Днес е сряда. Средата на седмицата, както сте се досетили вероятно. Средата на поредното лято. Топло е. Така мислят всички и аз ги разбирам. Тялото ми е една дехидратирана кожа, за душата по-късно или пък никога. Никога ми е любимата дума. Защото обичам нещата, които не се случват. Те те карат да се замислиш. Да се почувстваш слаб. Да се почувстваш силен. Да повърнеш. Да мечтаеш. Да умреш. Да се родиш. Да си някой. Да си никой. Да откриеш истината. Да познаеш лъжата. Да се надяваш или да те наденат. Да... Да... Пак е сутрин, макар че е късен следобед. Слънцето е някъде вляво от прозореца ми. Почти изчезнало и оставило някакви прегорели от любовта му листа по асмата. Слушам траш – птичките, които на моменти го обръщат на спийд. Бързат да си лягат. Или да умрат. Или да спрат да летят. Или да спрат да снасят. Или да спрат да бягат на юг. Или да не са рекламни бутчета на КФС. Или... Или... – Чакайте, че пия вода. Водата пречиства. Водата те носи нанякъде. Водата те носи на никъде. Водата е ...