За "Песента на дъждосвиреца"

    Преди броени дни получих ценен дар от моя приятел и колега по перо - Стойчо Станев - Ранрозар. Това е последната му издадена стихосбирка /от Вилком - Ямбол, 2024г./, озаглавена много удачно и оригинално "Песента на дъждосвиреца". Той има издадени още две стихосбирки - "Заредена тишина" /1998г./ и "Петият сезон" /2007г./, които също ми подари с автограф. Трогнат съм дълбоко от жеста на Стойчо, както и от стихотворението му "Аксиоматика", посветено на мен.

 

Благодаря ти сърдечно, Поете! На добър час на твоята последна книга и нека да жъне успехи. Амин!

 

     Тази стихосбирка е лирика облечена във философия и философия облечена в лирика. Един неделим синтез. Тя съдържа 150 стихотворения на автора, обособени в пет тематични раздела: Жадни светлопади, Твърде лично, Среща с морето, Музикални цветове, Иронична лирика. Всеки, който е зачитал профила на Ранрозар в сайт Откровения, не може да не е почувствал каква богата душевност се крие зад творбите на този автор. Той владее еднакво добре техниката на фрагментарното писане и на пространния стих. Той може да ползва до виртуозност класическата форма, но и виртуозно да я отбягва, когато това е за предпочитане. Но да дадем думата на самия Ранрозар. 

 

В "Огледало" той дискутира, подобно на Калдерон, въпроса за реалността на живота, приличащ на сън:

 

"Понякога живея себе си.

Аз ли съм или не съм?

Въпрос на невъзможен ребус:

живот наяве или сън?

...

Понякога живея себе си

в далечен образ, в близък план.

Въпрос от незавършен ребус,

в който се гадая сам.

 

В "Жалба за пролет" - стихотворение посветено на големия руски поет Сергей Есенин, Ранрозар решава удивително точно дилемата за любовното съжителство на пролетната свежест с есенната мъдрост:

 

"...

Само днес те моля -

избери си друг!

Няма стара пролет.

Поет или съпруг?!

 

А пък ти си млада!

Ще намериш нов...

Той след мен ще страда

за твоята любов."

 

 

Приказно изящество ни лъхва от стихотворението "Бели мисли". Сякаш магия извира от неговите двустишия:

 

 

"Колко много белота в цветовете излинели!

От пожари есента стихна в мислите ми бели.

 

Чувствата ми изтерза! Изтерзаното е милост.

Нали бялата бреза в самотата търси сила?

 

Чуй как в нейната душа сънно стенат трели!

Там звуци капят и тешат слънчевата зрелост.

 

С побелелите ми дни снеговете вече разполагат.

Пролетта ще ги смени. Защо очите ти са влажни?

 

В колко тиха белота живеят чувства онемели!

И губят нечия следа в заснежените предели."

 

 

Сгъстено и насечено от емоционални прозрения е стихотворението "Пленени чувства". То сякаш е носител на испански темперамент.:

 

 

"Запленен от природните догадки

на съзерцателни копнения,

като дете захласнато все крача -

чужд на чуждо олицетворение.

Там ме зоват вихри подмолни

...

Там мислите ми будят рани,

за да посрещнат с топли ласки

бисерите нощни несъбрани

в блюдото на мимолетно щастие.

А слънцето пак следва неизменно

пътя си -  живителен, като сълзата:

на свечеряване ще падне тя червена

в чашата на хоризонта,

                                       от душата ми възпята!"

 

 

      Въпреки голямото тематично разнообразие на стихотворенията, включени в състава на стихосбирката, това многообразие е сводимо до няколко основни настроения. В "Хоризонти" авторът прави обобщителната констатация за същината на този свят - "жесток и мрачен" и й противопоставя твърдата си вяра, че светлото и спасително бъдеще е вече на път да пристигне:

 

 

"Какво от туй, че дъжд вали.

Какво от туй, че небето плаче.

Какво, че душата ме боли?

И светът е жесток и мрачен...

 

Ще дойдат пак светли дни;

ще застелят тихи  пространства.

Когато никой няма да измени.

Повярвай! Душите ще странстват...

..."

 

 

      За Ранрозар победата на жизнеутвърждаващото е вън от съмнение. По тази причина неговата поезия сякаш зарежда със светлина. На моменти тя е дори кокетно-закачлива, например в "Покана":

 

 

"...

Сезоните които извървях,

сезоните на топли песни

ми връщат пролетния смях

на птици и цветя небесни

...

Смълчано вятърът шепти,

игриво вятърът ме пита:

"Ще дойдеш ли със мене, ти -

ей така, малко да поскитаме?"

 

 

В "Ехо" авторът открива поетичната формула на свободата, изразима чрез ехото на птича песен:

 

 

"От мисълта за свобода

до чувството, че те обичам;

от радостта да полетя

и запея песен птича:

днес пространствата менят 

изначалната си същност

...

Нейде самодивски смях,

може би дочувам още?

От съмнения за грях

страдат изкушени нощи.

Дълго търсих любовта

в поетичен блян унесен...

Докато над мене прелетя

ехото на птича песен!"

 

 

      Независимо, че доминиращият лад при Ранрозар е безусловно мажорният, вътре в душата му, сякаш чрез призрачна осмоза, се просмуква понякога безнадеждното под маската на неизбежност:

 

 

 

НЕИЗБЕЖНОСТ

 

 

Но можеше да бъде друго,

а не това, което е сега.

Защото любовта е чудо,

накапано от капчици тъга.

...

И всеки звук на тишината

кънти у тебе и у мен.

Една любов умира невъзпята

в залеза на миналия ден.

 

Но може би, нощта ще върне

надеждата, останала все пак?

Като една неназована урна,

разсипана в кървавия зрак."

 

 

 

    За разлика от Асен Разцветниковия "Двойник", една доста протяжна поема, "Двойник" на Ранрозар е много сбито и експресивно стихотворение, родено от прозрението, че "шумът е нагъл двойник на страха":

 

 

"...

Фантастични митове, легенди

дишат трескаво, с фалшив захлас!

Летим екзалтирано, с кресчендо

върху крилете на вдъхновен Пегас.

 

Но настъпва неочаквана умора,

преди да кацнем славно на върха.

И самотата шепне, без да спори:

шумът е нагъл двойник на страха."

 

 

      Осъзнал непостижимо дълбоката символика на дъжда, авторът ни я поднася със стихотворението си "Песента на дъждосвиреца", дало заглавието на самата стихосбирка:

 

 

 

"Този дъжд

е причастие за мен.

Земята тръпне упоена

от хладните му ласки.

Захвърлям всички задължения

и тръгвам с него по света...

Някои ще ми простят.

Други от почуда ще възкликнат:

"Луд ли е,

че само той

не намери суха стряха!"

Пък аз волно си свирукам,

а дъждът ми ръкопляска."

 

 

 

      Изпитах висша естетическа наслада от прочита на тази великолепна поезия. Искрено се надявам и вярвам, че това няма да е последната стихосбирка на Ранрозар и ще бъдем свидетели на нови негови поетични постижения. Нека от сърце да му ги пожелаем!