written-springs (Adelina Doycheva) 2 декември 2018 г., 23:58 ч.

Забранена си ми (11) 

93 4 6

Здравей...
Аз съм онзи, който би дал всичко за една жена.
Здравей...
Живея в грях. А пръстите ми обхождат 
забраненото...


Отворих очи в 10:30 сутринта. Опитах се да се надигна, но се чувствах прекалено уморен. От работа и… Разтърках лицето и очите си. Иванина не беше до мен. Бях се успал. А тя сигурно беше вече на работа. Останах още 5 минути в леглото и след това станах. Запътих се към банята и тогава я видях – подреждаше масата. Повдигнах вежди и се опитах да фокусирам по-добре.
– Добро утро. – засмя се.
– Ммм... – обърках се. – ...добро утро.
– Наспа ли се?    
– Май да, а ти?
– Мен не ме мисли, хайде оправяй се и да закусим.
– Ммм, добре.
В думите ми липсваше каквато и да било убедителност. Обстановката ми изглеждаше странна. Взех си душ и се зачудих какво да облека. В крайна сметка измъкнах един тъмносин анцуг и сложих бял потник. Подминах я сякаш... може би така, както само аз умеех. Изчистих цедката и допълних с чисто кафе. Машината наруши тишината. Опрях ръце на плота и зачаках. Прозорецът в кухнята беше отворен, а хладината ми подейства ободряващо. Затърсих кутията с цигари, после и запалката.
– Чудиш се какво да ми кажеш ли? – докосна рамото ми и потисна смеха си.
–  Ами... не знам. Ти какво ще правиш днес? – попитах най-накрая.
Сините й очи ме загледаха с любопитство. Господи... тя наистина беше много млада. Какво можеше да има между нас? Трябваше да бъда честен с нея.
– След като закусим, ще се видя с една приятелка и след това ще отида до работа. – наклони за момент глава. – Хайде, взимай си кафето и да сядаме.
Проследих я с поглед. Правата й черна коса, тялото на манекенка. Това не можеше да бъде истина. Само аз можех да се забъркам в нещо подобно. Беше взела бутерки и още разни такива неща. Вероятно беше станала рано, за да подреди всичко по този, признавам, впечатляващ начин.
Почти през цялото време мълчах. Чувствах се поласкан от вниманието й, но не исках да го покажа. Не можех да продължавам с това момиче. Прекалено различни бяхме.
– Вдругиден трябва да замина за Германия. Така че... – недовърших мисълта си.
– Така ли?! В кой град ще ходиш?
– В Кьолн.
– За колко дни?
– Вероятно за два, не съм сигурен.
– Много къса почивка.
– Не отивам по тази причина. – отвърнах сухо.
– Добре... уважавам потайността ти. – усмихна се по онзи начин и нещо в мен за миг потрепна. – Няма да ти досаждам тогава.
– Не ми досаждаш.
– Тогава искаш ли да се видам тази вечер у нас?
– Свършвам работа доста късно, така че...
– Добре, разбирам те. А утре трябва да си приготвиш багажа, така че ще те оставя на спокойствие.
– Не е голяма работа.
– Кое?
– Това с оправянето на багажа.
– Можеш да си малко по-топъл, Павеле. Няма да направиш кой знае каква грешка.
Не отговорих. Чувствах се като дете, което чакат да изяде храната си. И като тийнейджър, който се мръщи без причина, а само защото е избрал да бъде мрачен през целия ден.
Иванина излезе от апартамента без много думи. Направи всичко възможно, за да не се повлияе от сутрешната ми емоция.
След като си замина... се почувствах същия самотник. Без уютен дом, без жена и деца. Вече прекалявах. Наистина не можех да се търпя. Беше ми писнало от мислите, които блъскаха в главата ми. Чувах ги. Какво повече искаха?! Не ми се живееше. Копаех сам дупката, в която щях да вляза доброволно. Не ми се говореше. Не ми се споделяше. Не ми се разсъждаваше. Нито дишаше. И за всичко това... беше виновна Мария. Защо ли?! Защото е много по-лесно да хвана причина и да разруша себе си, отколкото да изглеждам самозабравил се по онзи друг начин. Мария Боянова. Жената, която ми отне и късчето надежда за абсолютно всичко. Нека си седи там, където е. Щом й е добре и се чувства комфортно. Здраве...
***
Облякох се по-прилично, трябваше да отида до магазина, за да закупя някои неща. Вече съвсем бях забравил за домашно приготвената храна. Тъкмо когато заключвах вратата, се появи Стоян.
– Охо! Как сме, Павка?
– Добро утро! Още никак, събуждаме се... – засмях се.
– И ние така, на, нося на Светлето някои продукти, че да готви на спокойствие. – видях в очите му, че му се говори.
– Хайде да изпием по едно кафе, имаш ли време? – и на мен ми се споделяше.
– Супер, ей-сегичка идвам.
Седнахме в едно квартално кафене – не много далеч от блока. Постоянно присъстващите в него вече пиеха трето кафе и пускаха тото. Поръчахме и думите започнаха да излизат от само себе си:
– Не мога повече, Стояне...
– Защо така, Павка? Много ли е натоварено в бара?
– Не, не е това. – запалих цигара. – Ще ти кажа нещо, но няма да го споделяш на Светла. С Мария се виждахме до онзи ден.
– Мария?! Мария от втори етаж, 7 апартамент?!
– Не, не. Мария на Борислав.
– Айде, бе! Сериозно?!
–  Съвсем. И нещата много се заплетоха. Тя се криеше от мъжа и детето си, излизахме тайно... и както и да е. Проблемът е, че се влюбих. И не само...
–  Павкааа...
– Нали няма да кажеш на Светлето?
– Гроб съм, братле, ама... Их, че работа, амаа! И какво се случи?
– Ами какво... не бях достатъчно търпелив и направо й зададох въпроса за нас. Сдърпахме се едно хубаво пред блока и сега нищо.
– Тя е готина, бе, Павка. И аз да бях... Е, на, със Светлето от шест месеца нищо. Ама нашето е друго.
– Вие сте възможно най-перфектната и разбираща се двойка. – усмихнах се.
– Абе... и нашата не е лесна. От кога се опитваме да имаме детенце. Светлето и затова наддаде с тия хормони, ей! Не е шега работа... И вечер се разстройва и такова...
– Тя е страхотна жена, Стояне. Само опора и знаеш...
– Така е, така... Да сме живи и здрави на първо място, а ти горе главата и животът ще покаже, не го мисли.
***
Тръгнах за Кьолн рано сутринта. Мария, както се очакваше, не се обади за каквото и да било. А с Иванина си писахме малко предната вечер. Не ми беше до нищо и до никого. Просто исках да остана поне за момент с мислите си.
Валентин ми отстъпи една от най-скъпите си служебни коли. Чакаше ме много път само заради един плик и хартия в него. Вече съвсем не знаех какво се случва с живота ми. Всичко, което някога си бях обещал да не правя, сега отново бъркаше в ежедневието ми. Чувствах се изтощен, много изтощен. Вероятно човек трябваше да се съгласи с меланхолията на бездействието. Вероятно то възниква точно тогава, когато си набрал достатъчна скорост и си си повярвал, че можеш да стигнеш далеч. Не. Животът има други планове. И лесно опровергава черновата.
Нещата, които човек прехвърля през мислите си по път, са онези, за които винаги не остава време. Сърцето ми се свиваше при всеки спомен с Мария. Все още не можех да повярвам, че краят между нас е сложен. Не можех да се примиря с факта, че онова, което бяхме изградили помежду си, вече го няма. Да, аз съм от мъжете, които обичат дълго. И от онзи тип, който би се попилял заради жена. Повечето ми познати казват, че не съм готов за любовта. Често си задавам въпрса – „Дали пък отсрещната страна не е способна да понесе толкова обич?“. Какъв, иначе, да бъда?! Не мога да затворя така бързо страницата, която е осмисляла дните и съществуването ми. С Мария изживяхме незабравима зима. Беше кратко. Но хубаво. А сега... се държа като пропаднал загубеняк, който чука млада 25-годишна девойка. Това беше извратено. Та тя ми оставяше съобщения и сутрин, и вечер преди лягане. Интересът й към мен беше очевиден. Ако това можеше да се нарече някакъв вид привличане, то трябваше да го прекратя възможно най-скоро. Не биваше да се поддавам на желанията и слабостите си. Вярно, всеки има своите си нужди, но това момиче не заслужаваше едно късно разочарование и погрешно направен извод.
Трудно намерих хотела, в който приятелят ми от детство ми бе запазил стая. Времето все още бе студено, влажно и мъгливо. Честно казано... точно това настроение на света никак не ми се нравеше, нито пък ме караше да се чувствам по-добре. Разсеяно отговорих на въпросите, които ми зададоха на рецепция и извиках асансьора. Не виждах смисъл Валентин да ми резервира стая в такъв изискан хотел. Имаше нещо аристократично и изискано в него. Нюансите му бяха тъмни – в тъмночервено, зелено и кафяво. Дори предметите бяха антики или поне доста добри имитации на такива. В малката клетка имаше огледало и златни дръжки. Вътре звучеше тиха музика. От коридора на петия етаж се виждаше малка част от града, потънала в пречупените отражения на светлините. Като че ли ме обзе още по-голяма досада и меланхолия.
Стаята изглеждаше прилична. Просто аз не можех да я оценя, заради различния ми вкус. Иначе на някои би се сторила перфектна. Подобни екстравагантности ми бяха чужди и неуютни. Въздъхнах и загледах сака си. Захвърлих телефона на леглото. Разкопчах якото си и го метнах да един стол. Облегнах се на едната възглавница от близката страна и загледах тавана. Имах чувството, че потъвам в бездната на собственото си Аз.
Телефонът ми завибрира. На екрана премигваше „Кучката“. Доста неподходящ момент, направо ми идваше да й задам въпроса какво си въобразява и как мисли, че ще се случат нещата, след което да й затворя...
– Кажи... – подканих равно вместо това.
– Ще дойдеш ли да ме вземеш от летището?
Моля...?!
– Не ми казвай, че ще оставиш едно младо момиче на улицата, Павеле...
– Ти се шегуваш... – почти не скочих.
– Хайде, чакам те... – допълни почти шепнейки.
Останах на място, осмисляйки това, което ми се съобщи. Не можех да повярвам. Възможно ли бе?! После си припомних човека – Иванина беше способна на всичко. Това можеше да ти стане ясно още на първа среща с нея. Грабнах ключовете, потупах объркано по джобовете на якето си и с широка крачка се запътих към асансьора.
Навън дъждът се бе усилил. Трябваше да прибягам до колата. Тръгнах възможно най-бързо към летището. Никога не бях ходил там, но навигацията ме упъти правилно. После се зачудих към коя секция на пристигащи да се насоча. Около себе си долових българска реч и попитах за полета.
– Единственият самолет, който кацна преди малко, е от Виена, г-не. Извинете...
Потънах. Можеше ли да ме излъже така?!
И точно тогава я видях да идва към мен. Усмихната и съвсем уверена. Беше с тъмни дънки и черно късо горнище от елегантен спортен екип. Дърпаше розовия си среден по големина куфар, а опушеното й зелено яке беше преметното на него. В свободната си ръка държеше дълга подаръчна опаковка. Беше взела вино...
– Здравей... – остави куфара си, взе лицето ми и ме целуна бързо.
– Ти... как...
– Следващият път да поканиш приятелката си на пътуване с теб, а не да я караш да идва сама... – побутна ме назад.
Прегърнах я толкова силно. Да, може би тази моя реакция „завари“ дори мен самия неподготвен. Но по-странното е, че не го почувствах като грешка. Онзи парфюм. Да, точно онзи, който никога не бих сбъркал с друг. Сякаш я характеризираше и завършваше образа й. Беше женствен, беше достатъчно силен, за да не премине към категория „натрапчиви“, беше просто неин.
– Сега трябва да те пазя като очите си...
– Не съм се и съмнявала, че някога ще избягаш от отговорност, Павеле...
Поместих куфара в багажника на колата, огледах набързо всички гуми и се качих при нея. По пътя не беше нужно да си говорим. Тя наблюдаваше навън. Аз... бях изненадан, леко объркан, но чувството бе повече приятно, отколкото каквото и да било друго. Чувствах, че... не, не можех да кажа, че си „имам някого“, но... че има някой, на когото му „пука“ за мен. И това усещане стопляше, определено стопляше.
Качвайки се в стаята, тя започна да подрежда нещата си. Останах да я наблюдавам. Иванина действаше с някаква увереност, която й позволяваше да бъде винаги в свои води. Тя никога не се замисляше дълго за нещо, което й предстоеше или й се налагаше да направи.
– Извинявай, че не ти обръщам внимание, но трябва да наредя някои неща... – отмести кичур и ме погледна бързо. – Къде ще хапнем, ти вечерял ли си?
– Не. Мислех си за същото.
– Ако не си много изморен... да се разходим навън?! Би ли погледнал дали вали в момента?
– Мисля, че не е както преди около час... Да, намаляло е.
***
Иванина потърси ръката ми и я задържа до себе си. Почти беше спряло да вали. Улиците бяха тъмни, а сградите изглеждаха като необитаеми. И двамата имахме желание да намерим все още работещо заведение или закусвалня, в която да се стоплим.
На няколко преки нахлухме в един малък ресторант, където си поръчахме салата и бургери. Отначало бях притеснен дали тя няма някакви по-специални вкусови предпочитания, но погледът й всеки път стопираше тези излишни мои мисли. Иванина, всъщност, беше един съвсем обикновен човек.
– Значи си била във Виена? – попитах между другото.
– Да, взех няколко лимитирани парфюма за магазина. Щях да пътувам другата седмица, но ето, че ти ме предизвика още тази.
– За магазина? Имаш магазин?
– Да, на центъра на Асеновград и в Пловдив. Не си ли ги виждал?
– Сещам се за този в Асеновград, но не знаех, че е твой.
– Да, в момента го разширявам. След две седмици ще има още едно крило с друга козметика.
– Това е страхотно. Имаш ли нужда от помощ?
– Не, спокойно. Баща ми изпрати съвестни работници.
Да, тя беше дъщеря на един от най-известните архитекти в Пловдив. Тедо ми го беше споменал.
– А ти? Кажи нещо за себе си. Има ли жена в живота ти?
Този й внезапен въпрос ме накара да оставя приборите си встрани. Взех салфетка, с което си осигурих малко време за подготовка на отговора. Може би тази информация вълнуваше не толкова нея, отколкото мен...  



Следва продължение...


 

© Adelina Doycheva Всички права запазени

https://www.youtube.com/watch?v=I9bm6b8EHdc

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • written-springs (Adelina Doycheva) Благодаря Ви за вниманието и топлото отношение!

    Стойчо, радвам се, че историята Ви е заинтригувала!

    Илияна, аз благодаря! Хубав и топъл ден!

    Яна, благодаря ти, че си отново тук!

    Светле, Павел е наистина много объркан и аз не съм сигурна, че Иванина търси точно такъв тип, ще видим...

    Благодаря и на теб, Марианка! Точно този диалог е ключов и е препратка към новите събития!

    Благодаря и на всички, които следят тази история!
    До нови срещи!
  • brinne (Мариана Бусарова) Чаках с нетърпение продължението на тази твоя история. Харесва ми. Хубаво е да ни "открехваш" мислите и чувствата на героите, като разговора между Павел и приятеля му. Даже и по-дълъг можеше да е. Чакам продължението с интерес.
  • линасветлана (Лина - Светлана) Очаквам да видя дали Иванина ще предпочете да се бори за Павел, или ще го остави сам със самозаблудите му. Поздравления, Ади!
  • imperfect (Яна) Очакваме продължението.
  • LiaNik (Илияна К.) Благодаря ти, Аделина!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Гледай ти!Как след полунощ се увлякох по тази интимна връзка!
    Абе, харесва ми, ще очаквам още с интерес!
    Поздравления, Аделина,не се съмнявам в това как умееш да поднасяш всичко това!😉

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.