За любовта след години
Виждаше ги в парка. Седяха един до друг и си говореха на висок глас. Предполагаше, че недочуват. Лицата им бяха набръчкани с неразгадаемите йероглифи на времето. Тя беше забрадена, облечена с овехтяло манто, подпираща се на стар бастун. Той изглеждаше по-наперен в тъмносиният си костюм, носещ чадър под ръка. Разхождаха се бавно, с темпото на хора живеещи без цел и посока. Наблюдаваше ги и съжаляваше, че не е художник. Как искаше да ги нарисува обезсмъртявайки техните погледи. Да покаже, че любовта преодолява залеза на плътта и ще тлее до последно в очите им.
Един следобед те влязоха в нейната аптека. Тя им се усмихна зад щанда, като на стари познати. Почти ги обичаше.
С треперещи ръце, мъжът извади портмонето си.
- Ще купиш ли и на мен лекарства? - попита го жената.
- Защо? Ти нали си имаш пенсия? - отговори й троснато.
- Е, недей така...Купи ми.. Виж колко ни е хубаво заедно! Утре пак ще искаш да излезем. Нали ти харесва с мен? Нали? - докосна го подкупващо по рамото.
- Ами да... - промърмори мъжът.
Замисли се. След кратко мълчание й проговори:
- Приятно ми е. Ще ти ги купя.
Жената се подсмихна победоносно.
- Утре ще отидем където ти искаш. - обеща му доволна тя.
Сделката между двамата беше сключена.
Тръгнаха си от аптеката бавно, подпирайки се един на друг.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
Това ми беше и целта.
