6.04.2008 г., 15:12 ч.
Ян
3 мин за четене
Черни прозорци. "Няма никой тук." - казват хората, вдигайки поглед към тях. Ян става и тряска врата зад гърба си. Не му се седи тук. "Майната ти!" - мисля си, допушвайки някакъв фас... Само си мисля обаче. Не мога да го кажа на глас - Ян не допуска подобно поведение край себе си. Аз пък не допускам себе си...
Когато се запознахме, той забеляза, че имам сърце и го разглоби на части, наряза го с ножицата си на малки парченца, толкова малки, че не мога да ги залепя наново. Сега му е скучно - няма какво да съсипва и затова само спи.
Ян - този красив метален Ян. Тази прекрасна Ледена Кралица. Има всичко, което иска, прави всичко, което желае. Не се съобразява. Не се натъжава. Не обича. Подиграва се на всички чувства. Вилнее в крехките сърца на хората, а ако случайно някое го заинтригува - разглобява го, за да види какво има вътре... после го нарязва, защото... просто, защото може.
Без сърце не е зле - трудно дишаш, но иначе пък не може да те заболи или пък да се пръсне. Не ти пречи шумът от биенето му. Не спира, когато плачеш. Не се забързва, когато целуваш... Лошото е само, че постоянно ти е студено и се смаляваш. Ставаш все по-малък и по-малък. Сега съм около 50см., затова пуша само фасове - защото са по-малки.
Но не съм сама. Малка е и Мечтата ми, малък е и моят Свят. Така си стоим тримата, клатим си краката от масата и пушим фасове - не за друго - защото са по-малки.
Ян изтропва от другата стая и Мечтата ме поглежда уплашено.
- Няма да дойде, спокойно! Няма да те види... - казвам й и я хващам за малката ръка.
Мечтата се страхува от Ян. Ян мрази Мечтата. Затова, когато Ян дойде, ще я глътна и той няма да я види.
Светът е по-голям проблем. Той сам се хвърля през прозореца, когато е опасно, но пък мирише. Мирише на пуканки. Ян обича пуканки, но скоро ще започне да се усеща, че има само миризма без пуканки.
Както и да е, тогава ще го мисля. Сега пушим фасове и тихо пеем песента за слона. (Слонът ни беше приятел, когато бяхме големи. Носеше ни щастие. Ей така - за без пари.) Честно казано, малко ни е весело. Ама много малко - защото сме малки.
Светът най-после отваря солетите и аз откривам една двойна. "Ще я покажа на Ян!" - мисля си и я избутвам настрани.
Мечтата се задавя и се закашля силно. Толкова силно, че лампата премигва. Ян отваря вратата с досада.
- Да не си болна? - пита пренебрежително.
Ян се отвращава от болните. Смята, че са прекалено слаби.
- Не, всичко е наред! - казвам аз, преглъщайки Мечтата.
- Ще се разболееш до този отворен прозорец. - казва Ян, залоствайки черния прозорец и премазвайки десния крак на Света. - Не ти ли се доспа вече?
Ян протяга ръка към мен и ме взима, слага ме в джоба на пижамата си и се запътва към кутията - топлата и мека кутия, където винаги лежи металното му тяло.
Поставям главата си на гърдите му и не заспивам за поредна нощ - нищо не ме приспива. Ничие сърце не тупти. Само тишината се смее злобно от тавана...
Когато се запознахме, той забеляза, че имам сърце и го разглоби на части, наряза го с ножицата си на малки парченца, толкова малки, че не мога да ги залепя наново. Сега му е скучно - няма какво да съсипва и затова само спи.
Ян - този красив метален Ян. Тази прекрасна Ледена Кралица. Има всичко, което иска, прави всичко, което желае. Не се съобразява. Не се натъжава. Не обича. Подиграва се на всички чувства. Вилнее в крехките сърца на хората, а ако случайно някое го заинтригува - разглобява го, за да види какво има вътре... после го нарязва, защото... просто, защото може.
Без сърце не е зле - трудно дишаш, но иначе пък не може да те заболи или пък да се пръсне. Не ти пречи шумът от биенето му. Не спира, когато плачеш. Не се забързва, когато целуваш... Лошото е само, че постоянно ти е студено и се смаляваш. Ставаш все по-малък и по-малък. Сега съм около 50см., затова пуша само фасове - защото са по-малки.
Но не съм сама. Малка е и Мечтата ми, малък е и моят Свят. Така си стоим тримата, клатим си краката от масата и пушим фасове - не за друго - защото са по-малки.
Ян изтропва от другата стая и Мечтата ме поглежда уплашено.
- Няма да дойде, спокойно! Няма да те види... - казвам й и я хващам за малката ръка.
Мечтата се страхува от Ян. Ян мрази Мечтата. Затова, когато Ян дойде, ще я глътна и той няма да я види.
Светът е по-голям проблем. Той сам се хвърля през прозореца, когато е опасно, но пък мирише. Мирише на пуканки. Ян обича пуканки, но скоро ще започне да се усеща, че има само миризма без пуканки.
Както и да е, тогава ще го мисля. Сега пушим фасове и тихо пеем песента за слона. (Слонът ни беше приятел, когато бяхме големи. Носеше ни щастие. Ей така - за без пари.) Честно казано, малко ни е весело. Ама много малко - защото сме малки.
Светът най-после отваря солетите и аз откривам една двойна. "Ще я покажа на Ян!" - мисля си и я избутвам настрани.
Мечтата се задавя и се закашля силно. Толкова силно, че лампата премигва. Ян отваря вратата с досада.
- Да не си болна? - пита пренебрежително.
Ян се отвращава от болните. Смята, че са прекалено слаби.
- Не, всичко е наред! - казвам аз, преглъщайки Мечтата.
- Ще се разболееш до този отворен прозорец. - казва Ян, залоствайки черния прозорец и премазвайки десния крак на Света. - Не ти ли се доспа вече?
Ян протяга ръка към мен и ме взима, слага ме в джоба на пижамата си и се запътва към кутията - топлата и мека кутия, където винаги лежи металното му тяло.
Поставям главата си на гърдите му и не заспивам за поредна нощ - нищо не ме приспива. Ничие сърце не тупти. Само тишината се смее злобно от тавана...
© Мими Креолева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Да, много добър разказ! Въздействащ...
-
Уау...толкова необичайно и вълнуващо, някак трагично. Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
