Матю Балдъзов беше от ония странни хора, които с право можем да наречем необикновени. В негов стил беше една малка подробност, която го отличаваше от другите - черната папионка на врата му.
И ето, в този слънчев петъчен следобед, той прекоси добре оформената с правоъгълни, базалтови плочи площадка на жилището си. Беше леко прегърбен, с наведена глава. Този път папиотката липсваше от врата му. Нечий истеричен глас го накара да се спре. Ослуша се. Нямаше никой наоколо. Но все пак, някой му се надсмиваше. "Да, така значи, ти си било мое вътрешно гласче! Познах те, миличко!" Наистина. Сънят му се превърна в действителност. А уж сънищата не познавали, а? - догаждаше гласно той.
Кой можеше да помисли, че всичко ще започне от загадъчното изчезване на диригента Стати Миленчев! Това беше раздвижило духовете на музикантите.
В момент, когато всички оркестранти бяха задрямали лениво по столовета на авансцената, чистачката кака Минка беше влязла възбудено и в ръцете си държеше бял, измачкан лист. К ...