За белите лястовици нoсещи надежда за България

И пак е есен, листата капят

и се стичат като сълзи в моята душа.

Тревата през пролетта зелена

в кафяви краски е сега.

Лястовиците в редици

броеници по жиците редят,

за път се стягат, на път отиват –

далече от роден дом, от бащин кът.

А ти, моя лястовичке бяла,

ще полетиш ли с тях сега?

Или, изцяло себе си раздала,

лежиш на земята с прекършени крила...

Че тук толкоз хора, търсещи надежда,

докосваха те с трепереща ръка

и сили вече нямаш да поемеш

на път към чуждата страна...

Но мисията своя ти изпълни,

вля надежда във хиляди сърца,

щастлива по друг път поемаш,

от който няма връщане назад...

И пак е есен, листата капят, сълзи текат,     

а в душата моя остава само една едничка самота ...

         Дали съществуват те белите лястовици? Дали носят надежда? Дали са изцяло бели или черното с бялото в душите им се бори за надмощие? То, момчето- бялата лястовица, носеща надежда е там някъде. Дали ще го откриете? Дали ще му помогнете?

         Момчето крачеше в нощта, леко прегърбено така сякаш носеше цялата мъка на плещите си- мъката, която върлуваше по нашата родна земя. Стремеше се да носи надежда – надежда така необходима, за да има бъдеще.

         Онази нощ то отново крачеше и наблюдаваше случващото се около него. Забелязваше и най-малките прояви на несправедливост, на мъка и отчаяние, които са в повече за времето, в което живеем. Забеляза отново самотният мъж, приседнал на каменната ограда на детската градина. Наблюдава го дълго. Часът преваляше  дванадесет полунощ, а мъжът седеше на оградата и дремеше. Момчето се приближи до него. Мъжът подскочи стреснат. Момчето го успокои и приседна съпричастно в близост. Разпита го:

-   Защо стоите тук, господине? Защо не се приберете в къщи?

Отговорът на мъжа беше потресаващ. Той нямаше къща. Къщата- общинска собственост, в която е живял до скоро е била бутната, парцелът изравнен и сега той просто седеше на оградата и наблюдаваше мястото, на което до скоро се намираше тя. Една остра болка премина през сърцето на момчето и тези въпроси, които постоянно го измъчваха и не го оставяха да спи – запрепускаха в главата му: „Защо е това? Защо цари това безхаберие по тази земя? Защо има толкова мъка и болка?“ То извади бобът и хлябът, който си беше купил за вечеря и ги подаде на мъжа. Каза му:

-   Ето Ви, Господине, топла храна, за да си хапнете тази вечер!

Подаде храната си и се оттегли в близкия парк, но продължи да наблюдава мъжът клечащ на перваза на оградата. Трябваше да сподели с някого, за това  се обади на самотната жена, която бе срещнал не отдавна, и която бе станала негов изповедник и приятел.

-   Искаш ли да се поразходим? – я попита той – Искаш ли да ти покажа един човек останал без дом и препитание, един човек изхвърлен от системата на нашето лишено от човечност общество?

Въпреки късният час, жената се съгласи. Тръгна към момчето, което я насочваше по телефона. Той й разказа за мъжа изхвърлен на улицата като куче. Разказа й за това, че беше си дал вечерята, за да има какво да яде той. Жената го слушаше и вървеше към него. За нея момчето бе бяла лястовица, която се стремеше да пръска около себе си надежда, да помага с каквото може на хората попаднали в беда. Слушаше разказите за  живота му и се мъчеше да му помага, с каквото бе по силите й. Беше го виждала как помага и на други хора. Беше го наблюдавала, колко грижовен е към децата. Беше разбрала, че е много специален, и че притежава онази сила, онази светлина присъща на малцина – силата да промени света, в който живеем. Стигна до него и приседна. Той продължи да й разказва. Попита я:

-   Искаш ли  да отидем и да видим мъжа, за който ти говорих, за да проверим дали си е изял храната?

Жената се съгласи. След като стигнаха до мъжа тя също го разпита и научиха още подробности, за това как е бил изхвърлен и как му били предложили да се настани в общежитие, но само за 3 месеца. А после? После пак ще е на улицата- бездомник без възможност за съществуване. Момчето го попита:

-   Господине, ядохте ли от храната, която Ви дадох? – отговорът беше уклончив – Къде прибрахте храната?

Човекът посочи към отсрещната страна на улицата, където бе струпана купчина с вещи. Момчето тръгна към купчината и погледна в торбичката, в която мъжът грижливо си беше прибрал храната. Жената също погледна и видя - имаше още храна, може би дадена от други бели лястовици, такива като момчето, което тя бе открила. „Има надежда“ си каза тя и се усмихна, „има надежда за бъдещето“.  Момчето предложи да направи постеля на мъжа на поляната, за да може да легне и да почине. Той отказа. Страхуваше се, страхуваше се от жените от службите, които би трябвало да се грижат за хората. Въпреки отказа момчето постели на мъжа и го покани да си легне там. Отново получи отказ, който ядоса момчето и то започна да нервничи и да говори на мъжа да си легне и да си почине. Беше късно през нощта имаше опасност да събудят хората, тогава жената хвана момчето за ръката и го поведе далеч от мястото, където бе струпано цялото нещастие на този отритнат от обществото човек. Заговори му тихо, успокоително. Момчето й сподели:

-   Виждаш ли, това съм аз? Двете ми аз се борят в мен, спорят по между си и се карат. Защо съм такъв?

Жената се усмихна. Сети се за приказката, която беше чела за двата вълка бял и черен, които всеки отглежда в себе си и как от теб  самият зависи кой вълк ще надделее – белият или черният.

„Защо си такъв ли?“ си помисли тя. „Защото си Ангел слязъл на земята, както и всички останали хора, но дали ще останат ангели, зависи от самите тях. Дали ще са ангели или роби на грешната система, която действа в момента? Дали ще променят към добро света или ще го тласкат с действията си  към унищожение? – това зависи от всеки човек дошъл тук на тази земя.“

Да! Тя беше го открила, беше открила една бяла лястовица, която кръжеше и носеше надежда – рискувайки да умре, раздавайки сама себе си до изтощение.

Помисли си: „Колко е хубаво, че те има, момче! Нека има още като тебе! Нека се увеличават с всеки изминал ден, за да има бъдеще за България, за хората и за света! Нека!“