6.06.2009 г., 18:31 ч.

Загубеното чувство 

  Проза » Разкази
868 0 1
4 мин за четене

“Чисто логическото мислене не може да ни донесе никакво познание за емпиричния свят; всяко познание на действителността започва от опита и завършва с него. Твърденията, изведени по чисто логичен път са напълно лишени от реалност.”

Алберт Айнщайн

 

Началото на смисъла Глава I

 

Той беше изкуството. Беше платното. Боите. Беше различният поглед. Той беше творбата. Усещането. Той беше очите. Беше създателят. Унищожителят. Той беше художникът. Беше началото. Бе и краят.

 

Тя беше усещането. Беше музата. Идеята. Беше магичната истина. Тя беше тласъкът. Съзнанието. Тя беше картината. Беше образът. Чувството. Тя беше произведението. Беше сънят. Бе и разрухата.

 

            Еван се завъртя из ателието сякаш търсейки идея във въздуха. Работеше на покрива на висока сграда, обграден отвсякъде с прозорци. Стъклата му даваха поглед към света отвън, но и го пазеха в нужното му усамотение. Изкуството му беше тръпка от години. Пренасяше го в друг свят, свят, познат единствено на художника. Поколенията преди него бяха хора на материалното. Милионери или прекалено забогатели лекари, хора, търсещи единствено парите, без да усещат вкуса на другото. Отричайки се от всичко преди него, той беше вкусил омразата на очите им след като бе осъзнал, че изкуството го води. То го събуждаше от живота, вдъхваше му друга вълна на изглед. Докосваше се до всичко, така, както никой друг не би съумял. Времето спираше, за да се огледа за него. Ако беше последвал примера, сега може би щеше да е велик образ на красота и страхопочитание. Но за какво му беше свят без чувства. Еван силно вярваше, че този, който не е изпитал страст, не е живял наистина. Страстта му се вкусваше от всеки цвят, от всяка рамка, в която друг свят бе затворен, свят донесен тук от него. Любимото му беше да рисува очите на хората. Точно те бяха пространството зад бариерата. Точно те откриваха тайните си, така, както думите не биха могли. Хората се опитваха да скрият истината, но очите тайно ги предаваха. Крещяха какво има в душата им зад милионите лъжи, опитващи се да заличат проблемите.

            Еван излезе от просторното ателие и заключи зад себе си. Излезе от високата красива сграда и се озова на улицата. Току-що бе валяло и чистият въздух изпълни всяка част на тялото му. Пое дълбоко въздух и затвори очи. Нищо друго не съществуваше в този момент. Светът го приветстваше. Отвори очи и се огледа около себе си, беше ранна сутрин в петъчен ден. Всички бързаха за работа, а в очите им се четеше безгранична умора и малко надежда от предстоящия уикенд. Но надеждата им бе напразна, големите им проблеми в иначе мъничките им светове винаги ги застигаха. Делничните дни бяха най-тъмният и досаден нюанс на сивото. Все повтарящ се безвкусен цвят. Петъците – също като този, разцъфваха, водени от надеждата в нежни светли цветове на розово и жълто, сякаш избледнели от слънцето. А уикендите им, те бяха червени като кървавото залязващо слънце при непоносими температури лятно време. Животът им, дори в цветове, бе мъката на поета, скъсаната струна на китариста и сълзата на художника. Всичко бе толкова загубило смисъл. Всичко бе толкова забравено. Той тръгна по улицата с ръце в джобовете, а времето все още бе мрачно, точно такова, каквото му харесваше да бъде. Пътят му го отведе в парка, беше късна есен и хората всеки ден ставаха с мисълта, че днес ще вали сняг, но той все още се бавеше. Навсякъде наоколо имаше мокри листа и странна липса на хора. Толкова ли бяха погълнати от задълженията си, че дори в този ден нямаше хора, които да разхождат кучетата си или да бягат насам-натам из градинките. Всичко бе така странно пусто за оживен град като този. Еван седна на една мокра пейка и се загледа в спокойствието, струваше му се така странно, но пък и му харесваше да бъде сам, хората понякога го вбесяваха. С техните досадни ядове и големи проблеми понякога бяха смешни не осъзнавайки, че решението на проблема беше точно пред тях, сякаш нарочно се заслепяваха, за да се измъчват повече. Той въздъхна от съжаление колко не съдържателен е животът понякога и как всичко виси заплашително над теб, готово всеки момент да те убие с тежестта си, ако не си способен да го държиш. Не му се мислеше повече, изправи се и се обърна да се връща. Мина по същия път, по който беше дошъл и не видя нищо различно от това, което беше видял. Хората го разочароваха и уморяваха, предпочиташе да е сам. Апартаментът му се намираше точно под ателието и за него нямаше особено значение къде ще бъде. Апартаментът беше като склад за платна, а ателието работилницата. Качи се отново към ателието, отключи и мина през една стъклена врата, която водеше към отворено пространство на покрива. Стигна до ръба на сградата и се загледа надолу. Наведе се и седна на перваза като пусна краката си спокойно да висят от ръба. Това не го плашеше, напротив, караше го да има чувството, че може да полети. Погледът му се разнесе над всички сгради, над всички глави, слънцето се показа между облаците и той видя дъгата. Отпусна се, гледайки красивите цветове и всичко се изгуби. Не мислеше, не се движеше, красотата бе запленила мозъка му до край. Постоя така, когато се свести, не знаеше колко време е минало. Стана от мястото си, огледа се и разбра, че е започнало да се смрачава и да захладнява. Прибра се в ателието и седна на ледлото до един от прозорците, в този момент навън заваля, но не само навън, а и в душата му.

© Безименна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дано Еван намери идеята,която да дари живот на платната му...Дори да вали в нас или около нас,може би има една малка красота,която да ни измъкне от сивотата на делника...За една красота си струва да се живее,красота,извън материалното...
Предложения
: ??:??