За почивка

Кака Пена беше хигиенистка във фирмата. По-конкретно – чистачка. И още по-точно – прислужничка. С широк кръг специалности и роли – чистене, миене, лъскане, тоалетно хигиенизиране, тичане за кафе и минерална вода, дори сервиране при срещи с по-маловажни гости. За важните шефовете викаха Марчето секретарката. Която създаваше правна атмосфера за разговорите само с едно навеждане, при което щедрите й форми преливаха като цунами от басейн, в който се е метнал пиян слон.

В къщи кака Пена си знаеше работата. Пристига, вади парцала, измива плочките в коридора – та като се прибере бай Пешо цяла вечер да ходи с мокри чорапи и да знае, че жена му е чистница.

Да де – той често оставяше всичко, вземаше някоя оръфана книжка от някогашната „Библиотека за ученика“, вирваше нозе върху табуретката и, опънал се във фотьойла, потъваше в четивата, които навремето беше пропуснал. Както сега признаваше – поради собствената глупост и страстта на кака Пена всяка вечер да ходи по дискотеки, че и когато се обърнаха на чалгатеки.

И с това я дразнеше. Я хорските мъже – като се приберат, па вземат инструментите и де колата оправят, де някой уред у дома, де издялат пейчица или масичка…

Бай Пешо отказваше. Като иска хорски мъже – да си вземе един и да го остави на мира. Той колко неща заряза заради нея? Даже училището напусна в трети курс, че се оказа внезапно бъдещ татко…

-     Какви мъже ме искаха – въздишаше кака Пена – Свестни, свестни… Пък аз…

Бай Пешо я отрязваше с класическото словесно ренде:

-     Свестните взеха свестните, пък ти на мен се падна…

И продължаваше да си чете, изолирайки съзнанието си от всичките спомени и припомняния, които кака Пена изливаше отгоре му. Но паток от дъжд не се мокри – всичко е въпрос на навик…

Най-многото да отговори с една дума на въпросите й – какво има на пазара, какво търсят хората, цените как са, има ли свястна стока. Вместо да обсъдят надълго и нашироко, свободно и времеубиващо всичко – новата рокля на Мара Бонината, как Мишо си одрал колата в бариерата, защо Симеонови не си говорят трети ден… Той иска тишина и спокойствие, че… О,Боже! Няколко пъти й предлага да седне, да прочете книжка, да понавакса изгубеното в сложните години на труда с метла и парцал…

Кака Пена не можеше. Органично не възприемаше нещо, което не е автоматично или не изисква присъствието на поне още един, та да има с кого да си клюкари.

Пък бай Пешо вече беше научил от книжките, че когато мовек е скучен за себе си, за умните е просто излишен. Та не я канеше усилено в своя свят…

Обаче, дойде онова време, дето кака Пена чакаше с ужас. Пенсионирането. Е, отлага две-три години, ама…

Добре де – какво да прави като пенсионерка? В махалата почти не останаха връстнички и познати, цял ден не може в градинката в задния двор да виси, а предното дворче имаше пет лехички с цветя и за нула време разцъфтяваше. Няма да седне книжки да чете, я…

Но я пенсионираха…

И намери решението. Накара бай Пешо да залее предния двор с бетон, поставиха плочки и всичко цъфна.

Сега сутрин кака Пена се появяваше рано-рано, влачейки подире си кофата с инструментариума. Най-напред поръсваше, после помиташе, накрая минаваше навред с любимия голям парцал.

По обяд – отново. Защото водата изсъхваше бързо, а и ветрец подухваше.

Привечер – пак.

Бай Пешо си знаеше вече – отваря вратичката, събува обувките, нахлузва чехлите и отива до входа. Там сваля чехлите за двора и ги сменя с чехлите за дома.

Научиха се и редките гости. Даже котката се оглеждаше внимателно, когато се прибираше сутрин – да не я види кака Пена как с едни лапи ходи навред…

А кака Пена вече е щастлива. Намери си пак своето, създаде си лично кътче и творчески развиваше духа си.

Тия дни мисли да поиска от бай Пешо да й купи една машинка за миене на плочките. Та времето да стане още по-хубаво – коя жена не мечтае след пенсионирането да живее така, както може и иска…

На гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/