За едно обещание... (част трета - Кападокия)

Докато пазаруваше по магазините в Тел Авив, Алексия си постави за цел да не мисли толкова много за Нилс. Не знаеше какво точно чувства към него, нито той към нея. Взаимоотношенията им бяха изключително сложни и неясни. Докато бяха тримата - със Самира, изглеждаха като едно прекрасно семейство, обаче останат ли само те двамата, помежду им мигом се издигаше невидима бариера, която пречеше за изграждане на по-интимни отношения. В момента бяха в период опознаване - разказваха си един за друг. Алексия побърза да закупи дрехи, малко козметика и други необходими неща за пътуване. Позволи си дори да вземе няколко неща за Нилс, защото двамата бяха тръгнали с малко багаж от Лондон. Той беше в апартамента и си уреждаше творческа отпуска, докато Алексия подгатвяше багажа и визите за пътуване. Беше задействала нещата в норвежкото и шведското посолство, за да могат визите им да бъдат изготвени възможно най-бързо. Щяха да заминат за Турция - Алексия искаше да повтори част от пътуванията си заедно със Самира и Нилс. Страхуваше се да храни надежди за каквото и да било, защото вече се бе научила, че е по-добре да не очакваш нищо, за да не останеш разочарован.
Визите им бяха готови за три работни дни, а багажът им за по-малко. Нямаха намерение да взимат много неща, защото все още нямаха ясна представа къде ще ходят и колко време ще продължи това пътуване. Алексия забеляза, че разговорите й с Нилс се свеждаха до една и съща насока - детето. Често говореха за бъдещето й, за религията и отчасти за живота, но почти никога за самите себе си. По време на пътуването от Анкара за Кападокия, Нилс случайно докосна Алексия по ръката и двамата се отдръпнаха като опарени. Усещаше се привличането помежду им, но напрежението пречеше за създаването на по-близък контакт.
- Била ли си някога там? - попита я Нилс, докато шофираше с наета кола към Кападокия.
- Да, веднъж. Бях малка, на не повече от 15-16 години, когато за пръв път стъпих там. Много е красиво... навремето не оцених толкова красотата и чара на това място.
- Забелязах, че се справяш с езика. Очевидно владееш доста езици. - вметна Нилс с нотка на любопитство. Все пак беше време Алексия да разкаже нещо за себе си.
- Изучавах езици още от гимназията. Майка ми е с еврейско потекло, за това и един от първите езици, които владеех беше иврит. В гимназията се записах профил хуманитарни науки, където изучавах предимно литература и езици. От там научих френски, немски и се запознах със скандинавските езици. Разбира се, изключвам финския и исландския - те нямат научаване. После записах творческо писане в Ню Йорк, а паралелно с това изучавах азиатски езици - арабски и фарси. После посещавах и заниятията по ориенталистика, където понаучих малко турски, но вече много рядко го използвам. След като завърших международна журналистика бях заставена да запиша славянски език и записах руски. След това учих половин година в Москва и накрая специализирах в Уелс. И после се прибрах в Норвегия - тя завърши разказа си с усмивка. - Завий надясно. - Нилс така се беше заслушал в Алексия, че щеше да пропусне разклона.
- Ами родителите ти? С какво се занимават? - продължи да любопитства той.
- Майка ми се занимава с археология. Дълги години работеше това и ме водеше на експедициите си. Сега е уредник в Националния археологически музей в Осло. А баща ми е професор по културология.
- Братя? Сестри?
- Не. Единствено дете. Ами ти?
- Аз имам брат. - Нилс отговори леко небрежно.
- Как се захвана с писане? - заразпитва го Алексия.
- Не бях достатъчно организиран, за да стана журналист, нито достатъчно търпелив, за да бъде професор по литература.
- Значи така започват Нобеловите лауреати. - подсмихна се Алексия.
- Все още не съм лауреат. Просто ме номинираха. - последва кратко мълчание. - Почти стигнахме.
Тримата стигнаха до сърцето на Кападокия и поеха към скалните образувания. Наистина беше много красиво. Истинско чудо на природата, а наоколо кръжаха стотици туристи. Самира видя балона, с който някой от туристите разглеждаха Кападокия отвисоко и започна да подкача от радост.
- Първо ще разгледаме подземните градове и цървките и после можем да се качим на балона - каза тя и пое малката в ръцете си. Нилс се обърна към нея и внимателно я изтръгна от ръцете й, качвайки детето на раменете си.
- Позволи ми...
Тримата се запътиха към църквите, повечето от тях почти вкопани в земята.
- Местните хора тук не са ли турци? - попита Нилс.
- Не. Има и турци, разбира се, но принципно Кападокия винаги е била земя, населена с различни народи. Преди тук са живяли предимно християни - тази земя е била под много владичества. Преди е била част от Персийската империя, а днес е част от Турция. Хората тук са живяли под вечен страх и са правели градовете си под земята, за да се укриват от арабските армии, по времето на завладяването на Византия. Кападокия е била търговската спирка, която обединявала Изтока и Запада. Един от двата големи подземни града направени от християните по онова време се простира на цели 12 етажа под земята, а църквите им са издълбани с ръце и почти вкопани в земята. Невероятно е колко много отдават хората на религията, нали?
- Тук наистина е вълшебно. Не съм предполагал, че може да има такова чудо на природата. Как са се получили толкова красиви тези скални образувания?
- Мисля, че са в резултат на изригнал вулкан. Какво чудо е природата, нали?
- Определено.
Тримата слязоха до двата подземни града и се разходиха из църквите, където все още бяха запазени стенописи и дори образи на Дева Мария. Самира беше тиха както винаги - взираше се във всичко, което виждаше, но все питаше Алексия: "Мамо, ще се качим ли на балона?" В края на краищата тримата платиха за возене с балон и се заизкачваха във въздуха точно по залез, когато слънцето мързеливо галеше скалите, които приличаха на причудливи дюни в някоя пустиня. Беше не просто красиво, но и непоносимо романтично. Самира мълчаливо се радваше на летенето, докато в другия край Алексия и Нилс се взираха в красотата на тази местност. Не продумваха, но усещаха как напрежението помежду им се стапя в ръцете на залеза. Скоро се престрашиха да се приближат един до друг, а накрая Нилс с доста колебания сложи ръката си върху тази на Алексия и двамата останаха така, загледани в залеза над Кападокия, знаейки, че с тази малка крачка към близостта те могат да поемат към едно много по-дълбоко пътуване един към друг.

--------------------------------------

Следва още продължение :) Ще ви досаждам още малко, докато обиколят насам-натам :P Чудя се какви изненади да приготвя и дали на тази захаросана история да вкарвам горчивина или просто да си я пусна по течението с мисълта, че наистина има и много доброта по този свят...