Прегръдката. Така желаната и винаги така трудна за даване. Нуждаем се от нея. И прегръщаме. Без значение какво. Достатъчно е само да ни даде увереност и сила. Че не сме сами. И сме обичани...

Някой ми беше казал, че когато се прегръщаме, отдаваме частица от душата си на другия. И усещаме топлина.
А колко пъти сме се прегръщали истински? Така, че да се почувстваме живи? Не просто вял допир, а чистото човешко чувство за близост...

Май никога...

...

Прегръщаме, когато се срещаме с приятели. Когато търсим утеха. Когато танцуваме. Прегръщаме на раздяла. Когато изпитваме страх. Когато сме сами и ни се плаче. Прегръщаме, когато думите не стигат. Прегръщаме от щастие. От обич.  Прегръщаме плюшени играчки, животни... Притискаме до сърцето си букета цветя, старите пожълтели снимки, подаръците... спомените. Само и само, за да усетим топлината. Чувството, че в ръцете си държим най-милото си, придава смисъл и носи искрица надежда.
Колко малко, а всъщност колко много...

Забравили сме какво е... да бъдем човеци. Да обичаме безмълвно. Забравили сме дори топлината от прегръдката. Страх ни е да разтворим ръце, за да не ни наранят, било то и неволно. В сърцето. Скрити дълбоко в себе си, се правим на недостъпни и безчувствени, а всъщност... се раздираме. И през сълзи безмълвно крещим. За мъничко топлина. И една човешка, истинска прегръдка.

...

И бързаме ли, бързаме... Към неизбежния край.
Закъснели сме. Дори прекалено.

Уморени.
Сами.
 
НЕми.
НЕщастни.
И...

НЕпрегърнати.

                                                                                                                                      ... Боже ...