Момичето изкрещя от болка. Тишината се срути от вика му  и се разсипа на малки, пълни с ужас късчета. Беше голо. Кръвта по лицето и телцето му изглеждаше черна на лунната светлина. Крехка и нежна кукла Барби на 12-13 години, запокитена в средата на поляната. Наоколо, разпилени на дрипави купчинки, се търкаляха дрешките му. Свежият планински ветрец ги претъркулваше с лекота, после се завърташе към дърветата обгърнали поляната и  раздипляше листата им. Нейде долу, в пропастта под поляната, ромолеше реката.

В тревата, точно до ухото  на момичето пееше прехласнато щурец. Но то не чуваше, щуреца. Не усещаше красотата. Не виждаше ярката луна и приказните планински върхове в далечината.  Болката и ужаса го бяха сграбчили… Изкрещя.  Отново. И отново.

-  Недейте!!! Моля ви!!! Недейте! НЕДЕЙТЕ! НЕДЕЙТЕ!
-  Млък кучко! - просъска задъхано мъжът - Млък!!! Гъкнеш ли пак - убивам те!

Силуетът му бе изрязал черна дупка в небосклона над момичето. В нея нямаше звезди. Само стичащо се, тежко, прокиснало зловоние на пот и похот.

-  Моля ви!!! НЕДЕЙТЕ !!!

Мъжът замахна и стовари юмрук. Изхрущяха кости. Момичето утихна. Замахна втори път.  После се надигна тежко, оправи дрехите си и се запъти към пътеката край урвата. Там,  покрай  ръба на пропастта, бяха наредени, едри варовикови камъни. Наведе се, вдигна с лекота един от тях и тръгна обратно. Беше набит, кривокрак, широкоплещест и плешив. Главата му бе потна. Лъщеше лигаво на лунната светлина, а точно по средата на темето му се извиваше и кривеше малка лунна пътечка.

Стигна клатушкайки се до момичето. То простена тихо. Постоя няколко секунди с камъка в ръце. После го вдигна високо над главата си.

***

Вечерта беше прекрасна. Луната грееше така, сякаш искаше да засрами слънцето и да прогони всички звезди от небето. Но звездите не се даваха. Бяха обсипали небосклона и само тия, близо до лунния диск, се опитваха напразно да пробият лунното сияние.

По пътеката край урвата вървяха две хлапета. Русо и рижаво. Така и се обръщаха един към друг. Рус и Риж. Бяха във възрастта на пъпките и мутиращите гласни струни. Бяха във възрастта на мечтите и момчешките илюзии. Бяха във възрастта на момичето. Рус държеше в ръката си голям смартфон и разпалено обясняваше предимствата му. Риж кимаше утвърдително и гледаше леко завистливо към яркия екран. 

Пътеката се виеше пред тях, а импровизирана от едри камъни мантинела пречеше на грешни стъпки към пропастта. Реката уютно ромолеше далеко долу. Ветрецът ги галеше и всичко това попиваше в момчетата, давайки им усещане за щастие, което сигурно не осъзнаваха. Но то беше в тях. Настанено удобно, обвило нежно съзнанието им. Щастие.  

И тогава чуха ВИКА. Той ги разсече. Ужаси ги. Изтръгна ги от прекрасния миг и ги  хвърли в друга, плашеща, страховита реалност. Спряха и напрегнато се ослушаха.

- Дойде откъм  Поляната - каза дрезгаво Рус - откъм Поляната е.
- Може да е откъм билото …
- Не, сигурен съм … откъм Поляната е … 

Побягнаха по пътеката. Бяха обути с меки маратонки и стъпките им потъваха в ромола на реката. От време на време, някой надвиснал от склона над пътеката храст ги перваше със зелените си пръсти. Но това не ги забавяше. Бягаха устремно, леко приведени, като ловджийски гончета след дивеч. 

Стигнаха до остър, почти 90 градусов завой, когато ги прониза  пълен с ужас и болка вопъл.

-  Недейте!!! Моля ви !!! Недейте! НЕДЕЙТЕ!!! НЕДЕЙТЕ!!!

Чуваше се ясно и съвсем близо. Гласът, беше детски. Или  на момиче? Побягнаха по-бързо. Изминаха около 100 метра и Рус спря рязко .

- Чакай - зашепна сипкаво и задъхано - Поляната е близо. Да минем през гората.

Нагазиха в шубраците встрани от пътеката и внимателно се запромъкваха, стараейки се да стъпват тихо. Дърветата и храстите се разредиха. Бяха почти достигнали поляна, когато отново ги разсече вопъл.

-  Моля ви!!! НЕДЕЙТЕ !!!

Чу се как мъжки глас изломоти нещо гневно. После се раздадоха тъпи удари. Нещо изхрущя.

Момчетата стигнаха границата на поляната. И видяха. Буквално на метри от тях, върху зеления тревен килим изпъстрен с мента и глухарчета, лежеше безжизнено и голо момичето. До него, мъжът се обличаше. Обу панталона си, навлече някаква фланелка, поизтупа се. Постоя няколко секунди загледан в голото телце и тръгна клатушкайки се към пътеката.

- Много е едър - зашепна Риж. Нямаме шанс. Обади се по телефона.
- Знаеш, че тук няма обхват.
- Опитай бе Рус, може пък да има....
- Няма ти казвам. Чак горе на билото има ...

Мъжът се връщаше. Носеше голям камък. 

- Тоя какво ще прави бе - зашепна трескаво Риж - какво ще прави бе!!! Да не я убие. Тоя ще я убие бе, ще я убие … майко … ще я убие като нищо …
- Тихо. По тихо … че ще ни чуе …
Мъжът стигна до момичето. То простена и утихна отново. Постоя с камъка няколко секунди, после го вдигна високо над главата си.

***

Рус се изстреля светкавично. Държеше в опънатата си напред ръка смартфона. Стигна на два метра от мъжа.

- Хей!!!

Мъжът застина втрещен. Обърна се към момчето. Все още държеше камъка високо над главата си. Фотоапаратът на смартфона издаде звук на картечница. Светкавицата му засвятка в ритъм запечатвайки момичето, мъжа с вдигнатия камък, изненадата, страхът, злобата, гневът и яростта на лицето му. 

- Само да си посмял - изкрещя момчето - снимал съм те … само да си посмял … - после се обърна рязко и побягна с всички сили към гората. Премина границата на поляната. След него хукна Риж.

Мъжът стоя две-три секунди, с камъка над главата си. После го метна настрани, изпсува яростно и затича бясно след момчетата. Движеше се неочаквано пъргаво за набитата си, едра и кривокрака фигура. Ругаеше басово и задъхано, а зад него се носеше тежка животинска миризма.

***

Бягаха стремглаво. Ниският храсталак, прорасъл под дърветата ги шибаше безпощадно, драскаше ги  до кръв, дърпаше ги за дрехите, опитваше се да ги спре. Няколко пъти се спъваха в клонаци и дънери падаха, претъркулваха се, пак скачаха и продължаваха. От време на време се оглеждаха назад, без да намаляват скоростта. Подхлъзнаха се едновременно, пързулнаха се по шумака в някаква долчинка. Скочиха  и запълзяха бързо на четири крака, нагоре, по склона, като малки гущерчета по стена. Русо и Рижо.

***

Нещо пред тях изтрополи. Заковаха се на място. Снишиха се. Залегнаха в шумата. Беше тихо. През листата на дърветата се сипеха снопове лунни лъчи, а ветрецът ги караше да танцуват приказен сребрист танц. Някъде в далечината се обаждаше кукумявка. Точно над главите им пееше в самозабрава нощно славейче. За миг при  момчета се върна онова усещане за покой и щастие, което изпитваха преди петнайсетина минути. Но това беше миг. 

Чуха се стъпки и пръхтене. Тъмна сянка се мярна и изгуби между дърветата.

- Сърна - прошепна  Риж - сърна беше.

Полежаха минутка ослушвайки се напрегнато. Беше тихо. Славейчето бе утихнало и само кукумявката продължаваше да мяучи жаловито.

- По-добре да слезем на пътеката - зашепна Рус - ще бягаме по-бързо. За петнайсет минути ще сме при хижата.
- Прав си … - съгласи се Риж. Замълча и добави - а момичето... ще го убие … уродът му с урод … сигурно ще го убие… - гласът му затрепери. 
- Глупости. Аз го снимах. Няма да посмее. Едно е изнасилване и съвсем друго убийство… Няма да посмее… - и гласът и на Рус леко притрепери  - Не можем да направим друго. Видя го. Като горила е. Ще убие и нас…
- Обаче нея щеше да я убие … ако не беше ти … щеше да я убие …
- Да, сто процента ….

Замълчаха. Полежаха още няколко секунди ослушвайки се напрегнато. Не се чуваха стъпки или тропот. Надигнаха се и затичаха. Надолу, към пътеката. 

***

Пътеката ги посрещна гостоприемно, огряна от луната. Рус вдигна ръка, залегна и долепи ухо до земята.

- Не се чува нищо... Май ни загуби…. 

Побягнаха отново. Тук нямаше храсти, шума, пънове, клонаци. Полетяха. Зад тях оставаше лека пушилка. Чуваше се мекият тропот от маратонките и все по учестеното им дишане. Бягаха така няколко минути. В един момент спряха, като по команда. Приведени. Подпрели ръце на коленете си. Раздишаха се, починаха секунда, две и отново продължиха.

***

Не го чуха. Нито го видяха. Но усетиха тежката  миризма. Ветрецът я носеше на талази. Появи се внезапно пред тях от склона над пътеката.  Беше минал напряко и ги бе изпреварил. Явно познаваше добре гората. Момчетата не можаха да реагират. Мъжът беше толкова близо, че с един скок се озова при тях. Замахна и зашемети с тежък удар Риж. Завъртя се замахна към Рус, залитна и се претърколи. Скочи от земята пъргаво, но Рус вече бягаше панически в обратната посока, към поляната.

***

Мъжът изруга басово. Наведе се над Риж, претършува бързо джобовете му. Не намери телефон и пак изруга. После хукна след Рус. Бягаше с неистово, върховно напрежение. Не щадеше силите си. Дишаше шумно, гърдите му свиреха, но скоро видя силуета на Рус пред себе си. Започна да скъсява дистанцията. Момчето се спъна, падна, но успя да скочи и да продължи преди мъжът да го достигне. Беше на няколко метра зад него.

Скоро стигнаха до острия завой. Момчето не намали скоростта си. Отблъсна се от един от камъните между пропастта и пътеката и продължи наляво, към поляната. Мускулите му бяха натежали, въздухът вече не му стигаше и с ужас си представяше как мъжът го събаря на земята, как разбива главата му, как го изхвърля в пропастта и как тялото му се разкъсва на десетки димящи парчета месо в острите зъбери.

Тогава чу как мъжът изпищя. От гласа му беше изчезнала оная басова нотка, която се долавяше в ругатните и псувните му. Пищеше. Накрая писъкът му оформи едно жаловито - Помоооощ …

***

Рус спря. Огледа се предпазливо назад. Дишаше тежко, с прихълцване. Ослуша се. Реката ромолеше все така уютно. Някъде в далечината се чуваше мяукането на кукумявката. Беше тихо. Не се чуваше тропот на крака.  Ветрецът беше утихнал и щурците се бяха разпели ентусиазирано. Отново се раздаде жаловитото и пискливо:

- Помоооощ …

Щурците млъкнаха за секунда. После заскрибуцаха още по-настървено.

Викът се  чу  съвсем близо. Зад завоя. Тръгна нататък бавно и нащрек. Стъпваше тихо, придържайки се към импровизираната каменна мантинела, така че да има максимална видимост към пътеката след завоя. Готов да се впусне мигновено в лудешки бяг. Постепенно, с всяка стъпка виждаше нов и нов ограничителен камък. ... Един от камъните беше изместен, изтърколен към ръба на пропастта.

- Помооощ …

Пискливият вик се разнесе непосредствено зад изместения камък. Там скалата образуваше козирка надвиснала над бездната. Момчето се приближи, заобиколи камъка и седна на него. Дишаше по-спокойно. Младостта си бе казала думата и бе изхвърлила умората и тежестта в мускулите.  Беше на около метър от скалния ръб. Там, вкопчени в него, се виждаха десет побелели от напрежение пръста. Приведе се леко напред и видя лъщящото потно теме на мъжа. Луната светеше зад него и лицето му беше в сянка. Но очите му се виждаха. Неестествено големи, разширени до краен предел, от страха и паниката. Ирисът му беше черен и изглеждаше, като гърло на кладенец, обграден от бялото на окото. Вонеше. Адреналинът бе усилил многократно и без това неприятната миризма, която излъчваше и сега тя се разстилаше на отровни талази около него и надолу – към реката.

- Помогни ми - простена мъжът - по-надолу има насечен клони. Донеси един. Можеш да ме изтеглиш ...Моля …

Момчето постоя безмълвно. После бръкна в джоба си и извади смартфона. Включи го, пресегна се, взе един по-малък камък, и го хвърли в пропастта. След няколко секунди се чу как камъкът се удря няколко пъти в скалите долу, отскача и накрая пльоква във водите на реката.

-  Около осемдесет метра - каза момчето, поглеждайки смартфона. После порови в него и обърна екрана към мъжа – Виждаш ли?.... Това си ти… и това… и това… Тука си готов да стовариш камъка … а тук осъзнаваш, че нещо става, че те снимат…. Виждаш ли колко си изненадан? … А тука си вбесен. Виж колко яки снимки… Чакай да увелича…. Даже порите на носа ти се виждат.

Прибра смартфона и се изправи.

- Щеше да я убиеш, - каза твърдо - ако не те бях снимал, щеше да я убиеш!
- Не - простена мъжът, и продължи неубедително - нямаше. Само си поиграх с нея. Нямаше да я убия... Сега ми помогни. Ще обясня …
- Щеше да убиеш и нас …  Ако ни беше хванал … Щеше да ни хвърлиш долу... Все едно сме паднали сами. После щеше да хвърлиш  и момичето ...
- Копеле!!! - изрева мъжът, възвръщайки изведнъж басовите нотки в гласа си - Копелееее …!!!

Опита с неистово усилие да се набере и да прехвърли тялото си на козирката. Почти успя. Главата и раменете му се показаха. Оставаше само да извърти рамо и да се подпре на дланта си.

- Няма да стане - каза Рус.

Наведе се и отново и взе камък. Беше едър, с остри ръбове. Замахна силно и го стовари върху пръстите на мъжа. Избра дясната ръка. Улучи кутрето. Чу се противно “хряс”, кутрето отхвръкна настрани и падна в пропастта. Мъжът запищя пронизително, а по скалата потече черна вадичка кръв. Вдигна пак камъка, прицели се добре, прехапал език от напрежение, и го стовари с всички сили върху безименния пръст. Отново се чу противното “хряс”, безименния пръст се килна на деветдесет градуса и остана да виси на парчета кожа и сухожилия. Главата и раменете на мъжа изчезнаха изведнъж под скалната козирка. Виждаха се само осем пръста вкопчени в скалата. Деветият сочеше назидателно към небето. Бе спрял да пищи. Чуваше се хленч и хлипане прераснало в жаловито “  мамоооо …”

Ще повикам помощ - каза момчето - ти се дръж здраво. Дръж се. Че е много високо. Поне 50 метра. И долу е камърлак.

Мъжът не го чу. Нареждаше монотонно “мамооо, мамооо, мамооо …”

***

Излезе  на пътеката. Поколеба се за миг накъде да тръгне. Назад към приятеля си или към поляната, при момичето.  Не се колеба дълго. От храсталака над пътеката се чу тихо подсвирване.

- Слизай Риж, всичко е наред.

Риж се измъкна се от храсталака и се приближи, озъртайки се предпазливо. Накуцваше. Носът му беше разбит, и цялото му лице бе в кръв.

- Добре ли си? - каза  Рус - Добре ли си ….
- Добре съм. Носът ме боли. И малко си навехнах крака… какво стана?
- Не можа да вземе завоя. Виси ей там …

Риж отиде към края на козирката. Надникна. Чу се как се изплюва и веднага след това се раздаде пискливо:

- Помогнете  ми … мамооо … Помогнете ми бе копелета … копелетааа…

Върна се обратно.

- Хайде Рус …

Тръгнаха към поляната. Оставаха им петдесетина метра, когато видяха посребрената от луната фигура на момичето. Беше успяло да облече някак рокличката си  и сега вървеше към тях, залитайки, стенейки тихо. Втурнаха се към него.

Чу тропота на краката им. Падна. Сви се на кълбо, прикривайки главата си с ръце и заскимтя ужасено.

- Недейте, моля ви, недейте, моля ви, недейте, моля ви …

Спряха стъписани до нея. Спогледаха се. Риж заплака беззвучно. Клекна, докосна я до рамото.

- Оня го няма. Ще ти помогнем. Няма го … Няма го … - сълзите бяха напоили гласа му и той издайнически потреперваше – не се страхувай, няма го … 

Момичето застина. Свали бавно ръце си и извърна глава към тях. Лицето му бе черно от засъхналата кръв. Носът бе счупен, изкривен неестествено настрани. Част от долната устна висеше дрипаво. Едното око бе превърнато в кърваво месиво. Затворено напълно. Другото, ги гледаше невярващо. Протегна ръка и докосна първо Риж. После Рус.  От окото потече вадичка сълзи и започна да си проправя път през кървавата кора покрила лицето.

- Да вървим - каза  Рус  - ще те отведем до хижата. Там има лекар. Ще ти помогне… - после неочаквано изхлипа. - Хайде, че ще ревна и аз...

***

Изправиха го внимателно и тръгнаха бавно по пътеката. Краката му, по които все още се стичаха капки кръв, се подгъваха на всяка втора крачка и момчетата, почти го носеха. Вървяха, без да приказват. Скоро стигнаха завоя. Откъм козирката на пропастта продължаваше да се чува монотонното и все по-тихо:

- Мамо, мамоо, мамооо… “
- Дръж се … - провикна се Рус - помощта ще дойде скоро … час, два …

В отговор се чу немощно:

- Копелетааа …

Тримата продължиха по пътеката. Зад тях останаха приказната лунна нощ, щурците, пеещото в захлас нощно славейче, мяукащата кукумявка.  И ужасът.  Изпратени от едно последно и бързо затихващо:

  - Копелетааааааааа…

Пред тях  беше зората.

Автор: ПИ