7.06.2016 г., 20:55 ч.

За първата любов........ с любов 

  Проза » Разкази, Повести и романи
780 0 0
4 мин за четене

             За първата любов....  

                                                    ...с любов.

        Онзи странен първи трепет. Всеки го е изпитал, но по различен начин. Някои е отказал от любовта, други е направил безнадеждни романтици. Моята истина е някъде по средата. Тя промени мирогледа ми и ме инжектира с надежда, че няма невъзможни неща. Тогава всичко беше на живот и смърт. Всичко беше тук, сега и веднага. Нямаше после. Живеехме за мига, защото бяхме прекалено млади, за да мислим за каквито и да е било последствия. Някак на магия най-лошото винаги ни се разминаваше. Но с годините и опита, всичко рухна и обградихме себе си с дебели каменни стени, защото имунитетът ни се изпари, а душите ни станаха пеперудено раними.

         Ти помниш първата си любов, нали? Че кой би я забравил. Една думичка, изпълнена с хиляди значения и смесени чувства. Радост, тъга, смях и сълзи. Искреност и прозрачност. Бяхме прекалено млади, за да бъдем добри лъжци. Гледахме много филми, а и много филми гледаха нас. Бързахме, защото ни беше страх, че ще умрем без да сме изпробвали всичко. Не умряхме, но и не се наситихме на всичко. Не ни омръзна да се любим и да се обичаме. Бързахме да порастнем и да докажем колко зрели и разумни сме. Бързахме и закъсняхме. Хората ни изпревариха, размазвайки на пух и прах нашите убеждения. Всичко бързо се изпари, като дъжд през юли. Пораснахме и спряхме да обичаме. Започнахме да мислим и да страдаме от болестите на хората с житейски опит.

         Първата ми любов ме научи да мечтая. Да гледам само напред и нагоре и никога да не се връщам назад, а в последствие разбрах, че включително и към него. Бяхме достатъчно млади, за да чертаем бъдещето си с пръсти в пясъка. Спомням си, че лежахме в тревата, минути преди да изтече вечерния ми час, и си обещахме, че ако някой ден се разделим, ще бъдем с други, ще им се наситим, ще ги оставим, а ние ще се съберем и оженим. С годините идеята започна да добива смисъл. След всяко поредно разочарование, знаех че някъде там живее и диша моят билет за щастие.

         Бяхме деца. Днес сме големи хора. Той е мъж, а аз жена. Всеки се е изгубил в собствената си реализация, търсейки щастието. Аз често мисля за него, навярно и той за мен. Аз съм част от него и той е част от мен. Може би в някой слънчев ден, пътищата ни биха се пресекли с "Любов моя, добър ден"... А може би не. Времето ще покаже. То ни събра, за да ни научи, след това ни раздели, за да ни научи. Може би ще ни събере, когато се научим. А може би не. Днес сме различни. Достатъчно млади сме, за да се обичаме не като деца, а като възрастни, но отново с онази съхранена чистота.

         Той е първият мъж, който плака пред мен от любов. Тези след него плачеха от яд, че не могат да ме догонят в бяга ми към повърхността. Научи ме да не вярвам но хората и да се съмнявам винаги. Трудно се живее да си постоянно подготвен за разочарование. Но пък по-малко боли. Научи ме да обичам по-малко другите и повече себе си. Защото аз съм най-важна или поне за него бях такава.

         Първата ми любов ме научи да не се страхувам от тъмното. Показа ми, че там не се случват само лоши неща. Гледаше ме като бебе. Оставяше ме първо сама да се опаря. Оставяше ме да си тръгвам и да затръшвам вратата след себе си. Бягах от него, а той ме гонеше, но не се насилваше да ме настигне, защото знаеше, че ще се върна при него за утеха. Той ме научи, че домът е там, където обичаш. Моят дом беше на хилядите места, по които сме оставили следи. Научи ме да се наслаждавам на дъжда и да се целувам бавно, докато хората тичат около нас, всеки търсейки сухо спасение. В тези моменти, сякаш никой не съществуваше. Щастливите сълзи се сливаха с капчиците дъжд. Целуваше ме по челото и ми казваше, че всичко ще бъде наред. Вярвах му, докато крачеше преплел пръсти в моите. След него нищо не беше наред. Имах нужда от опора и някой, който да ме придържа, докато проходя. Ранявах се при всяко ново начало, а раните нося и до днес. Справих се и вече съм готова да вървя изправена.

         Пазя го в сърцето си, заедно с всички спомени и изречени и неизречени думи. Пазя го във всички сутрини, в които бленувах да се събудя до него. Но бяхме твърде млади, за да послещаме изгрева, затова се наслаждавахме зад пердето на залеза на прокрадващото се измежду панелените блоковете слънце.

© Rumyana Momchilova Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??