За прегръдката
Прегръдката. Така желаната и винаги така трудна за даване. Нуждаем се от нея. И прегръщаме. Без значение какво. Достатъчно е само да ни даде увереност и сила. Че не сме сами. И сме обичани...
Някой ми беше казал, че когато се прегръщаме, отдаваме частица от душата си на другия. И усещаме топлина.
А колко пъти сме се прегръщали истински? Така, че да се почувстваме живи? Не просто вял допир, а чистото човешко чувство за близост...
Май никога...
...
Прегръщаме, когато се срещаме с приятели. Когато търсим утеха. Когато танцуваме. Прегръщаме на раздяла. Когато изпитваме страх. Когато сме сами и ни се плаче. Прегръщаме, когато думите не стигат. Прегръщаме от щастие. От обич. Прегръщаме плюшени играчки, животни... Притискаме до сърцето си букета цветя, старите пожълтели снимки, подаръците... спомените. Само и само, за да усетим топлината. Чувството, че в ръцете си държим най-милото си, придава смисъл и носи искрица надежда.
Колко малко, а всъщност колко много...
Забравили сме какво е... да бъдем човеци. Да обичаме безмълвно. Забравили сме дори топлината от прегръдката. Страх ни е да разтворим ръце, за да не ни наранят, било то и неволно. В сърцето. Скрити дълбоко в себе си, се правим на недостъпни и безчувствени, а всъщност... се раздираме. И през сълзи безмълвно крещим. За мъничко топлина. И една човешка, истинска прегръдка.
...
И бързаме ли, бързаме... Към неизбежния край.
Закъснели сме. Дори прекалено.
Уморени.
Сами.
НЕми.
НЕщастни.
И...
НЕпрегърнати.
... Боже ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Самота Всички права запазени
