другия ден майка ми получи заповедта си. Назначиха я на работа в една малка аптека в края на града, до гарата.

  *

       Господин Павлов ни липсваше, но нищо не можеше да се направи и ние продължихме да учим с другарката Вичева. Преминахме успешно в трето отделение, без оставачи. Още по-успешно ни приеха в Пионерската организация „Септемврийче”, вързаха ни червени връзки и училищното ни ежедневие се изпълни с пионерски поздрави, рапорти, поръчения, сборове... Нашето III^а отделение се превърна в пионерски отряд, разделен на три звена, защото чиновете в стаята ни бяха подредени в три редици. Всяко звено се оглавяваше от звеневи, а отряден председател стана Пламен – същото онова момче, на което бях дала носната си кърпичка, когато баща ми е гледал отдалеч. Пламен беше закръглен и непохватен, часовете по физическо здраво го измъчваха, обаче новата му длъжност от ден на ден го променяше. Опитваше се да ни гледа важно и строго с леко изпъкналите си кафяви очи и да ни говори наставнически. Майка му всеки ден идваше в училище и разговаряше за нещо с другарката Вичева. Често влизаше и в кабинета на директора. Тя работеше в Градския комитет на Отечествения фронт и беше председателка на женското дружество в града.

       Всъщност другарката Вичева беше усърдна учителка и може би с времето щях да се привържа към нея, ако между нас не беше застанал Павлик Морозов. Два пъти в седмицата имахме час за колективно четене и тя ни четеше по една глава от книгата за Павлик Морозов. Това беше мрачна история за предателства и жестоки убийства, по-зловеща дори от „Синята брада” на Братя Грим. Цял месец бродихме из село Герасимовка и околностите му; проследихме коварните действия на кулаците около създаването на някакъв колхоз. Накрая всичко приключи с трупове и паметници. И добрите, и лошите бяха мъртви.

       – Мъчно ми е за Павлик Морозов и за братчето му Федя – хлипаше до мене Недка.

       – И на мене ми е мъчно, но може всичко това да е измислено от писателя –опитах се да я утеша. – Как в едно малко село ще се струпат толкова лоши хора? Как така Павлик ще отиде да предаде баща си, а после и дядо си на властите? Защо дядото ще убие собствения си внук, а онзи Данила – малкия си братовчед? Не ми се вярва да е истина.

       – Тихо, ученици – почука с молив по катедрата другарката Вичева. – Сега ще си поговорим за подвига на пионера Павлик Морозов. Какъв пример ни дава малкият герой?

       Пламен веднага вдигна ръка.

       – Подвигът на Павлик Морозов ни показва как трябва да постъпва истинският пионер. Той винаги трябва да поставя благото на народа над личния си интерес и ако се наложи – да пожертва живота си за светлото бъдеще на хората.

       Охо, какво изказване: благото на народа, личния интерес, светлото бъдеще... Пламен не би могъл сам да измисли тези думи. Сигурна бях, че майка му ги е съчинила и дори са репетирали вкъщи как да ги каже. Ако в този момент Дяволът си подремваше някъде из дяволските си усои, аз щях да си замълча. Но той не спеше, проклетникът.

       – А ти щеше ли да предадеш баща си на чужди хора? – попитах Пламен.

       Той ме погледна сепнато, после леко присви изпъкналите си очи.

       – Няма да се наложи, защото баща ми не е народен враг като твоя баща.

       Това беше прекалено! Станах от чина си, отидох при Пламен и стоварих юмрука си право в лицето му. Той ревна и започна да си пипа носа, за да види дали не му тече кръв, а аз нямах никакво намерение да му давам носната си кърпичка. Другарката Вичева скочи от стола си и изкрещя: 

       – Марина, напусни веднага стаята! – и се запъти към Пламен.

       Взех чантата си и излязох навън. Времето не беше студено, но аз треперех и зъбите ми тракаха. Не можех да вървя така по улиците, не исках и нашите да ме виждат, трябваше да се скрия някъде. Точно срещу училището беше сградата на пощата, а зад нея – зиданата ограда на нашата градина. Хвърлих чантата си през оградата, покатерих се, скочих в градината и се скрих в беседката. И там вече се разплаках – силно и неудържимо.

       Прекарах няколко часа в беседката. Когато сълзите ми пресъхнаха, се опитах да подредя мислите си. Не трябваше да го удрям, но станалото – станало. Какво ли си мислят съучениците ми, дали вярват на Пламен, че баща ми е лош човек? А защо Вичева не се намеси веднага щом той изтърси онази лъжа? Видя се, че и тя е на негова страна. И как само ме изгони! Какво да правя, ако пак някой ме обиди по такъв начин? Нещата изглеждаха все по-объркани. Реших да не казвам на никого вкъщи за случилото се. Защо да ги тревожа? Вече съм голяма и ще се науча да се справям сама. Не зная как точно, но ще се науча! А днес трябва да се преструвам, че всичко при мене е наред.

       Този ден никой у дома не разбра какво съм направила и какво съм преживяла.

       На следващия ден в училище всички се държаха така, сякаш нищо особено не беше се случвало. И все пак беше различно. Никой не ме заговори, а Недка ме гледаше тъжно, сякаш съм болна от неизлечима болест. Седях си мълчаливо на чина, не вдигах ръка, а през междучасията не излизах навън и оставах сама в стаята. Последния час имахме Ръчен труд, трябваше да правим кубчета от мукава и да ги облепяме с гланцова хартия. По средата на часа дойде байчото и каза:

       – Марина Каранова – при директора!

       Стоя насред дирекцията и чакам. Директорът седи зад бюрото си и разлиства някакви папки. Зад него на стената виси портретът на мъж с гъста коса и ниско чело –Вълко Червенков. Директорът има високо чело, защото оплешивява. Най-после той вдига глава от папките.

       – Такааа... Научих за грозната ти постъпка и никак не съм изненадан. От такива като тебе нищо добро не можем да очакваме. Как се осмели да удариш отрядния ви председател, най-достойния между вас!

       – Ама той каза, че баща ми е народен враг.

       – Казал е истината. Момиче, родителите ти са бивши хора и ти трябва много да внимаваш как се държиш в училище.

       – Те не са бивши хора, живи са!

       – Ще ми отговаряш само когато те питам – повишава глас директорът. – Още утре ще се извиниш на Пламен пред целия отряд. При следващо провинение ще те преместим в друго училище. Свободна си!

       Излязох от дирекцията и реших, че няма смисъл да се връщам в стаята: скоро ще бие последният звънец, а когато излязат всички, ще отида да си прибера нещата. Седнах на една пейка в двора и се замислих. Работата вървеше на зле. Този човек не се шегува, той иска да ме изпъди от моето училище. Значи трябва да се извиня на Пламен. Пред всички! Представих си как мънкам извинението си с наведена глава, а той се усмихва самодоволно. Не, няма да стане така! А как? Ето – това трябва да се измисли.

       На следващата сутрин причаках другарката Вичева пред вратата на стаята ни, за да ѝ кажа, че искам да се извиня на Пламен. На лицето ѝ се изписа облекчение. Влязохме двете и тя каза:

       – Пламене, ела тук. Марина ще ти се извини.

       Той бавно тръгна между чиновете и застана до мене пред черната дъска. Беше с половин глава по-нисък. Поех си дъх и казах:

       – Ще се извиня на Пламен, но преди това искам да ви кажа нещо. Ударих го, защото ме обиди. Не трябваше да го правя, но ме заболя от думите му. Баща ми не е никакъв враг, той е добър човек и никога не е вършил лоши неща. Ние учим и играем заедно и аз искам да сме приятели. Ако и вие искате, разбира се.

       – Искаме, искаме... – обадиха се няколко момичета.

       Огледах съучениците си и срещнах погледите им. Те ми вярваха, почувствах го. Усмихнах им се ведро и се обърнах към Пламен.

       – Извинявай, Пламене, че те ударих.

       Той мълчеше, а лицето му беше зачервено – почти с цвета на пионерската му връзка. Седнах на чина си и усетих, че ми е леко. Бях се справила. Сама!

  *

       В неделя сутринта баба Катина каза:

       – Искаш ли да излезем на разходка? Майка ти днес е дежурна в аптеката, а ние защо да стоим вкъщи, виж какво време е навън.

       Наистина април беше разчистил облаците по небето, а слънцето протягаше лъчите си и си играеше със свежозелените листенца по дърветата.

       – Къде ще отидем?

       – В Градската градина. Отдавна не съм ходила там.

       Баба Катина рядко излизаше на разходка. В неделните дни тя обичаше да си седи вкъщи и да чете – предимно медицинските списания и книги, които получаваше по пощата. Понякога се налагаше да пътува до близки села с файтона на дядо Юмер, за да преглежда болни, които са на легло и не могат да дойдат до града.

       Отне ни доста време да стигнем до Градската градина. Спираха я разни хора, за да разговарят, и аз търпеливо изчаквах отстрани.

       В градината миришеше на окосена трева. Покрай централната алея бяха засадили теменужки. Седнахме на една пейка и баба Катина ме попита:

       – Как върви училището?

       – А, добре върви – опитах се да отговоря уверено, но вече ме обземаше лошо предчувствие. Тази разходка не беше случайна.

       – Вчера говорих с учителката ти.

       Ха така! Знаех си, че нищо не може да остане скрито от баба Катина.

       – В училище ли те извикаха?

       – Не, тя дойде при мене в кабинета. Помислих, че е болна, защото си изчака реда в чакалнята, но се оказа, че идва за друго.

       – Да ти се оплаче от мене, нали? А каза ли ти как ме е наковладила на директора?

       – Тя не му е казала нищо. Майката на Пламен е отишла при директора.

       – А как ме изгони от стаята?

       – Ами ще те изгони, след като си ударила момчето.

       – Ама той...

       – Зная всичко – прекъсна ме баба Катина. – Можеше да му кажеш какво мислиш, а не да налиташ на бой. Има и още нещо: Вичева не е решила сама да ви чете онази книга, задължили са я. И в другите отделения са я чели. Сега по селата създават кооперации като съветските колхози. Принуждават селяните да влязат в тези кооперации, вземат им земята, животните, тракторите...

       – Зная, текезесета им казват.

       – Но не знаеш, че бащата на Вичева има малък чифлик в Добруджа. Той е стар и не искал да влезе в ТКЗС, но не го оставяли на мира. Наричали го кулак, тормозели го всеки ден. Тя много се тревожи за него. И никак не ѝ е лесно да ви убеждава, че кулаците са някакви злодеи.

       – Обаче тя ме мрази.

       – Глупости! Нали затова дойде да говори с мен: не иска да си мислиш, че те мрази. Тя се страхува – за себе си, за семейството си. Разбери, опасно е в днешно време човек да казва каквото мисли.

       – Значи човек не може да бъде честен, така ли?

       – Може, ако е готов да плати цената, а тя понякога е твърде висока – каза баба Катина замислено, като на себе си.

       – Не те разбирам, бабо.

       – Това е сложна тема, миличка, предлагам да я отложим във времето. Хайде сега да се порадваме на слънцето и на теменужките!

       В понеделник сутринта откъснах от нашата градина едно красиво лале, яркожълто с червени шарки, и го занесох на другарката Вичева.

       – Благодаря! Ама защо...? – попита ме тя смутено.

       – Просто така – отговорих ѝ с най-чаровната си усмивка.