Счупих си зъба. Втори горен, вдясно. Поне да беше с пържола, а то с корен от целина. Добре, че преди много години бях „точка” на едно момиче, което следваше стоматология… Та оттогава ме е поела в ръцете си. Едни такива мънички, но пък правят чудеса…

                     И си спомних как един Първи май през 67-ма година бяхме се събрали целият род в селото на майка ми, при дядо и баба. Три семейства с по две деца, старите тогава бяха на моите сегашни години. Тъкмо си бяха построили нова къща, за две лета я вдигнаха. И досега си е там. Мисля си, защо нямаме снимки от онези дни, беше си вълнуваща среща. Но на втория ден на мен ми се изду бузата. Изписаха ми някакви лекарства, трябваше отокът да спадне. И така се върнахме в София, аз, брат ми, майка ми и баща ми. Двете ми лели със семействата си живееха в Казанлък. Във влака ме заговори едно момиче, бяхме си провесили главите над прозореца в коридора, беше пролет и вятърът рошеше младите ни глави. Аз тогава още не бях излизал с момиче и си бях малко вдървен, говореше повечето тя. И след малко в разговора се включи един отворко, измести ме набързо и останалото време от пътя болката в устата ми се усили…

                     После ми извадиха зъба, нямах още шестнадесет, а вече бях без един зъб. Но пък дойде лятото и аз си намерих приятелка, спортистка като мен. Готвехме се за републиканските състезания по лека атлетика, бяхме на лагер в едно училище около стадион „ Раковски”. През деня тренирахме, а вечерта се разхождахме из квартала, хванати за ръце. Навсякъде по дворовете имаше плодни дръвчета, ябълки, круши, мушмули, а цветята в градините около портите бяха безчет. Състезанието мина, излязох на първата си среща с това момиче, беше пред кино „ Млада гвардия”, на най-хубавия булевард в София, отново се държахме за ръце и аз на другия ден заминах на село, при баба и дядо. Когато след месец се върнах, разбрах, че момичето ми се е заиграло с едни по-големи батковци. Страдах две седмици и половина. Така приключи моята първа, почти любов…Всъщност, историята може и да се разшири малко. Защото есента на същата година в Пирин се влюбихме с едно момиче, а след месец влязох в Инфекциозната болница, където лежах близо два месеца. Най-вероятно заради извадения зъб през пролетта, заразил съм се с жълтеница. После това момиче на петия ден дойде вкъщи да ме поздрави за рождения ми ден, въпреки явната карантина около мен. Но това вече е тема на друг разговор.

                       Втория зъб, с който се разделих, беше на едно занятие в казармата. Вече бях на двадесет, цял месец се правехме на защитници на Родината, някъде по ямболските възвишения. Аз идвах от Спортната школа и гаубицата никак не ме привличаше. Най-щастлив бях, когато от разчета ме пускаха с цел набавяне на череши и вишни до близките градини. Момчетата ми даваха една брезентова мешка, някъде около час вървях по малки пътечки до дръвчетата, над тях имаше един микроязовир, където плувах съвсем сам под синьото небе. Черешите бяха едни дребни, почти черни и много сладки. Берях, ядях, куфях и си мислех за уволнението, което трябваше скоро да дойде. Но преди това ми се наду бузата, в лагера два пъти седмично идваше зъболекар. „ Ще го вадя”, каза ми той и аз извиках от изненада. „ Е, че няма да ти режа ръката, я”, със смях ми отвърна той и така се озовах с още една дупка в устата си. Старите пушки ми казаха, че можел да се излекува, но кой ще се занимава с мен, Родината е преди всичко…

                   Третия зъб, с който се простих, ми създаваше години наред проблеми. И преди около петнадесет години моята зъболекарка ме представи на една своя колежка, все пак специалист-хирург. Така нежно ми го извади, че ми идеше да я разцелувам.

                   Ще кажете, хората на моята възраст минават през такива изпитания, пък аз съм взел да занимавам аудиторията с някакви си четири зъба. Така е, но нали има една приказка, на чужд гръб и т.н.

                   Затова съм решил да Ви се похваля, както един герой от един много любим български филм. Имам всичките си зъби в устата. Е, четири от тях не са мои, но пък при времето на силикона и модерната медицина, разкрасяването отдавна не е нещо ново.

                 А аз съм си все така красив, защото си имам кой да се грижи за усмивката ми, вече толкова години. Само поводи да има, пък и да няма, нека се усмихваме, така по-силно ще чувстваме, че сме извадили късмет в този пусти единствен живот.

19.01.2018.                                                Любомир Николов