Вече нищо не разбирам.. Преди си мислех, че ми е ясно това, онова, но вече не. Слязох от 4 тия етаж на училището, в лавката. За обяд. Преподавам литература и история на осмокласниците. Понякога пиша собствени нещица. Преди ги показвах на жена ми, но когато ме напусна и взе децата, спрях да имам на кого да ги чета. Не знам, замисляли ли сте се, но писането е като полов акт. За него са нужни двама. Говорим за литературата, все пак. Та, и при двете - писането и секса, въодушевлението и изтощението си приличат. Както и удовлетворението. Авторът е мъжът, а читателят - жената.Тя може още и още, но ти си ограничен. Трябва ти кратка почивка. Периодично. Ти, даваш, тя получава. Тя също дава, но по пасивно. Нейното чувство е твоят заряд. И така, ти чукаш ли чукаш по клавишите, а тя пъшка ли пъшка, четейки написаното. Понякога може и да мълчи. Може също да захвърли книгата. Понякога ти може да приключиш, но тя не, и да не е доволна от това, че си я зарязал на средата на историята. Но се случва и да забременее. Да забремениш нечий ум, е като да забремениш нечия утроба. Често е страхотно, но често ти не желаеш това. Защото при писането, не знаеш какво ще се роди. Не винаги се ражда човек, може да родиш животно. Също така, не можеш да се грижиш за безчет деца. Защото като се родят, те са гладни. Плачат за още и още храна. Ето затова, един автор ползва презерватив. Той е съставен от отрицания- " това не съм аз", "това не си ти", написаното не касае определени хора", или просто завоалираш така текста, че от него може да излезе семе, само ако някой старателно го разповие. Животът е съставен от модели. Като малки, неизтъркваеми шаблони за еднократно ползване. Можеш да ги откриеш навсякъде. В готвенето, в рисуването, в писането, в секса..В секса са най- запомнящи се. Защото са първични. Там мисъл не е нужна, а само страст. А който успее да постигне подобна страст в другите области, той би въздействал така, както физически и емоционално си въздействат влюбените. Е, няма да изпиташ оргазъм пред картина на Бокачо, или след прочита на прозата на Пушкин, но може да получиш духовно прозрение. Такова, което да направи живота ти смислен дотам, че отношенията ти със твоят любим, да достигнат нови висоти. Така, че изкуството е също в пряка еротична зависимост с нашето физическо съществуване. В него има еротика, тоест загадъчност и очакване за нещо неповторимо. А, ако докато пишеш, презервативът вземе, че се скъса, и написаното стане много прозаично и прозрачно, то ти може да напълниш света с дечурлига, а това е отговорност, която малцина биха искали да поемат. Тези които са я поели, са се пропивали в голямата си част. Тези дечурлига трябва да се хранят. Разбираш за тях, когато потропат на вратата ти, гладни и сополиви. И ти трябва да работиш, готвиш и разсипваш порциите, докле можеш. Ако спреш, може и да ти помогнат, но само, ако си ги обичал истински. Но обичал ли си себе си, наместо тях, бъди готов.. На забвение. Същото е и при жените писатели. Те просто разбират какво е да си мъж. Да имаш нужда от глътка въздух. Тях ги спасява тяхната емоционална слабост, или сила, която ги измъква от дупката и подновява непрестанно в тях силата за творчество, тоест устрема им да раждат. Та, както казах, слязох в лавката да обядвам. Някои колеги си носеха сандвичи, заедно с разни буркани със супа. Но аз спрях да го правя, защото не можех да се нахраня спокойно. В учителската стая все бързаш, все внимаваш да не изцапаш я себе си, я бюрото. Не е удобно някак си и не можеш да ядеш все едно и също. Пък другите гледат.А аз обичам да ям едно и също. Долу, в лафката, винаги си поръчвам пакет хрупкави картофки, увити в метално фолио, и питка с две кюфтета. Това обичам. Обичам да гледам как продавачката ми ги приготвя. Наблюдавам пръстчетата и, леко дебели и заострени. Мазни от картофките. Харесва ми да наблюдавам, как завива картофките във фолиото. Има нещо успокояващо във тази рутина, а има и финес. Тя не е нещо особено, но ми е симпатична. С бяла манта, зелена престилка и винаги ми се усмихва. Познава ме от две години. От както слизам, всеки делничен ден в един часа на обяд и си поръчвам едно и също. Харесва ми, че като вляза, все едно влизам у дома, тя ме поглежда съзаклятнически, усмихва се и направо започва да ми приготвя обяда. Казвам и" здравей, как си днес?". Тя отговаря, че е добре. Струва ми се, че винаги ми слага повече картофки. Не много, но поне няколко отгоре. Никога не съм си говорил с нея, освен за храната и за това как е. Знам, че се казва Соня и , че е разведена. Често се усмихва и то не само на мен. Усмивката и не е изкуствена, защото е тъжна. Не е много мой тип. Само, че е интересна. Стреми се да е спретната, косата и е винаги на ниво, а ръцете и изглеждат добре. Вземам си картофките и сядам на една маса. Ако е свободна, сядам винаги на нея. Винаги е добре забърсана и никога не лепне. Познавам по това време на деня всички вътре в лафката. Учениците са в час, тук сме само учители, или служители в училището. Те също ме познават. Кимваме си, пожелаваме си приятен обяд и ядем. Всеки е замислен и дъвче бързешката. Това е обедна почивка все пак. Напоследък се замислям, колко сме сами. Всеки изглежда страшно сам. Дори семейните са самотни. Вижда се в очите им. И защо е така? Струва ми се, защото искаме да бъдем други. Да сме различни. Различни пред колегите, пред приятелите, пред непознатите и най- накрая, най - тъжното. Различни пред тези у дома. Мъжът иска да е великият Рагнар Лотброк за своята съпруга. Тя пък мечтае да е неостаряващата Моника Белучи. Той иска, тя да го гледа с благоговение, възхищение и умиление, а тя, той да гледа на нея страстно и диво, както Мел Гибсън копнееше за Джулия Робъртс в Теория на конспирацията. Светът, киното и медиите, са ни превърнали в уплашени, комплексирани същества и са отнели не само спонтанноста в живота ни, но и неговия чар, коренящ се в изненадата да откриваш всичко сам и да не се сравняваш с никой. Да си бечзпричинно мил и да нямаш никакъв свой предишен опит, освен със своят човек у дома. Някой ни е ограбил отвратително и също така отвратително ни е осакатил, като ни е насадил в умовете модели, заробили ни със своята съвършеност, със своята перфектност. И се иска доста сила и независим ум, да успееш да видиш красота в нещо, което не си видял по скапаните екрани. Гледах Соня от масата си, гледах как завива поредната закуска, със своите уникално странни пръсти, и видях, че е неповторима. Просто нямаше друга такава. Сетне се загледах в съседната маса и там, добре познатата физиономия на колегата по биология, ми се стори непозната. Изпъкналите му скули, оредялата му коса, която той даваше леко напред, да позапълни празнините, поизносените му обувки и добре изгладената от съпругата му риза ми се сториха очарователни. Това просто беше един истински човек. Човек, борещ се в този суров свят, взел своя сандвич, в своята лична кратка почивка. Ядящ бавно, този полуфабрикат, размишляващ за наближаващите два рождени дни на децата му- близнаци. Правещ определени планове какво да им купи с малкото пари които могат да заделят с жената, за да се почувстват малките доволни. Умът му отхвърля едно подир друго различни варианти, и той дъвче умислен.. Мисли си, как има още десетина дни до рожденият ден и как може за тия дни, да не обядва, например. Това са още към 25 лева. Гледам тия хора и се питам, не сме ли прекалено непознати в този живот с околните? Не сме ли прекалено дистанцирани? Не сме ли прекалено изкуствени в отношенията си, и не сме ли всъщност моделирани и опитомени от някой с някаква цел? Чудя се, какво ли би станало, ако изведнъж реша, че мога да си позволя, да поканя на кафе, тази продавачка Соня.. Да си позволя, защото има дете, защото е разведена, защото е леко отчаяна и защото любовта не е игра. Отдавна мина времето на младежките импулсивни игрички. Всички достатъчно сме се настрадали, обрулени от живота и от собствените си грешки. Всички достатъчно сме се наплакали по възглавниците си, за да действаме импулсивно като хлапаци. Само дето страшно ни се иска. Да постъпим хлапашката.. Явно наистина сме опитомени. Лапнах последния картоф и се опитах да го дъвча по- бавно, за да имам причина да стоя в закусвалнята малко повече. В къщи никой не ме чакаше, в класната стая не ми се отиваше, а тук някак ми се струваше, че съм си у дома. Преглътнах, станах, бутнах стола навътре, казах с усмивка- "Чао, до утре" на Соня, тя се усмихна и каза "Чао", кимнах на колегата и излязох. Може би утре ще я поканя на кафе, или вдругиден, или никога.. Харесва ми, все пак да си мисля, че мога да я поканя някога. Много ми харесва тази хлапашка идея. Защо пък не? Да! Защо пък не.
© Лебовски Всички права запазени