В края на града имаше голям красив парк - горите се редуваха с китни полянки, а те, изпращани от редица дървета, приключваха отново в гори. Паркът беше известен в цялата околност, затова през почивни дни се пълнеше с хора. Децата се гонеха по тревата на полянките, грижовните майки разхождаха вечно учудените си бебета по алеите.

- Живи да сме! - казваха бабите по пейките.

 - Здрави да сме! - отговаряха дядовците.

Край най-зелената полянка в парка се издигаше двойка величави дъбове. Те имаха дебела и приятна сянка и всички ги предпочитаха за отмора. По клоните им се отбелязваше смяната на сезоните, а по стволовете - пътят на годините. Под дъбовата сянка хората оставяха най-прекрасните си спомени, а стеблата им пазеха неотменно техните истории. Далече от дъбовете, чак в другия край на поляната, се клатушкаше млада неукрепнала бреза. Тя беше нежна и красива, но ужасно самотна. Хората минаваха покрай нея, за да се скрият в сянката на дъбовете, а нейната корона се люшкаше на всички страни от вятъра, а коренът сякаш едвам я крепеше да не отлети. А брезата бе толкова фина! Готова на всеки да помогне, всекиго да погали с нежни клонки, на всички да подшушне по светла дума с трепета на клончетата си. Но на фона на величавите дъбове тя бе малка, жалка и нищожна.

Беше пролет. Всичко наоколо бе красиво и свежо. Паркът се изпълни с хора, празнуващи раздялата на пролетта със зимата, а полянката кипеше от детски смях. Брезата се усмихваше на хлапетата, тичащи по алеите и им махаше с клонки от време на време. Изведнъж едно малко русо момиченце изскочи пред нея. Брезата така се зарадва! Ето, че вече си имаше компания! Листата й трепереха от вълнения, но тя съумя да протегне дружелюбно клонче, за да се запознае с милото дете. А русото момиченце грабна клончето и го издърпа с всичка сила.

- Ах, спри!Сякаш откъсна парче от сърцето ми! Защо ме нарани? - плачеше брезата, а детето беше вече на алеята и метеше падналите пролетни цветове с брезовото клонче. Момиченцето не искаше да я спаси от самотата, а да й причини болка...

Мина известно време и брезата забрави за този случай. Издигна високо стебълце и се разлисти. Поздравяваше с трепет всеки повей на вятъра. Усмихваше се на птиците в небето, а корените й черпеха от свежата земя надежда и радост. Но гледаше брезата към дъбовете и многото техни посетители и приятели и отново се натъжаваше. Толкова се зарадва, когато една влюбена двойка се приближи! Те вървяха прегърнати и се усмихваха щастливо.

- Ах, колко са красиви! - помисли си брезата. - С толкова прекрасни приятели аз никога няма да бъда тъжна и самотна!

Ето, че те се спряха пред нея. Стебълцето й се изпълни с надежда и доверие, тя изпъчи клонки напред и зачака да я заговорят. Момчето целуна момичето и каза:

 - Ще те обичам вечно! После извади джобното си ножче и впи острието му в кората на брезата. Сред писъците й и сълзите, то издълба сърце и в него вписа: "В+М - ЗАВИНАГИ". Брезата плака и плака... След време реши, че издълбаното е символ на безгранична любов и се почувства горд пазител на тази обич. Всеки път, когато си спомняше за болката от вписването на знаците, си представяше щастливите лица на влюбените и се усмихваше доволно. Дори дъбовете не познаваха толкова силна обич.

Скоро момчето отново се появи. Този път само и тъжно. Брезата протегна клони, за да го прегърне и успокои.

- Завинаги! - горчиво каза то, а джобното му ножче изличи сърцето с буквите. Този път болеше повече. Брезата се чувстваше сама, ранена и отчаяна. Сълзите й падаха от клонките и купчинки есенни листа покриваха тъгата й. Тя вече знаеше, че ще бъде нещастна. Завинаги.

Годините минаваха, стволът на брезата растеше, тъгата й също. Сега тя чакаше смъртта си. Един ден двама мъже се приближиха към нея с огромна брадва.

- Дървесината й е много нежна. Съчетана с ясен ще стои добре в библиотеката! - каза единият преди да нанесе първия удар.

Рафтовете бяха покрити от горе до долу с книги. Всички прашни, стари, изпокъсани. Пристигнаха нови романи с красиви, пъстри корици, но нямаше къде да ги подредят. Затова библиотекарката поръча нови рафтове. Те трябваше да бъдат красиви и нежни като кориците на книгите.

- Прекрасен е! Съвършен! Бреза и ясен! Прекрасен! - пляскаше с ръце тя, когато новият стилаж пристигна. Дъските от бреза и ясен бяха плътно долепени и образуваха красиви шарки. По рафтовете подредиха книгите, точно до входа, за да ги виждат всички. Брезата и ясенът бяха вплетени завинаги и тя нямаше вече да бъде сама. Хората се спираха до красивия нов стилаж и разгръщаха книгите, а страниците им шептяха:

- Заедно! Завинаги!