За любовта след години
Виждаше ги в парка. Седяха един до друг и си говореха на висок глас. Предполагаше, че недочуват. Лицата им бяха набръчкани с неразгадаемите йероглифи на времето. Тя беше забрадена, облечена с овехтяло манто, подпираща се на стар бастун. Той изглеждаше по-наперен в тъмносиният си костюм, носещ чадър под ръка. Разхождаха се бавно, с темпото на хора живеещи без цел и посока. Наблюдаваше ги и съжаляваше, че не е художник. Как искаше да ги нарисува обезсмъртявайки техните погледи. Да покаже, че любовта преодолява залеза на плътта и ще тлее до последно в очите им.
Един следобед те влязоха в нейната аптека. Тя им се усмихна зад щанда, като на стари познати. Почти ги обичаше.
С треперещи ръце, мъжът извади портмонето си.
- Ще купиш ли и на мен лекарства? - попита го жената.
- Защо? Ти нали си имаш пенсия? - отговори й троснато.
- Е, недей така...Купи ми.. Виж колко ни е хубаво заедно! Утре пак ще искаш да излезем. Нали ти харесва с мен? Нали? - докосна го подкупващо по рамото.
- Ами да... - промърмори мъжът.
Замисли се. След кратко мълчание й проговори:
- Приятно ми е. Ще ти ги купя.
Жената се подсмихна победоносно.
- Утре ще отидем където ти искаш. - обеща му доволна тя.
Сделката между двамата беше сключена.
Тръгнаха си от аптеката бавно, подпирайки се един на друг.
© Катя Иванова All rights reserved.
Това ми беше и целта.
