За влъхвите и даровете им
На тази дата през 1987 г. сключих брак.
37 години брак – това си е повече от каторга, но човек накрая свиква май
Това, обаче, което искам да ви разкажа, е друго. Имали сме сити години, имали сме бедни години – като навсякъде. Но никога няма да забравя средата на януари 1989 г. Тогава получавахме аванс и заплата. Общо взето – на едното плащахме едни сметки, на другото други, а по средата карахме на мускули. И така – една събота и неделя, вероятно е било точно по средата на януари – седмица след аванс и седмица преди заплата (всъщност като се замисля, аз бях още студентка и моите хонорари от дребни статии по вестниците много не подпомагаха бюджета), та в тая събота и неделя се оказаваме без стотинка вкъщи и без нищо за ядене. Толкова без нищо, че дори нямаме 23 стотинки за една кофичка кисело мляко, та да омеся содена питка. И няма от кого да поискаме. Тогава се сетих, че майка ми беше казвала, че оцет с вода може да замести киселото мляко, та месих тая питка с оцет, вода, сол, брашно и сода. Намерих в килерчето някакъв изостанал буркан паприкаш – ястие, което едва ли бих сготвила, но този буркан с домати и чушки ми стигна, за да го изпържа на миш-маш. Без лук, без яйца и сирене. И с тази питка и тоя миш-маш изкарахме съботата и неделята. Никога не ми е било толкова сладко, но то остана в едни други години, в един друг век...
Съпругът ми има израз: – Да караме на сух хляб и пържоли, пък да става каквото ще.
Той едва ли си спомня този случай, аз обаче никога няма да го забравя и винаги знам, че има ли любов, има всичко. Пожелавам ви винаги да сте сте влюбени. Тогава животът наистина е лесен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
