Зимната нощ от няколко часа владееше света. Санитарите отдавана бяха изгасили осветлението в болничните стаи и сега единствената светлина идваше бледа и призрачна от лампите в коридора. Но Самуел не спеше. Тази стая и това легло бяха негов дом от вече много време. Единствено вечерните часове прекарани в размисъл го караха да се чувства отново човек в истинският смисъл на думата. Въпреки напредналата си възраст, той и семейството му имаха надежда преди първата операция, но сега, след провала и на втората съзнанието му знаеше, че краят е близо. Но другите отказваха да приемат истината или още не я осъзнаваха, но се досещаха и това личеше по лицата им, когато докторите насрочиха дата на третата интервенция. Сега единственото му желание беше да го оставят да отиде при жена си, която го беше напуснала месеци преди да се разболее, но те нямаше да го оставят да умре спокойно. Днес беше предпоследният ден преди отново да влезе в операционната. Утре щяха да го оковат отново към системите и апаратурата за мониторинг. Решението бе изплувало в мислите му още преди седмица, но той все отлагаше и изчакваше. И ето, че сега докато лежеше в тъмното, вперил поглед в бледо осветления таван, моментът бе настъпил. Щеше да го направи преди болката и успокоителните да замъглят съзнанието му. Последните няколко минути подготвяше мисълта и волята си за това, което предстоеше. Психически беше готов, но се страхуваше изтерзаната му физика да не го предаде в тези последни мигове. Той беше тук вече втори месец и знаеше, че дежурната сестра тази вечер винаги правеше една петнайсет минутна почивка малко след единадесет. С изострен слух лежеше и се ослушваше за тропването на вратата. Познатия приглушен звук дойде сякаш след векове. Бавно и внимателно отхвърли одеялата и пазейки позарасналата рана от предишните операции се изправи до леглото. Първите няколко секунди минаха в болезнено треперене на всичките му мускули. До болничната кушетка имаше малък метален шкаф, на който седеше монитора за следене на пулса, а вътре бяха прибрани дрехите на пациента. Той го отвори като внимаваше да не скърца и извади панталона и блузата си. Няколко минути се бори с тях, но накрая успя да се облече без да разкървави шевовете. Внимателно и леко отвори вратата и се озова в коридора. Неестествена тишина го обгърна. Лампите светеха със своето изкуствено зарево. Там в края на коридора беше пустата чакалня - мястото, където си дават среща човешките нещастия. През деня тя беше пълна с хора - бедни души, чакащи своето изцеление. Мъже, жени и деца с посърнали физиономии и бледи лица, страдащи с болни погледи в очите. Но през нощта тук беше тихо. Единствените звуци, които достигах,а бяха писъците и виковете на спешното отделение в съседното крило на болницата. Някъде там, вляво, умираха, оживяваха и се раждаха човеците - сблъскваха се с живота, сборичкваха се с него и оцеляваха. Самуел бавно премина през коридора и чакалнята, ослушвайки се за стъпките на сестрата. Той тъкмо затвори вратата към стълбището и започна да слиза, когато тя се показа в отсрещния край на отделението. Болката го връхлетя след първите стъпала, но не го отказа, слезе до партера и се измъкна през входа на санитарите, а един от шевовете му се отвори и започна да кърви. Сам знаеше къде искаше да отиде, беше и помислил как да го направи, но сега осъзна, че сам нямаше да успее. Бръкна в джобовете си и извади няколко монети, които щяха да му стигнат да се обади от уличен телефон. В момента, в който се запита на кого да се довери, името изплува само.
Морган отдавна не можеше да спи добре нощно време. Вече сам се чувстваше стар и изтощен, но сън не го ловеше. Легнеше ли го налягаха тъжни мисли и болезнени спомени. Колко от неговите приятели бяха останали живи - хора, с които беше живял, учил, работил и воювал, бяха напуснали този свят. Сега му оставаха едва неколцина, по-малко от пръстите му на едната ръка, и жена му, неговия партньор в живота. Тревожеше се и за нея - кога ли щеше да я остави сама в този свят или все пак тя щеше да го изпревари. Тръпки на безпокойство преминаха по гърба му, когато телефонът иззвъня толкова късно вечер - това нямаше как да бъде на добре. Помили си че може да не вдигне слушалката, но бързо изтласка тази мисъл и стана от канапето на което седеше.

- Да! - каза Морган и зачака отговор.
- Хей... здрасти... аз съм, Мо, искаш ли да направим нещо диво? - Морган не можеше да повярва. Гласът на Самуел се опитваше да бъде весел както някога в младежките им години, но се сподавяше от болезнени пристъпи, които можеха да се усетят дори по телефона.

- По дяволите, Сам, трябва да си в болницата и да се лекуваш. Къде си, чувам вятър в слушалката?

- Зарежи болницата, Мо... избягах от там. Тръгнал съм към хижата... онази, горе в планината... която откупих от лесничеите, помниш ли? Но не мога да стигна до там сам трябва да ми помогнеш.

- Ти си луд, не мога да ти помогна с това. Защо ли въобще те слушам? Трябва да те прибера обратно в болницата.

- Стига си ми приказвал какво трябва... знаеш, че съм свършен, нека поне да го направя по моя начин, Мо... Колко години се познаваме?

- Сам, Сам, Сам, ти приятелю, ти си знаел, че няма как да ти откажа, затова и се обади на мен, нали, стари хитрецо. Добре, добре, идвам да те взема.

Морган остави слушалката със смесени чувства. Ето че още един приятел, не, най-добрия му приятел го молеше да за помощ да си отиде. Болеше го, но не можеше да пренебрегне молбата. Хубавото беше, че още можеше да кара неговата друга любима. Отиде облече се, влезна в гаража и изкара колата колкото можеше по-тихо. Неговата кола - с нея беше обиколил страната, едно от децата му беше заченато в нея, друго се беше родило в нея на път за родилното. Сега двамата с нея потеглиха през спомените към бъдещето.

Самуел се беше подпрял на телефонната кабина и чакаше. Времето му бе стигнало да пристегне раната с нов бинт и сега се оглеждаше нервно. Болката не го оставяше, но той я беше изтласкал далеч в съзнанието си. В далечината светнаха фарове и познат силует на автомобил започна да го приближава. Един час по-късно старото возило започна да криви по пътя, който се виеше из полите на планината. Малко след това то се отби по един черен път и спря. От него слезнаха две мъжки фигури и едната каза:

- Тук се разделяме, Мо.

- Стига глупости, Сам, няма да извървиш остатъка пеш, ще ти помогна.

- Не, не, това трябва да го направя сам. Благодаря ти приятелю, но не, тук се разделяме. Сбогом! - И Самуел подаре ръка на Морган. Той го погледна, кимна с глава и я стисна. Те бяха мъже - не плачеха, не се сбогуваха, не си показваха чувства, но се обичаха и го знаеха, сега знаеха и че не се разделят за дълго. Морган кимна отново, върна се в колата и потегли обратно към домът си, да прегърне жена си и ако му беше писано да изживее още един ден.

Сам изгледа как приятелят му се отдалечава и потегли по пътя към хижата. Той обичаше планината. Тук се чувстваше завършен, спокоен, хармоничен. Беше се влюбил в една хижа в гората, беше предложил брак там и накрая я беше купил. Сега знаеше, че иска да умре там и единствено там. Залиташе, беше слаб и го болеше всичко, трепереше от студ, но продължаваше напред. Долу в града още не беше завалял сняг, но тук сега имаше достатъчно, за да го изтормози още повече. Сякаш след цяла вечност видя силуета на хижата. Сега се отпусна леко, беше започнало да се разсъмва - пътуването му беше отнело цялата нощ. Скоро щяха да разберат, че е избягал. Подпря се на задната стена и леко тръгна към предната част. Там имаше веранда с пейка, която гледаше към низината. Вече едвам се крепеше на крака, но се добра до крайната си цел и седна. Отпусна се и забрави за тленното си тяло, прочисти умът си от мисли за болката и студа, успокои се малко, и с усмивка на уста се заслуша в тишината и чу света.

Утрото бавно се бореше с нощта в планинските подножия. Няколко плахи слънчеви лъчи опипаха бяло-зеленото на заснежените гори. Мъгляви облачета пара се катереха по склоновете, за да станат облаци. Природата беше затаила дъх и чакаше да види кой ще надделее в битката. Тишината обгръщаше всичко. Плахи катерици се оглеждаха от клоните на дърветата, а лисици подаваха носове от дупките си. Птици прелитаха между деретата с бързи махове, а утрото настъпваше. И всичкото това се отразяваше в две искрящи, кристално избистрени човешки очи на едно тяло, седнало на една пейка, до една хижа, но тези очи вече не виждаха красотата на земния свят, защото бяха мъртви.