Някога имаше едно огромно село, което кипеше от живот. Хората в него живяха в разбирателство. Те никога не се караха, винаги бяха задружни и винаги полагаха общи усилия, за да се справят с проблемите, които ги настига. Тяхното село беше един малък рай, пред който бледняха и Слънчевата страна , и Утопията, и дори Едемската градина. Сякаш някакво древно вълшебство им даваше духовна сила, така щото да останат далече от подмолните нрави на заобикалящия ги свят. Те не знаеха какво означават думите „бедност”, „разкол”, „обиди”, „гняв” и „омраза”. Всеки непознат, който преминаваше през селото оставаше с впечатлението, че крачи не в съвремието, а в земя на мъдреци, които са намерили формулата за богоравния живот.
В един прекрасен слънчев ден, в който младежите се бяха събрали на площада се случи нещо невероятно. Ято черни птици прелетя над селото. От тях започна да пада черна пепел, която мигом полетя към огромния фонтан. Младежите гледаха странното явление с истински страх. Забелязаха как черният прах се превърна в един човек с ослепително бяла кожа, облечен в черни, накъсани одежди. Косата и очите му също бяха черни на цвят. Той държеше върха на фонтана с една ръка и се клатушкаше безстрашно. Когато усети, че вече всички го наблюдават, той скочи на земята и ръкомахайки започна да говори:
- Вие, слепи човеци, сте късметлии. Моите слуги, черните птици, ме посъветваха да дойда при вас и да ви измъкна от вашата глупава слепота.
- Да ни спасиш от слепотата? - провикна се един младеж от тълпата - Кой изобщо си ти? Не виждаш ли, че ние сме щастливи? В нашето село цари справедливост. Тръгни си далеч от тук, страннико, и повече нивга не се връщай!
Странникът се засмя и отговори:
- Колко наивно… Колко наивно…
Хората го гледаха с недоумение.
- Ето това е вашата слепота. Живеете с жълти стотинки. Страдате от недохранване. Ходите облечени в дрипи… Губите по десет часа дневно, за да копаете. Храната ви не достига… Живеете по десет души в стая. Къде ви е справедливостта? Къде ви е приказката, слепци? Къде е? Мислите си, че вашият патриархален свят ще ви пази? Гади ми се от вас…
Тогава тълпата започна да крещи:
- Прав е!
- Омръзна ми да деля стая с тези прасета!
- Омръзна ми да работя по цял ден!
- Омръзна ми гледам животните!
- Омръзна ми да стоя сам, заради тези старци! Кога ще се оженя?
- Омръзна ми да изпълнявам заповеди!
- Искам свобода!
След като странникът чу тези думи се усмихна и каза:
- Много добре, чеда мои! Мразете, презирайте, вземете своето! Нека бъде вашата воля! Вие сте единствените! Властта е във ваши ръце! - след което се изсмя зловещо и се превърна в прах…
Младежите се върнаха по домовете си и започнаха караници със своите роднини. В селото започнаха размирици. Ценностите се рушеха. Караниците за пари се превърнаха в нещо напълно обикновено. Пътуващите през селото се смяха на разюздания морал. Децата демонстрираха своите любовни чувства на всеки ъгъл, храма на селото оставаше празен седем дни в седмицата. Младежите лентяйстваха, а други ограбваха своите родители и бягаха далеч, където да започнат на чисто един коренно различен живот. За по-малко то петдесет години населението на селото намаля на една пета. Някогашните младежи, които послушаха мрачния вълшебник сега бяха последното останало население. Мнозина от тях така и не създадоха семейство, прахосвайки цялото родово богатство, наслаждавайки се на безгрижие. Тези, които избягаха също опропастиха живота си. Те не бяха готови за живот и техните надежди останаха излъгани. Мнозина от тях свършиха безимотни, изхарчили всичко, което успяха да измъкнат някога. Всички, които останаха живи, до края на своя живот размишляваха върху въпроса:
- Какъв щеше да е животът ако не бях послушал дявола? - По късно си сами отговаряха на въпроса си - В повестието (или историята, както е прието да се назовава тая наука) няма „ако”.
© Андрей Андреев Всички права запазени