Заключени спомени

     Тази нощ Марта не успя да заспи. Спомените, заключени дълбоко в сърцето и, отново бяха пуснати на свобода. Ужасът се завръщаше, като бавно и неумолимо завладяваше съзнанието и, и я изпълваше със студ. Винаги ставаше така, когато си спомняше. Студът пропълзяваше по тялото и, и тя се връщаше назад във времето. Толкова старателно се опитваше да забрави през всичките тези години. През деня беше по-лесно, но нощем… нощем спомените се завръщаха, като червеи, пълзейки навсякъде, и тя се събуждаше крещейки и обляна в сълзи. Не искаше да си спомня! Когато през деня, телефона звънна, Марта помисли, че дъщеря и я търси. Рядко някой друг се сещаше за нея. Когато вдигна слушалката, чу дълбок мъжки глас, който я покани да се върне там. Навършваха се шестдесет години, от ужасяващия ден, в който с майка и преминаха през портата на концентрационния лагер в Замоч. Щели да се съберат оцелелите от кошмара, по случай годишнината и всеки щял да разкаже своята история. Подготвял се документален филм за лагера и се нуждаели от нейната помощ, защото малко от хората преживели това, били живи.

-        Живи… силно казано - си помисли тя. Част от тези хора умря там. В Замоч…

Възрастната жена отказа. Оправда се с влошено здраве и се опитваше да не забелязва разочарованието в гласа на мъжа.

-        Госпожо Ковалска, света трябва да чуе вашата история! Знаем, че ще е тежко за вас да се връщате назад, но нека разкажем...

Мъжът пожела приятен ден и затвори. Жената не си спомняше, колко време остана с телефона в ръка. После бавно затвори и седна. Очите и помътняха и се напълниха със сълзи. Марта изстена и махна с ръка, сякаш спомените бяха рояк мухи, които бръмчаха и кръжеха около нея.

Вечерта си легна, но колкото и да се опитваше да заспи, картините от ужаса, започнаха да се сменят пред нея, като стар, лошо режисиран филм.    

    Кошмарът започна в един слънчев септемрийски ден през далечната 1944 година, в малко селце в Полша, намиращо се в близост до град Замоч. Марта беше на шест години и тази есен за първи път щеше да бъде ученичка. Толкова се вълнуваше. Мама и беше ушила рокля, и тя час по час отваряше гардероба, за да я докосне отново. Тази сутрин нейният татко, беше отишъл на полето, а майка и приготвяше обяда. Слънцето огряваше малката стаичка и беше топло и приятно. От новото радио се носеше игрива музика, а малкото момиченце поклащаше глава в такт с нея. В този момент вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха няколко войника, крещейки нещо на неразбираем за нея език. Майка и се втурна, и застана пред нея, за да я защити. Един от войниците удари жената през лицето и тя се свлече на пода, а от устата и пропълзя вадичка кръв. Малкото момиче пищеше от ужас. Хванаха я за косата и я повлякоха навън. Марта успя да се обърне и видя, че двама влачат майка и за ръцете. Детето се опита да се отскубне, но тогава усети силен ритник в стомахчето си. Сви се на две и повърна. Войниците ги влачиха до площада на града, където вече бяха събрани всички жители. Там ги пуснаха и момичето пропълзя до майка си, която лежеше на земята. Жената с огромни усилия се надигна и прегърна дъщеря си. Хората бяха събрани в кръг а около тях немците стояха с насочени автомати. От огромни високоговорители звучеше маршова музика, която се сливаше с крясъците на войниците и писъците на ужасените хора. В този момент Марта видя, че водят баща и заедно с още няколко човека. Детето се отскубна от прегръдките на майка си и се затича към него. Един войник препречи пътя и, и я удари с приклада на автомата. Тя падна, но не откъсваше поглед от татко си. Той се отскубна от другите и тогава проехтя изстрел. Една червена роза разцъфна на гърдите му и той се свлече, протягайки ръце към нея. Момичето застина. Две ръце го хванаха и го заблъскаха към другите. Започнаха да ги товарят в камиони. Марта плачеше и викаше майка си, но не можеше да я открие в тълпата. Хората се блъскаха, като подплашени животни и тя беше заклещена в това живо менгеме. Усети, че и прилошава и не успява да си поеме въздух. В този момент някой я издърпа и тя се озова в камиона. Хората стояха прави плътно един до друг и детето не можеше да помръдне. Пътуването не продължи дълго. Камионите спряха в огромно, заградено с няколко реда бодлива тел място. Имаше няколко ниски постройки без прозорци и две големи сгради, едната от които с висок комин. Стовариха ги там и всички се скупчиха в средата. В този момент детето чу името си. Някой я викаше. Обърна се и видя своята майчица. Жената сновеше, като обезумяла из тълпата и викаше името и. Марта се затича към нея и потъна в  прегръдките и. Младата жена плачеше с глас и обсипваше лицето, и косите и с целувки. Немците отново закрещяха  и започнаха да отделят жените от мъжете. Вкараха ги в едната голяма сграда, където им заповядаха да свалят дрехите си и да ги оставят в средата на помещението. Хората стояха голи и треперещи, опитвайки се за скрият телата си с ръце. Войниците ги заблъскаха към другия край на сградата, където няколко човека бръснеха главите на ужасените жени, мъже и деца. Марта заплака. Толкова обичаше красивата си пшеничено руса коса, която майка и всяка сутрин решеше старателно и събираше в стегната плитка. След няколко минути майка и дъщеря стояха в двора – голи и с обръснати глави. Тогава пуснаха маркучите. Немците започнаха да ги поливат свода – ледена и спираща дъха. Хората се давеха от силните струи. Когато всичко свърши им раздадоха дрехи и ги вкараха в постройките без прозорци. Марта и майка и се озоваха в едно помещение с още тридесет човека. Нямаше място и жените седнаха на пода с опрени гърбове. Марта си припомни, как нейната майчица и даваше зрънце надежда, като я галеше по главата и, и повтаряше, че след няколко дни ще си отидат в къщи. Повтаряше и, че татко и е на небето, и там е хубаво и топло. Жената прегръщаше детето си и се опитваше да го стопли.

    Марта повярва на думите и, и всяка сутрин се будеше с надеждата, че ще си тръгнат. Минаха няколко месеца в надежда. Дойде зимата и студа беше нечовешки. Хората бяха боси, а дрехите висяха на дрипи около посинелите тела. Храната се даваше по веднъж на ден и представляваше нещо подобно на каша, в която плуваха червеи и хлебарки. Всички заприличаха на ходещи скелети. Всеки ден умираха по няколко човека, които се натрупваха в средата на лагера и се изгаряха. Марта никога нямаше да забрави този пушек. Черен и гъст, миришещ на изгоряла плът. Студа беше толкова голям, че жените се изхождаха в средата на помещението и топлеха посинелите си крака в собствените си изпражнения. Когато някой от стаята умреше, оцелелите жени си разпределяха парцаливите дрехи преди той да бъде изгорен. Майката на Марта увиваше почернелите от студ крачета на детето си в дрипи и с тялото си я топлеше. През една януарска нощ, вратата се отвори рязко и в помещението влязоха няколко пияни немци. Жените се скупчиха уплашено по ъглите. Войниците отбраха няколко от по-младите и тогава един от тях забеляза майката на Марта. Хвана я за ръката и я повлече към вратата. Малкото момиченце запищя ужасено и се вкопчи в нея. Немеца го блъсна и детето падна на пода. Последното, което си спомняше, беше мрака, който я завладя. Свестиха я писъците, които се носеха из лагера и отекваха в главата ù. Писъци, които постепенно утихваха и накрая съвсем спряха. Сутринта, когато ги изкараха от сградата, детето видя камарата от голи тела нахвърляни върху снега в средата на лагера. Майка и лежеше най-отгоре, гола с облени в кръв бедра, и широко отворени очи…

      След няколко дена дойде свободата. Съветската армия превзе концлагера. От близо 3000 човека,бяха оцелели едва към 1000. Марта беше една от оцелелите…

    Тази нощ, възрастната жена не успя да мигне, и когато слънцето нахлу в дома и, тя стана и взе телефона. На обяд една черна кола спря пред къщата и тя се качи в нея. Колкото повече наближаваше мястото, на който загуби детството и част от живота си, толкова по-бързо биеше сърцето ù. Концлагерът беше превърнат в музей и нищо в него не беше променено през годините. Погледа на Марта се плъзна по сградите и по оградата от бодлива тел. Точно на мястото, на което беше застанала, лежеше майка и, когато я видя за последен път. В гърлото си усещаше топка, а очите и горяха трескаво. Бяха се събрали много хора и всички чакаха. Марта започна разказа си, от начало тихо, едва доловимо, а после гласа и доби увереност. Тя говори близо час, а когато свърши, около нея цареше тишина. По- голяма част от хората плачеха безмълвно. Марта стана и тръгна. Беше изляла всичко, което разяждаше душата и толкова години. Тежестта, която носеше в себе си толкова години беше изчезнала. Усещаше лекота, когато прекрачи отново портата и този път наистина беше свободна.