25.01.2011 г., 11:05 ч.

Закъснение 

  Проза » Разкази
765 0 1
14 мин за четене

     Да, Андрей отлично познаваше тази улица - с банката отсреща, вечно развалящия се светофар, будката за вестници и хранителния магазин, от който често си купуваше цигари. Намираше се на около десетина минути от работата му. Защо тогава пътят до тук му се стори толкова дълъг? Какво се беше случило с мястото (изглеждаше му различно и чуждо)? Сякаш някой бе омагьосал  часовниците и  стрелките им се връщаха назад, като минутите се равняваха на години. Имаше усещането, че сънува, вървеше бавно, всяка стъпка отекваше в съзнанието му като ехо от забравена предишна, а думите на случайни минувачи  заговорнически се преплитаха в нечий все още неясен глас.

    Мъгла, но не от онази, предизвикана от лошото време, а някаква друга, спуснала се в самия него, забулваше сградите и хората наоколо. Това обаче само го правеше по-съсредоточен. Знаеше, че ще е трудно да открие онова, което търси. Най-малката разсеяност щеше да го отдалечи непоправимо, затова не биваше да допуска грешки.

 „Трябва, трябва да е някъде тук.” - нервно заговори мисълта му, а погледът му трескаво заразглежда насядалите по тротоара баби, продаващи букети. Стори му се, че стоя  така часове, всъщност не повече от 1-2 минути. Лека въздишка се изтръгна от гърдите му. Очаквано нея я нямаше. Цялото идване беше толкова абсурдно. Как дори му мина през ума, че може да я намери отново тук след близо  десетина години? Най-правилно в създалата се ситуация беше да спре да се държи като хлапак и да се прибере в дома си. Едва  обърнал се да си върви обаче, иззад гърба му една от старите жени се разкрещя:

-          Андрейчо, Андрейчо, ти ли си?

-          Бабо Лазе! - думите сами излязоха от устата му.

-          Е, щом те разпознах, значи не съм съвсем изкуфяла! Кажи сега как си. Много пъти ми се струва, че те мярвам отдалече. Ама, то с възрастта взех да бъркам физиономии, а пък и де да знам, може и да не ме помниш.

-          Как така,  мога ли да те забравя? За мен какво да ти кажа? Добре съм - ожених се, имам дъщеря, работя.

-          Браво, браво, чедо! Семейство да създадеш, от туй по-важно няма! Слушайте се с невястата, гледай си отрочето, пък  другото и да не е, ще се нареди.

-          Така е, така е! Абе,  сега, като се засичаме, сещам се, че от известно време си мисля  за Мария. Какво стана с нея? Чувала ли си я? Как е? Къде е?

-          Нашето Маре ли? Ами че тя отдавна си се прибра в нейното село. Още преди има-няма 4-5 години. Оттогава почти нищо не е стигало до мен за нея.

-          А дали се е омъжила?

-          Хабер си нямам. Тя още докато продаваше тук, имаше едно момченце (такси караше) - то се въртеше около нея. Дано, дано да са се взели - свестни деца са и двамата и  си отиваха.

-          Аха, ясно. А ти случайно да си спомняш кое е селото ù?

-          Не, не, баба! То вчера ли беше? Казвала ми го е, ама ей-на - изхвърчало ми е от акъла. Та то едно и две неща ли са ми минали през главата? Ако обаче толкова ти трябва, питай Юлето. Те са първи дружки.

-          Вярно, Юлия! А тя в София ли е?

-          Да, да, задоми се през две преки от тук.  В оня  високия блок, виждаш ли го? На 5-тия етаж. Преди няколко месеца даже (покрай Коледа май) тя ме заприказва и стана нещо дума за Мария, разправя, че писма си пишели, и повече щях да науча, ама тя бързаше, трябваше да си взима пакостника от градината и така си и остана, после не се върна. Ох, Бог да я пази и нея, тя си уреди живота - мъж на място взе и...

-          Е, аз доста се застоях,  ще тръгвам.  Наистина се радвам, че се видяхме. Може тези дни да мина и през Юлия.

-          Хайде, жив и здрав, да пратиш по нея поздрави  на Мимето. И да се отбиваш, когато си свободен пак, аз съм си все тук.

-          Обещавам!

           Ето, че изтърканата максима за светлината в края на тунела отново се потвърди. Кой би предположил, че ще срещне  тази баба и от нея да разбере за своето момиче? Това беше знак или поне на него му се искаше да е така. Опасно беше да бърза, случващото се беше толкова нереално и крехко - няколко резки движения и щеше да го счупи. Едва доловима усмивка се появи на лицето му. Чувстваше, че най-накрая е открил не толкова нея, колкото себе си. Вървеше по пътека, която подмина преди около 7 години, 7 години и 5 месеца, ако трябваше да сме напълно точни. За този период постигна много – свърза живота си с прекрасна жена, за каквато бе мечтал винаги - силна, отговорна, целеустремена. Взаимно си бяха опора, обичаха се, роди им се дъщеря. Той и Елеонора (съпругата му) печелеха достатъчно пари, не се караха, даже напротив - техни познати им завиждаха за хармоничния брак. Имаше ли тогава приемливо обяснение налудничавото му желание да прегърне и задържи  в обятията си  девойчето, останало назад в миналото му? Навярно криза на средната възраст ( наближаваше 40)? Или пък семейната идилия му бе досадила и търсеше разнообразие, предизвикателство? Може би, но отговора на този въпрос Андрей бе оставил на онези, които се мъчеха винаги да си обясняват нещата логично, от няколко седмици насам той  вече не беше от тях.

       Като топъл, но силен вятър споменът за Мария нахлу в подредения му свят и разбърка, без каквото и да е разрешение,  старателно сортираните мисли и чувства, изправяйки го пред хаос от емоции, които нито можеше, нито искаше да отстрани. Този нежен тайфун го накара да осъзнае колко смешно и ограничаващо е желанието на човека да планира и прогнозира битието си, да изчислява сходства и различия между себе си и околните и да се стреми към някакво измислено съвършенство, неразбирайки, че истински съвършени са именно несъвършените неща. Магията не е в точните пропорции, в правилно използваните подправки, в очакваните срещи и предсказуеми развръзки. Тя е в пресладкия сладкиш, в кафето със сол, в случайното спъване в непознат, в това да бъдеш запленен от напълно неподходящ и то така, че да те накара да забравиш критерия си за подходящ.

    Ето какво беше за Андрей чаровното създание от спомените му - малко чудо (само дето си даде сметка едва сега). Някога  беше твърде зает, твърде голям, твърде сляп за вълшебства, и то правени от невзрачно селянче.  Запознаха се на същата тази улица, съвсем близо до НДК, в самия център на София. Имаше уговорка с тогавашната си изгора, беше закъснял и в този миг видя цветята, там стояха много продавачки, но незнайно защо той спря точно пред нейната кофа с бели рози.

    Вероятно съдбата  е скучаела и е решила да направи някои от своите каламбури, за да  може после да се забавлява, гледайки, как  оплетени в сложните ù нишки, хората се мъчат да издирят своето съкровище, неосъзнавайки, че то е при тях.

      Размениха си поздрав, той набързо ù разказа, че е влюбен, но снощи се скарали лошо, сега пък се забавил в офиса, а тя навярно се е ядосала. Мария се усмихна, наведе се над розите и постоя така няколко секунди, сякаш  разбираше езика им и разчиташе посланията, които   криеха  от останалите. После отдели една и му я подаде, заричайки го да е мил и внимателен с избраницата си. Андрей понечи да ù  плати, но тя му отказа.   Нещата се развиха бързо и неочаквано и за двамата. Мими се пошегува, че ще ù е длъжник во веки веков, а той,  за да  можел да спи спокойно, я покани  да отидат на кафе, размениха  си и номерата. По-късно героят ни се раздели с приятелката си.  Още тогава  обаче (при запознанството им) младата продавачка  усети, че този мъж не е случаен, че е писано той да остане, ако не в живота ù, то в сърцето ù. Като всяко момиче на прага на превръщането си в жена, при първия си досег с любовта от нея кипеше невероятна енергия и желание да доказва силата на чувствата си, да върши какви ли не странни, шантави неща. Колкото до обекта на тези нейни усещания, той  беше на съвсем друг етап. Сериозен, зрял (доста по-възрастен  като години и възприятия), Андрей  разсъждаваше трезво, търсеше равностойна партньорка,  изобщо не му беше до това да се занимава с вълненията на неуравновесена хлапачка без ясни цели. Той премина покрай нея с важната си походка, оставайки напълно равнодушен към опитите ù да го спечели и задържи. Изпитваше презрение и досада към детинските жестове на внимание, с които тя   се опитваше да разкрие душата си, да му покаже колко важен е за нея.  Дразнеха го честите ù позвънявания, дългите писма, изненадите, които все му организираше. Не беше лесно да се отърве от задушаващата ù нежност. С усилия успя да се отдръпне, обяснявайки ù, че не са един за друг. Последно си спомняше как в един дъждовен следобед ù каза, че е намерил своята половинка и че това не е тя.  Седяха в   тясно, опушено барче  близо до спирката,  той  нервно запали цигара, Мария се разплака и побягна навън.  Нямаше  чадър. През прозореца  видя как тича цялата мокра, а моливът се стичаше от очите ù, образувайки черни вадички по бузите ù.  Не се трогна, не изпита нищо, нищо, освен   облекчение.  После набързо я  премахна от съзнанието си, остави я  в онзи пепелник при загасения фас.

      Днес  всичко изглеждаше различно, онова, което  умът бе заличил като неважно, сърцето се бе постарало грижливо да съхрани, защото вярваше, че ще дойде миг, когато собственикът му ще потърси това изгубено парченце от самия него. Така и стана. Понякога е нужно да мине време, за да разберем значимостта на дадени събития и хора, както и истинското ни отношение към тях .

   Загубеното парченце за Андрей бяха не фактите, които и преди знаеше, а начинът, по който ги възприемаше сега. Пред него изплуваха усмивките ù, които му се струваха  неустоими с багрите и нюансите си, излъчващи любезност, радост, притеснение или нервност, там беше и погледът ù, събрал зеленото на тревата и разкриващ целия ù страх и неувереност, но и чистота и вяра, дългите  ù непокорни коси, през които му харесваше да прокарва пръсти. Ами говорът ù, онова сладкото „р”, което така ù отиваше, и само тя го наричаше „принце”, преди това го вбесяваше, а днес толкова му липсваше. Също както и прегръдките ù, и ръката ù, когато търсеше неговата.  Абсолютен глупак . Защо я  бе прогонил?   Сега би дал всичко, само за  да я зърне, пък макар и отдалеч.

      Какво щеше да прави  оттук насетне? Разумният отговор гласеше „нищо”, но стъпките, които го приближаваха към дома на Юлия, му противоречаха.  Посещението му беше лишено от смисъл.  Можеше ли наученото да промени неговата действителност?  Мъж на приблизително 40 години, сериозно обвързан, с дете и няколко все още неизплатени заема. Как се вместваше в тази картина красавицата от неговото „някога”? Той дори не знаеше дали още е същата.  Да кажем, разбере къде е. Нима ще зареже без предупреждение семейството си, работата си? Ще се качи в колата  и ще отпраши към някакво неизвестно село, към жена, която може би е омъжена, родила, изглежда и се държи по начин, нямащ нищо общо с неговата възлюбена, а и вероятно не го помни кой е и какъв е? Това би било лудост!  От него се изискваше определено поведение, имаше задължения към Нора и малката им дъщеря Лили, към колегите си, към цялото общество, към Бог! Нямаше право да престъпва  нормите. В противен случай  никога не биха му простили. Ще му лепнат етикета на женкар и развей-прах, на развратник, на мъж, изоставил близките си, на грешник.

     Беше непоправимо закъснял, жалко, но подобни неща се случват и то не рядко. Осъзналите ги въздъхват тежко и продължават напред, защото не съществува приемлива алтернатива. Отминалите любови си остават притежание на „вчера” и няма никакво значение  дали сме ги изживели, или пропуснали, дали са били прищявка, или най-ценното, което сме имали. Те са стари дати от вече откъснати листа на миналогодишни календари. Да се опитваме да ги възкресим е нелепо и почти сигурно невъзможно.  Защо обаче, след като чуваше доводите, заложени в него още от предците и доразвити чрез възпитанието, дадено от родителите му и получения опит, защо не сменяше посоката? Толкова силна ли беше тази страст, че да се изправи срещу  табутата, изискванията и страховете и да се пребори с тях? Явно да! Андрей не искаше да е част от онези, които се примиряват със загубата, не и сега, не и когато знаеше името на своето щастие. Внезапното прозрение, което го осени,  приемаше като дар. В тази огромна Вселена  с разминаващи се хора, той осъзна, че е попаднал на  своята сродна душа, подминал я е, но сега му се даваше втори шанс. Нима трябваше да се откаже и да се направи, че нищо не се е случило, защото такива са правилата? Кои правила или закони могат да го спрат? Нека го съдят, както намерят за добре, но той беше решил, напук на целия свят, щеше да отиде при нея.

   Още тази вечер набързо ще препише адреса от Юлия и ще замине натам. Ще намери къщата ù и ще запее под балкона, докато тя излезе да провери кой е. И ако в живота ù има друг, ако е станала майка или не го помни, той ще воюва с обстоятелствата и личностите, отдалечаващи го от нея. Ще я помоли за прошка. Ще падне на колене и ще ù предложи да споделят не времето до земния си край, защото то бе толкова недостатъчно,  а вечността. А ако тя каже „не”, ако му се изсмее и се прибере, той щеше да се превърне в постоянен, макар и неканен гост в дома ù. Ще обикаля селските улици. Ще я пресреща на пазара и ще носи чантите ù, ще оставя сутрин пред вратата ù цвете, а  вечер бележка с думите „обичам те”. Бе готов  като в стар рицарски роман да извика мъжа ù на дуел  или пък като в народна песен да яхне бял кон и в тъмна доба, докато цялата челяд спи, да я открадне и избяга с нея в планината. Там щеше да ù припомни целувките им, ласките  и цялата тяхна почти незапочната история.

     Залисан в мислите си, Андрей не усети как краката му го доведоха до сградата, посочена му от възрастната продавачка. Още няколко стъпки и стигаше до входа на Мариената приятелка. Обзе го огромно вълнение. След 5-6 минути  щеше да лети към своя блян, да - да лети.

 

                                                               ***

 

      Холът беше просторен, облян в лъчи от все още не залязлото  пролетно слънце, макар че минаваше седем, на Андрей обаче му се струваше, че се намира в самия Пъкъл. Мрак и пустота изпълваха всяко кътче от душата му. Погледнат отстрани, приличаше на изплашено от някое среднощно чудовище малко момченце, сгушено в скута на майка си. Двамата с Юлия седяха на дивана. Той целият се тресеше  и не можеше да си поеме дъх от нестихващите си сълзи, а тя го бе прегърнала с все сила и не преставаше да му нашепва: „Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи...”, но колкото и объркан да беше, той осъзнаваше, че нищо няма да се оправи. Не би могъл да изкупи вината за  своето закъснение. Беше я загубил вече наистина завинаги. Странно, мислеше си, че е предвидил всякакви възможни усложнения, всяка пречка, а сега стоеше втрещен пред единствения съперник, срещу когото не разполагаше с оръжие - смъртта! Насъбраната до преди малко решителност за миг  се разтвори в огромното безсилие, което го обзе. Чувстваше се като захвърлен сам в пустиня. Каквото и да стореше оттук-натам, беше безсмислено. Можеше да вика, да плаче, да се моли, да се обвинява или самонаказва, но това не би променило жестоката истина.

     Младата жена го накара да се изправи и да я последва към терасата. Времето беше топло и ясно. Слънцето вече бе потънало зад хоризонта и вечерта спусна  тъмната си пелена. Напълно бяха забравили за часовете, които обаче не спираха да минават - вече повече от два, откакто той дойде.

     Тя хвана треперещата  му ръка, избърса поредната търкулнала се по лицето му сълза и едва доловимо, сякаш разказва приказка на сина си, събуден от силна буря, заговори за последните дни на Мария и за посланието, което  я е помолила   да му предаде, ако случайно пътищата им се пресекат.

-          Сигурна съм, че това е нейно дело.  Повела те е към улицата и е направила така, че да попаднеш на баба Лаза и с нейна помощ да ме намериш. Искала е  думите ù да стигнат до теб. Каза ми, че не трябва да бързаш, защото колкото и да се забавиш  няма да си тръгне. Дотогава можеш да я откриваш сред звездите, вгледай се, заслушай се, тя ще ти обясни по-добре.

-          А дали  ще ме чуе?

-          Не знам, но опитай!

Утешителката му бутна вратата и се прибра, оставайки го сам навън.

     Разстроен, мъжът се взря в  искрящите светлинки. Една от тях проблесна и той почувства, че  това е тази, която  търсеше. Щеше му се да ù сподели толкова  неща,  но едва промълвил, нечий  глас го спря.

-          Хей, Принце! Не бъди  тъжен.  С теб съм, не е нужно да  говориш, вече знам. Ако пожелаеш да ме усетиш по-близо, затвори очи, заспи или  пък погледни нагоре. Аз ще съм там. Вярвай ми!

  „Обичам те” - хлипайки, изкрещя Андрей. За кратко остана  втренчен  в малката  златистата  точица,  сякаш бе хипнотизиран. После се усмихна  и влезе в апартамента. Часът беше 9, трябваше да си върви. Сбогува се с Юлия и тръгна към дома си, към реалността. А някъде там дълбоко в него, в сърцето му оставаше огънче, което никога нямаше да загасне и щеше да  го топли и озарява през студените и тъмни мигове, докато настъпи моментът на тяхната среща. Дори да закъснее, тя щеше да го дочака.

 

© Златина Петкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??