Слънцето отдавна се бе скрило зад високите хълмове , недалеч от Бийттаун. Луната бавно се извисяваше над земята в безоблачната нощ. Милиони звездички сякаш прогаряха мънички дупчици по мастиленото небе. Беше тихо, покоя на отдалата се на заслужена почивка земя от време на време нарушаваха само няколко сови, в търсене на храна. Нямаше вятър и майската нощ се очертаваше да бъде приятно топла.
Жителите отдавна се бяха прибрали по домовете, повечето дори си бяха легнали вече, а други се отдаваха на сладки разговори край камините. Селена Арчър също не спеше. Момичето нямаше място при своите съжители, освен ако не желаеше да чуе още хапливи подмятания и нахални въпроси. „Всичко това скоро ще се промени. Ще ги е страх да ме дразнят и питат. Аз ще го променя.” Мислеше си момичето всеки път, когато в главата й се прокраднеше налудничавата идея да се присъедини към другите. „Когато са повече, се осмеляват, а когато са сами – гледат по-бързо да ме подминат.”
Детето бе започнало да се превръща в красиво момиче и вече все по-малко момчета се дразнеха с нея. Беше започнала да улавя как някои от тях я гледат странно, не с насмешка, в училище, което я озадачаваше.. Все още не бе споделила с Ларс - знаеше, че най-вероятно ще се ядоса. Надежда всички да спрат да се занимават с нея и да я оставят намира все още имаше, ала вече не бе сигурна кого има предвид под „всички”...
В последно време беше започвала все повече да се интересува от черни изкуства, правене на инферии, забранени отвари, странни случаи в архивите на различните поделения на министерството и дори... Леглимантика. Лятото бе отделяла време да се занимава с баба си, за да развива умствените си способности всеки ден. Все още не бе никак добра, но времето и постоянството щяха да изгладят тези недостатъци.
Отнесеното от мисли момиче вървеше по тясна пътечка, криволичеща навътре в забранената гора. Това място привличаше Селена от как бе узнала за него. Скоро се озова на не много голяма поляна, насред която имаше малко храстче. На север се издигаше хълм, на върха на който нямаше дървета. Момичето отиде до храста, за да го огледа. Беше боровинков. Мънички, все още не напълно оформени и узрели плодчета, тъмно сини на цвят бяха разположени между листенцата. Бяха нежни и дори едно по-грубо докосване щеше да ги прекърши. Докато прокарваше пръст едно от тях, чу далечна песен.
Вдигна глава и се услуша. Сякаш чуваше "Ела тук... " Тихата песен, долитаща от върха, заинтригува момичето. Беше раздвоена между предпазливостта и любопитството. Накрая с дръзка, нетипична за нея усмивка вдигна качулката си и тръгна нагоре. Изкачването бе лесно, възвишението бе полегато. А песента се усилваше. Арчър бе спряла да мисли за възможностите чия би могла да бъде тази песен, искаше само да я чуе по-добре и да не спира. След десетина минути вече бе горе.
Огледа се, там имаше само една скала, но песента стана по-силна. Това ù доставяше удоволствие и чувство на комфорт и хармония със себе си, така силно жадувани отдавна. Чувстваше се толкова лека и свободна, всички притеснения и задръжки бяха изчезнали, ледената преграда я нямаше. Тръгна към камъка, но сякаш не тя управляваше тялото си. Погледът ù падна върху камата, оставена там. Пресегна се и я взе. Предвиди следващото си действие. Опита се да пусне оръжието, ала тялото ù не се подчини.
- Какво...? – едва успя да произнесе тя.
- Прекрасна нощ, нали? Тиха и спокойна? – гласът ù беше познат, имаше приятен северен акцент. Опита се да се обърне, за да види притежателя му, ала не успя.
- Не чуваш ли песента? – попита Селена. – Помогни ми, издърпай камата от ръката ми! – заповяда момичето.
- Каква песен, драга? – засмя се гласът. – Аз не чувам нищо. Да не би това звучене да е в ума ти?
- Какво си ти? – отвърна Арчър, борейки се със собствената си ръка. – Не можеш да си тук... Забранено ти е.
- И защо мислиш така, малка Арчър? – доловиха се злобни нотки в гласа.
- Щом можеш да ме накараш да направя това... нямаш право... да си... Ох! – момичето се беше одраскало с камата. Сега продължаваше да се бори със себе си. – Ти си... – тя най-накрая бе разпознала гласа. – Ноа!
- Добър ден. Виждаш ли какво става сега, малко момиче? Ти нараняваш майка си, а аз я обичам. – върхът на камата се заби в дланта на момичето и то изписка .
- Тя ли те накара? – попита все така с гръб момичето: все още не можеше да се обърне. – Знае ли какво правиш в момента?
- Не.
- Ти не я познаваш... тя не обича. Тя не търси някаква изгода от теб.
- Ти не я познаваш. Няма какво да измъкне от мен.
- Спри с тази кама, ще ме убиеш. – отвърна почти през сълзи момичето, но камата се заби още по-надълбоко. Тя изпищя, викът ù отекна сред дърветата.
- Попита ме какво съм... Нали?
Не получи отговор. Селена се беше съсредоточила върху онова, което отнемаше контрола над собственото ù тяло. Мразеше такива манипулации. Опитваше се да подчини себе си. Камата се бе загнездила в дланта ù, сълзите от болка не спираха да бликат от очите ù.
- По-силен съм от теб. Не се опитвай да ми се противопоставяш.
Кръвта бликаше все по-силно и съзнанието на Арчър започваше да се замъглява. Вече не можеше да се бори с чуждата намеса. Строполи се на колене.
- Ако искаш да ме убиеш... има и по-лесен начин. – каза едва.
- Не искам да те убивам, драга. Дори си мисля, че ще имаме голяма полза един от друг. – засмя се Ноа и закрачи зад Арчър. – Кой съм наистина ще разбереш по-късно. По върха на острието има отрова. Ще ти остане не голям белег.
Ноа продължи да говори, малко по малко намаляйки контрола над чуждото съзнание, ала Селена чуваше вече само далечни звуци. Болката я бе обзела напълно. Изгуби съзнание, заради кръвозагубата.
Когато се свести, първите слънчеви лъчи озаряваха лицето ù. Усети пареща болка в дясната си ръка. Вдигна я и я огледа. По нея имаше засъхнала кръв. Около дланта ù бе омотана марля, цялата обагрена в червено. Изправи се, помагайки си с лявата ръка. Тръгна към къщата си, за да се изкъпе и преоблече – по почти целите ù дрехи имаше кръв. Хладният утринен въздух ù помогна да си спомни какво ù се случи снощи, ако бе истина. Но вече го нямаше блаженото чувство на комфорт и хармония със себе си.
© Лили Всички права запазени