Върнете ми татко

Чу се писък. Станах рязко и посегнах към ножлето под леглото. Скърцането на пода е последвано от чупене на стъкло, тупане по дърво, женски ридания и мъжки стон. 

- Да мълчиш Василено. Че като кажем на везиро, че не плащаш ще ти утепе и децата. 

Не познавам този глас. Сърцето ми бие в гърдите, а ръцете ми треперят. Страх ме е от тъмното, но требва да видим какво става.  Отивам към стята на майка и татко. 

Студени пръсти сграбчват малките ми ръце и ме задърпват към тайника под стълбите. Кака Гергана е. Лицето й е бяло като декемврийски сняг, а от сините й очи се струят реки сълзи, по-бистри и от водите в язовир Батак. 

- Тихо Радо!

Не разбирам какво става. Защо плаче, къде са мама и татка? Посегнах към влажните й очи и избърсах няколко сълзи, докато завърташе резето на тайника. 

Настъпи тишина и тъмнина. Вече никой не плаче, никой не тропа, чува се само далечен нощен щурец. Кака ме фата през краста и ме полага на меките си поли. Къде са мама и татка? Чуват се тежки стъпки и тряскане на външната врата. 

Шумове последвани от Женски плач и вик.

- Ах, Бояне...

Кака затрепери и заплака с глас и мъка. 

- Бояне, Бояне...

Това е майка. Нейният глас е това. Но защо ми плаче милата майчица. Татка се казва Боян. Нищо не разбирам. Вече ме хваща страх. Искам при мама и тако. Поглеждам към ръката си. Още стискам ножлето, а кокалчетата ми побеляват. Татко ми го подари, какза ми да го пазим както ке пазим мама и кака, когато пораснем. 

- Тихо Радо, не плачи!

Но аз не плачим. Защо ми го казва? Отново настана тишина. Кака ме премести до ъгъла на тайника и ми каза да мълча, щела да се върне за мен. Аз й се усмихнах. Много ми е красива мойта кака, с тези тънки устици, тъмни дълги коси и сини очи, като дивите теменуги в двора. Остави ме сам, в тъмния и хладен тайник. Нозете ми замръзват. Ако се разболеем няма да ме пусне майка със Страхо до чешмата утре. 

Някой пак заплкака. Заизвива като жадна крава на паша. 

- Тихо Гергано, ще додат!

Станах и отидох до вратата, искам при мама и татко,вече ме е страх. С плахи стъпки отивам към стаята, от която се чуват хлипанята. Татка лежи на земята със скъсана и изцапана с тъмно червено вино ,риза. Майка е хванала лицето му с треперещи ръце и премрежени очи, с капещи от тях бисери, а кака е права до стената. Вече не плаче, а гледа право у татко. Защо плачат? Татко просто е заспал и се е уцапал с малко вино. Той обича вино. Ще му донеса нова риза от чекмеджето. Взимам първата и я нося на майка. Лицето й е изкривео от плач, а това на татко отпуснато и спокойно, върху кокалестите й ръце. 

- Мани го тоя нож, Радо, молим ти се маме. 

Задавя се с думите си, но аз не мога да го пусна, обещах на татко да го пазим. 

- Съблечи го, виж че е мръсен. 

Гласът ми е тих и спокоен. Ризата е студена и мека.

Татко не е обича да е мръсен.