Замяна на живот

Част І

 

  Изумителна е симетрията и подредбата на природата. Когато две половини се разделят, те вечно се търсят една друга, докато не се намерят и не постигнат божествена хармония. Това се случва дори, когато двете половини не знаят, че не са от едно цяло и не природата е връзката помежду им. Но човешкото същество е низ от грешки и греховни желания. Балансът между доброто и злото е главната опора, на която се крепи нашата Вселената. В името на равновесието сме готови да платим каквато и да е цена.

   Тънък и остър като карфица слънчев лъч проблясна през завесите на спалнята. Принцесата, която спеше на пухеното си легло леко се разшава и нежна усмивка пробягна по устните ú. Втори лъч я погали по лицето и сетне приказното момиче отвори дълбоките си сини очи. Тя се усмихваше все така очарователно. Отметна пухкавата си завивка, стъпи с ангелските си крака върху посипания с коприна пот и отлетя до чудните прозорци на кралската кула. Нежната бяла ръка на принцесата дръпна големите сатенени завеси и есенното слънце се настани в голямата стая с целия си блясък. Красавицата притвори очи и се усмихна широко... Когато отвори прозореца обаче се оказа, че всичко е било само приказен сън. Тук не живееш никаква принцеса, а едно най-обикновено момиче. И тя не беше във висока кула, обсипана с разкош, а в къщата на родителите си, далеч от мечтания блясък и сатен. Момичето носеше обикновеното име Кристън ала беше наистина красива. И то най-вече зад кристалните очи и разкошната дълга коса.

Кристън се подпря на перваза и помаха на градинаря.

- Добро утро, госпожице! - помаха ú градинарят.

- Добро утро и на теб, Макс! - отвърна Кристън.

- Как спахте, принцесо?

- Превъзходно, както винаги! - сияеше Кристън и пое дълбоко въздух.

   Сетне затвори очи и се остави на все още мекия полъх на вятъра. Опитваше се да долови всяко ухание и да усети всеки шум от събудилата се природа. Изведнъж, Кристън се сепна и хукна към банята. Взе си набързо душ и все така бързо се облече. Тичешком сгъваше дрехите си и оправяше леглото си. Внезапно спря и задъхано седна на земята. Държеше ръка на сърцето си и не мърдаше. Сетне извади от раницата си шишенце с хапчета и изпи две от тях, след което грижливо прибра шишенцето обратно. Изправи се, взе си раницата и бавно тръгна надолу по стълбите. А там около масата вече беше седнало семейството на Кристън - майка ú Мария, баща ú Дейвид и по-голямата ú сестра Ванеса. Сериозните длъжности на родителите на Кристън и Ванеса, не позволяваха липсата на всеобщо присъствие в 8 часа всяка сутрин. Мария Шепърд беше адвокат, а съпругът ú работеше като финансов съветник в голяма и просперираща фирма. И, разбира се, Ванеса следваше икономика в Бостън. Но не парите сплотяваха това семейство, а нещо много по-ценно и значимо.

- Кристън! Станала си! - възкликна майка й и се усмихна.

Погледите и на тримата говореха толкова много. Бяха вперени в младата принцеса с толкова обич. И в този миг сякаш стана ясно коя е ценната връзка в семейство Шепърд. Обичта, чистотата и красотата в едно единствено име:

- Крис, дъще! - целуна я баща ú. - Как спа?

- Спах отлично, тате, благодаря! - отвърна любезно Кристън и седна на стола си. - А вие? Как сте тази сутрин?

Магията от благия глас на Кристън бе подействал с обратен ефект върху Ванеса. Тя беше свела глава и сякаш с тъга ровеше из чинията си. Гледаше сияйните лица на тримата най-близки хора в живота ú, но това не я радваше. Нещо свиваше сърцето й и й напомняше ролята й в това семейство - да обича и пази по-малката си сестра. Изведнъж, ръката на Кристън, която хвана тази на сестра ú, прекъсна мислите на Ванеса.

- Всичко наред ли е, Неса? - попита я загрижено Кристън.

- Разбира се! - усмихна се Ванеса.

- Виждаш ми се умислена и тъжна... Искаш ли да поговорим?

- Всичко е наред, наистина! Трябва да тръгвам. - дръпна ръката си Ванеса.

- Неса, моля те! - изправи се Кристън ала не се почувства добре и стисна очи, полагайки отново ръка върху сърцето си.

- Крис! - подскочи Ванеса. - Добре ли си?

- Дъще! - приближи се майката. - Да се обадя ли на Хелън? Кажи нещо, моля те!

- Не, само хапчетата... - рече тихо Кристън.

- Аз ще ги донеса. - хукна бащата и след секунди се върна с лекарството. - Ето, принцесо, вземи!

С треперещи ръце, Кристън взе две таблетки и ги пъхна в устата си.

- Добре съм, добре съм... - повтаряше момичето за всеобщо успокоение.

Вдигна поглед към сестра си и допълни:

- Просто напоследък Неса ме отбягва и отказва да говори вече с мен. Тревожа се за нея.

Мария и Дейвид отправиха към по-голямата си дъщеря въпросителни погледи.

- Аз... съжалявам! - отвърна притеснено Ванеса. - Не съм искала.

- Знаеш, че Кристън те обича много и се притеснява за теб. Моля те, бъди внимателна! - каза майката на дъщеря си.

- Да, знам... Съжалявам! Колко съм глупава! - възкликна Ванеса притеснено.

- Не си глупава! - хвана я за ръката баща ú. - Всичко е наред, нали?

Въпреки думите на баща си, Ванеса все още се чувстваше гузна. А погледът на майка ú сякаш продължаваше да я укорява. Ванеса бавно се отдръпна, облече се и излезе.

   Защо беше цялото това внимание спрямо Кристън? Тя имаше проблеми със сърцето. Диагнозата ú беше Стеноза на митралната клапа от клас ІІ или по-просто казано Кристън страдаше от недостиг на кръв в сърцето. Лекарите се опасяваха, че болестта ú ще премине в сърдечна недостатъчност, което означаваше бърза трансплантация на ново сърце. Семейство Шепърд бе записано в списъка на чакащите сърдечна трансплантация вече повече от 3 години. Но съвместимо за Кристън сърце все още нямаше. Тялото ú упорито отхвърляше чуждото сърце. Това се бе случило 2 пъти и се очакваше да се случи пак. Единственото, което беше останал на семейството бяха молитвите. А дали бяха достатъчни? На следващия ден, Кристън имаше рожден ден. Навършваше 18 години, а това може би щеше да бъде последният ú рожден ден.

  Когато дойде време момичето да тръгва за училище, на вратата се позвъни. Кристън се усмихна и отиде да отвори, защото вече знаеше кой е. С нетърпение и сияйна усмивка, тя прегърна току-що дошлия гост. Това бе Луис Браун - любовта на живота ú (както тя го наричаше).

- Липсваше ми! - рече му тя и го целуна.

- Ти на мен повече. - усмихна се Луис. - Как си, красавице? Как се чувстваш днес?

- Чувствам се отлично! Стига си се тревожил, чу ли? - отвърна с усмивка Кристън. - Отивам да си взема раницата.

Луис кимна с глава и прекрачи прага на дома на своята любима.

- Добро утро, госпожо! Господин Шепърд! Как сте? - поздрави ведро той.

- Благодаря, добре! - усмихна се Мария. - Загрижени сме за малката ни принцеса, но иначе сме добре. А ти, Луис? Как е майка ти?

- Предполагам, че още спи. Беше нощна смяна. - отговори Луис.

- Работи прекалено много. - намеси се Дейвид. - Кажи ú, че офертата за ваканция в Рио още е в сила.

- Непременно! - усмихна се Луис.

  Младият Браун живееше далеч от дома на Кристън, но идваше всяка сутрин за да я вземе за училище. Майка му - Хелън Браун, беше отличен кардиолог. И бе посветила половината от времето си единствено и само на Кристън. Баща му пък бе един от най-добрите хирурзи в областта. Брат му Райън учеше медицина по настояване на семейството си, разбира се. За разлика от него, Луис нито се интересуваше от медицина, нито слушаше съветите на родителите си. В главата му се въртяха мисли за самостоятелен живот с Кристън. Двамата бяха заедно вече 4 години и постоянно крояха планове за бъдещето. Болестта на момичето обаче беше черната багра в шарения свят на щастието им. Луис се опитваше да убеди себе си и другите, че младата принцеса ще оздравее и заедно ще управляват своето красиво царство завинаги. Ала дали орисницата на кралството не кроеше други планове?

  За никого от обкръжението на Луис, както и за никого от цялото училище, не беше тайна, че той излъчва невероятен чар. Момичетата постоянно го следяха с поглед и всяка тайно се надяваше на вниманието му. Било то поглед, усмивка или едно „здравей". Това обаче не се случваше. Луис нямаше никакво намерение да изостави или нарани момичето, което обича. От една страна Кристън се чувстваше виновна, че нейният любим е с момиче, което може да си отиде от този свят във всеки един момент. Но от друга... тя беше с човека, когото обича. Проблемите на Луис не спираха до тук. Родителите му често се караха и той не прекарваше много време в дома си. Често излизаше с приятелите си и играеше с тях билярд до късно вечерта. Неговият порок - тревата, беше не по-малко важен. Откакто бяха започнали скандалите в дома му, Луис все по-често посягаше към нея. А и болестта на Кристън му бе дошла в повече. Да не забравяме, разбира се и момичетата, които не се примиряваха само с чакане и наблюдаване отстрани. Неприятностите за младия Браун нямаха край. Затова той често губеше контрол, макар че съжаляваше за това. Но дори извън кожата си, Луис не смееше да докосне и с пръст Кристън. Пазеше я, закриляше я без сам да го осъзнава. Тази закрила бе взаимна. Веднъж взела връх, яростта на Луис го караше да върши необмислени неща. Вечерите прекарани в злоупотреба на огромни количества трева и алкохол след поредния скандал между родителите на Луис. Вечери, които завършваха за Луис до изпадане в безсъзнание, дори полумъртво състояние. Вечери на сълзи, страх и тревога, както за Кристън, така и за най-близките приятели на Луис. Когато бъдещия крал бе разбрала за болестта на своята принцеса, той откри своя начин да утеши собствената си болка. Луис беше открил дъното - да бъде намерен на улицата в абсолютно неадекватно състояние и то не от друг, а именно от Кристън. Това напомняше и на двамата, че пълно щастие няма.

Кристън се върна долу при родителите си и ги целуна по бузата за довиждане.

- Ще се видим довечера! - рече тя с усмивка и двамата с Луис излязоха.

Качиха се в колата на момичето и потеглиха. Лукава усмивка пробягваше по устните на Луис. Сякаш кроеше нещо и Кристън беше основният герой. Бъдещата кралица забеляза това.

- Какво? - засмя се тя.

- Не, нищо. - излъга младия принц.

И не след дълго смени посоката на пътя, спирайки зад гимназията, към която се бяха отправили.

- Кралю, моля ви! Ще закъснеем за училище. - рече весело Кристън.

- Не бойте се, кралице! - отвърна Луис и бръкна в джоба си. - Ще затворите ли за миг красивите си очи?

- Майка ти забрани изненадите, забрави ли? - притвори очи Кристън.

Луис извади кадифена червена кутийка от джоба на якето си и каза:

- Крис, можеш да погледнеш.

Кристън отвори сините си очи отново и ахна.

- Лу, какво е това? Господи, не биваше! - развълнува се тя.

- Хайде, отвори я! - настоя Луис. - Моля те!

С треперещи от вълнение ръце, Кристън взе подаръка на своя любим и го отвори. А там блестеше красива огърлица от бяло злато, на която беше закачен медальон с имената на двамата влюбени във формата на сърце. От другата страна бе гравиран надписът: „завинаги", който накара Кристън да се разплаче.

- Нека ти го сложа. - рече Луис и окачи нежната огърлица на шията на младата принцеса.

Тя, от своя страна, го прегърна силно и отвърна:

- Ще го пазя като очите си! Благодаря ти!

- Обичам те! - каза Луис и я целуна.

  Сетне младият принц обърна посоката и двамата спряха пред гимназията. А там вече ги чакаха приятелите им - Мишел, Сидни, Тина, Стивън, Тимъти и Чарли. Мишел Търнър беше най- добрата приятелка на Кристън още от както бяха деца. А Харви Джаксън бе най-добрият приятел на Луис от 10 години, но не учеше в същата гимназия. Останалите бяха приятели от гимназията. Друг добър приятел на Кристън, който липсваше бе Джонатън Купър, който живееше в Лос Анджелис.

Всички бяха твърде различни един от друг, но съществуваше звено, което ги обединяваше - Кристън. Всеки един ú дължеше повече от приятелството си, заради всичко бе направила за тях. И продължаваше да го прави.

Щом я видяха да идва, побързаха да я поздравят. А нейната лъчезарна усмивка мигом грейна:

- Толкова се радвам да ви видя! - възкликна Кристън.

- Крис! - прегърна я първа Мишел. - Как се чувстваш днес?

- Здравей, мила! - последва Сидни. - Как си?

- Крис! - прегърна я Тина. - Добре ли се чувстваш, мила?

- Стига вече! - възкликна Кристън. - Забранявам ви да ми задавате такива въпроси! Не ми ли личи? Чувствам се отлично!

- Готвиш ли се за големия ден? - попита Стивън.

- Разбира се! - сияеше Кристън. - Нямам търпение!

- Трябват ми доброволци. - намеси се Луис.

- Пиши ме! - вдигна ръка Мишел.

- Тим? - обърна се към него Луис.

- Ще опитам, но... в 11 ще свирим с групата. - отвърна Тим.

- За групата, която само уличните кучета са чували ли става въпрос? - подхвърли иронично Тина. - Мисля, че ще могат да преживеят една вечер без вашите дрънканици.

Тимъти се засмя подигравателно и отвърна:

- Да, куха си като барабаните ми!

- Майната ти! - вкисна се Тина.

Останалите започнаха да се смеят и да се опитват да се помирят.

- Боже! Крис, какво е това? - ахна Сидни изведнъж и се насочи към бляскавото колие на Кристън. - Приказно е!

Всички впериха поглед в новото бижу.

- Да, наистина е очарователно! - рече Мишел. - Ново ли ти е?

- Лу здравата се е охарчил. - скръсти ръце Чарли.

- Определено струва много повече, отколкото Тим и групичката му могат да си представят! - рече важно Тина.

Кристън изведнъж свали усмивката си и погледна отново красивия подарък. До момента не се беше замисляла за паричната му стойност.

- Не биваше да го приемам. - каза тя и посегна да го свали.

- Какво говориш?! - спря я Луис. - Това е подаръкът ми за теб!

- Лу, такова скъпо бижу не отива на момиче като мен! - отвърна смирено Кристън.

- Какво искаш да кажеш? - сбръчка вежди Мишел. - Не разбирам.

- Естествено, че разбираш, Миша! - усмихна се Кристън. - Всички го знаят. Аз съм...

- Ти си прекрасно момиче, Крис, ясно? - прекъсна я Сидни.

- Не обръщай внимание на приказките, които чуваш! - намеси се Стивън. - Просто завиждат!

- За мен ти си специална - прошепна ú Луис. - Разбра ли ме? Най-специалната.

Принцесата се усмихна и го целуна.

- Празноглави кукли! - негодуваше Тина. - Мислят, че всичко им е позволено.

- Не спират да говорят, да говорят... - каза Чарли. - Не получават ли схващане на челюста?

- Ако и аз получавах по 1000 $ на седмица, баща ми не се прибираше у дома с месеци, а приятелите ми боготворяха Парис Хилтън - мамка му, и аз щях да си блъскам русата главица колко шибани сантиметра са токчетата на фръцлата, която ме е подминала току-що. - каза ядосано Мишел.

Другите избухнаха в смях.

- Дяволски си права, скъпа! Наистина! - потупа я по рамото Тим.

- Да се махаме! - предложи Луис.

  И цялата група тръгна напред.

*

  Приказките, както всички знаят имат и друга страна, грозна страна. Далеч от приказното царство на добрата принцеса Кристън, далеч от нейните верни поданици, живееше една друга принцеса. Всеизвестна не с добротата и благородството си, а с точно обратното. Нейното ледено сърце бе пълно с омраза, завист и ненавист спрямо хората. Защо ги мразеше? Може би по-нататък сами ще стигнете до отговора.

  Тази зла принцеса се наричаше Сюзън Морисън. Във всички приказки, лошата принцеса е почти толкова грозна и нелицеприятна колкото дявола, но при Сюзън не беше така. Абстрахирайки се от подпухналите очи и измореното ú лице, девойката беше изключително красива. И почти по нищо не се различаваше от Кристън. Но за съжаление, Сюзън нямаше същия късмет. Родителите ú бяха разведени и живееха разделени вече от 12 години. Сюзън живееше с майка си и нейния любовник. И разбира се, този факт никак не ú се нравеше. Хармонията ú бе нарушена от натрапника, който се пречкаше в собствения ú дворец.

   Рано сутринта, Сюзън отвори очи и сбръчка вежди от досадното слънце, което блещукаше през процепа на завесите. Сетне, момичето погледна часовника и изпъшка с досада. Време бе да тръгва за училище - пак същата досада, същите лигльовци и пак същите страхливи погледи. Да, това, което смразяваше учениците в гимназията на Сюзън бе нейното присъствие. Тя умееше да всява страх и едновременно с това и респект. Очите й бяха синьо-сиви и хипнотизираха на 100 % всеки взрял се в тях.

   Когато слезе долу, Сюзън хвърли на една страна раницата си и отвори хладилника. Любовникът на майка ú- Роджър, слезе в кухнята и поздрави Сюзън.

- Добро утро, Сюзън!

   Младата принцеса взе сока, който търсеше и трясна вратата на хладилника мълчешком. Сетне си наля в чашата и погледна хладно Роджър.

- Виждам, че си в прекрасно настроение, както винаги. - усмихна се иронично той и си наля кафе.

Сюзън взе корнфлейкса от шкафа и отвърна:

- А аз не виждам куфара с багажа ти, Родж.

- Ще си тръгна, когато майка ти реши.

- Майната ти! Аз също живея тук и не те искам всяка сутрин да се моткаш в краката ми. - седна на масата Сюзън.

- Престани да се месиш в живота на майка си! - рече твърдо Роджър.

- Нещастник! - засмя се Сюзън. - Защитаваш една уличница. Попитай я с колко като теб се е чукала. Хайде, попитай я!

- Мери си приказките! - почервеня Роджър.

- Иначе какво? - погледна го нагло Сюзън. - Ще ме удариш или... ще ме чукаш, както чукаш майка ми всяка вечер?

   Роджър се изправи и започна да диша тежко. Искаше да хване за шията малката злобарка и да изтръгне хапливия й език завинаги. За щастие, тогава се появи майката на Сюзън Джулия и потуши пламъка.

- Какво става тук? - попита уплашено тя. - Роджър, седни!

- Хайде, помахай с опашка, Родж! - изсмя се Сюзън.

- Сюзън, какво пак си му наговорила? - попита я ядосано Джулия. - Кога ще престанеш най-накрая?

  Принцесата на злото стана от масата, взе раницата си и се обърна с отвръщение към майка си:

- Не приемам съвети от шибани курви!

   Джулия моментално зашлеви силен шамар на дъщеря си и цялата се разтрепери. Объркано и с омраза, Сюзън погледна майка си и каза:

- Още утре отивам при Тревор. Той поне не си развява байряка пред очите на собствената си дъщеря!

- Сюзън! - изрече през сълзи Джулия. - Моля те!

- За какво, по дяволите, я молиш?! - извика Роджър. - Да се маха, щом иска!

Лошата бъдеща кралица се приближи към него и му показа среден пръст:

- Да го духаш, задник такъв!

Сетне се отдалечи и допълни:

- Вървете на майната си и двамата! - и излезе.

   Джулия плачеше безутешно и въртеше глава. Роджър побърза да я прегърне и целуне.

- Не плачи, скъпа! - шепнеше ú той. - Не си струва.

- С какво заслужих такава омраза от собствената си дъщеря? - ридаеше Джулия.

- Тя мрази всички, скъпа, така, че...

- Но аз съм й майка! Къде, за Бога, сбърках? - не можеше да проумее Джулия.

   Кралицата в това царство никога не можеше да бъде щастлива. Каквото и да правеше, младата принцеса никога не беше доволна.

   Междувременно, Сюзън беше тръгнала с най-добрата си приятелка - Пейдж Хюстън, за училище. Не случайно двете бяха най-добри приятелки. Пейдж не се различаваше нито по нрав, нито по съдба от Сюзън.

- Пак ли разправия? - попита Пейдж.

- Утре отиваме при Тревор. - заяви Сюзън.

- Ню Йорк? Става! - кимна с глава Пейдж. - Дъртият знае ли?

- Ще научи... - усмихна се Сюзън.

  Изведнъж Пейдж удари рязко спирачки и едно момче се качи в колата. Това беше Иън Адамс - третият участник в бандата на лошите. Въпросният Иън имаше повече пороци, отколкото добри черти, но въпреки това умееше да спасява Пейдж и най-вече Сюзън от разгорещените купони, на които ходеха. Беше от богато семейство и между тях нямаше проблеми. Иън беше проблемът. Побойник, алкохолик, женкар. Но, разбира се, имаше едно нещо, което будеше човешкото в него. От дълго време, Иън бе влюбен в Сюзън. Понякога просто не можеше да намери покой в собствената си кожа, заради факта, че не може да я има. Защо? Сюзън третираше Иън като всяко друго момче, опитало се да я ухажва. Тя ту го отблъскваше, ту го целуваше, ту му се подиграваше, ту му се натискаше... И всичко това подлудяваше Иън. Бе стигнал до отчаяние, а за него това бе равно на падение. „Как е възможно?", не проумяваше Иън. Е, явно Иън или беше сляп или не искаше да види, че Сюзън не е способна да обича. А може би, просто не я познаваше достатъчно добре. Младата принцеса, умееше да манипулира.

- Как е хавата, мъжки? - усмихваше се лукаво Сюзън.

- Бива. - кимна Иън. - Защо закъсняхте?

- Разправия. - въздъхна отегчено Пейдж.

- Значи потегляме за Ню Йорк? Супер! - ухили се Иън. - Не е ли яко, Сю?

- Млъквай, глупако! - тросна се Сюзън. - И не ме наричай Сю. Сюзън, ако не те затруднява.

   Иън погледна с насмешка момичето и сякаш очите му казваха: „Ще ми паднеш, принцесо!".

    И така, щом пристигнаха в гимназията, тримата не останаха незабелязани. Всички ги отбягваха. Сюзън вече носеше своята смразяваща усмивка. Самодоволните усмивчици бяха изчезнали - какво по-хубаво от това? Естествено, на преден план бяха „мухльовците", които най-лесно се поддаваха на манипулациите на Сюзън. Този път обаче Иън я изпревари като се насочи към едно от най-красивите момичета в училище. Единственото, което Иън умееше като хората бяха флиртовете му с противоположния пол. Пейдж и Сюзън стояха отстрани и се смееха, защото всеки момент очакваха звук от шамар. И то особено след опитите на Иън да докосва леко рамото на момичето. За огромна изненада на всички обаче, поредната жертва на Иън не изглеждаше нито смутена, нито ядосана. По-скоро имаше доволен вид и широка усмивка. Разочарование се появи на мястото на самодоволството на Сюзън. Принцесата на злото не се поколеба и отиде при флиртуващата двойка. Обърна се към момичето и изсъска:

- Чупка, пачавро!

- Моля?! - възкликна възмутено непознатото момиче.

- Глуха ли си? - почервеня Сюзън. - Казах да се разкараш! Иън, идваш ли?

По-доволен от всякога, Иън се отдръпна и каза:

- Ще се видим по-късно, миличка!

  Когато момичето си тръгна, Сюзън не закъсня с обидите:

- Не дорасъл богаташки задник! Не можеш и за секунда да си държиш оная работа в гащите!

- Искаш да я пазя за теб ли? - прокара пръст по устните ú Иън.

   Сюзън блъсна грубо ръката му и тръгна напред. Отново беше обидена и всички трябваше да узнаят. Минавайки по коридорите, тя събаряше учебниците на съучениците си и риташе шкафчетата им.

- Какъв ú е проблемът? - недоумяваше Пейдж.

   Какво тормозеше Сюзън ли? Не, тя не беше влюбена в Иън. Просто не беше в центъра на вниманието. Не контролираше положението, а това никак не ú харесваше. И друго я тормозеше - завистта. Сюзън отлично осъзнаваше, че ако продължава сегашния си начин на живот или съвсем скоро ще умре или когато този ден настъпи, ще бъде сама. Никой не би могъл да се влюби в толкова студена жена като нея. И ако Иън се откажеше от нея, какво щеше да прави тогава?

Малко по-късно тримата ни герои се усамотиха в училищната тоалетна. Пейдж извади от джоба си пакетче с кокаин и побърза да го отвори.

- Хайде, хайде! - препираше Сюзън.

Когато и тримата консумираха от белия прах, седнаха на земята и зачакаха.

- Добро е. - подсмърчаше Иън.

- Старая се. - избърса с ръкав носа си Пейдж.

  Само Сюзън мълчеше и гледаше тавана. За момент, Иън впери поглед в нея ала не успяваше да го отмести. Беше толкова красива! Небесните ú очи изглеждаха като кристали, а косата ú се разпиляваше като коприна. Изведнъж на Иън силно му се прииска да целуне злата принцеса. Може би точно, защото в този момент сякаш злобата беше отлетяла далеч. Той се приближи до Сюзън и миг преди да я целуне, някакво момче нахлу в тоалетната.

- Извинете, аз... - започна да мънка то.

  Пейдж и Сюзън обаче веднага скочиха, вкараха момчето вътре и затвориха вратата.

- Добре дошъл! - усмихна се Сюзън.

- Не, аз трябва да тръгвам... - опитваше се да се измъкне непознатото момче.

- Никъде няма да ходиш! - приближи се до него Пейдж.

Принцесата на това кралство вече беше изцяло под контрола на кокаина. Гледаше изплашеното момче и се облизваше страстно. А Пейдж обикаляше около него и се опитваше да му се хареса. Тогава, Сюзън избута Пейдж настрани и започна да търка тялото си в пленената жертва, която държеше. От страх обаче, момчето не смееше да помръдне.

- Нещастник! - избухна с смях Иън.

- Хайде, Сюз, покажи какво можеш! - насърчаваше я Пейдж.

   Без да има никакво намерение да се отказва точно сега, Сюзън продължаваше с палавата си игра. Опитваше се да съблича дрехите на момчето, показваше му бюста си, смееше се, дърпаше панталоните му надолу. Щеше да бъде лъжа ако кажем, че Иън не беше бесен от гледката. Но последната капка на търпението му настъпи, когато Сюзън вкара езика си в устата на непознатото момче. Младият Адамс скочи от мястото си и хвана жертвата на Сюзън за яката. Ритна го между краката и го изхвърли навън.

- Ей, какво правиш?! - възпротиви се Пейдж. - Разваляш ни играта!

- Млъквай! - изрева гневно Иън и седна обратно на земята.

През цялото време, Сюзън не спираше да се смее. Щеше да се пръсне от гордост, при вида на разярения Иън.  Отново беше успяла да го накара да ревнува и отново контролираше положението.

- Стига си се хилила! - каза ú Иън през зъби.

- Ревнуваш ли, Иън? - попита самодоволно Сюзън.

- Майната ти!

- Внимавай да не ме ядосаш, боклук такъв! - изсъска Сюзън.

- Ти какво? Заплашваш ли ме? - засмя се Иън. - Толкова добре те познавам! Малка интригантка!

  Силен шамар отекна в ушите на Иън.

- Не ме познаваш. - допълни Сюзън.

   Тогава Пейдж се намеси:

- Ще се чукате ли или ще се биете?

   И тримата започнаха да се смеят.

   Да, денят беше просто прекрасен. Изпълнен с шеги и закачки, но най-вече със самодоволство, което Сюзън изпитваше. Днес бе един от най-хубавите ú дни. Естествено, той трябваше да приключи хубаво. Стъпка № 3 - столовата. Там обикновено протичаше истинският цирк. Голяма публика, много потенциални жертви и много, много драма.

   По обяд, всички се бяха запътили към столовата. Както обикновено, Сюзън, Пейдж и Иън също щяха да присъстват и то на почетното място. Сюзън обаче беше затруднена. На кого днес да изсипе картофеното пюре в гащите? Дали да не е малкият пъпчив зубър с големите очила? Или пък опашатата досадна мажоретка с розовата поличка? Защо пък да не е най-големият дебил в цялата гимназия, който навира главите на съучениците си в тоалетната, въпреки, че не знае как се пише думата „тоалетна"? Какъв труден избор за горката Сюзън! Тя седна при дружките си, облегна се назад и зажвака нервно дъвка.

- Имаме ли победител, Сюз? - попита Пейдж.

- Още не. - отвърна мляскайки тя.

- Какво ще кажеш за Гордън Трей? - предложи ú Пейдж.

- Тц. - изсумтя Сюзън.

- Сам Прескот?

- Ъ - ъ. - измуча отново Сюзън.

   Тогава, на хоризонта изплува момичето, което по-рано днес Иън задяваше. Нейното име беше Никол.

- Ники Алекзандър. - усмихна се Иън.

   Тъмен облак се спусна над Сюзън. Престана да дъвче и затаи дъх, втренчена в Никол. Нещатата се нажежиха още, когато Никол отвръщаше на погледите и усмивките на Иън. Но накрая - о, ужас - Иън стана от стола си и се запъти към въпросното момиче. Искри изхвърчаха от очите на Сюзън.

- Мъртъв си! - каза през зъби Сюзън.

   Но Иън не се смущаваше ни най-малко от Сюзън.

- Да наврем муцуната на дребния Уилър в супата, а? Какво ще кажеш? - предлагаше Пейдж, усещайки накъде отиват нещата.

- Имам по-добра идея. - удари с ръка по масата Сюзън и тръгна към масата на Никол.

   Без да прави повече опити да потуши пожара, Пейдж я последва. Когато Сюзън достигна своята цел, качи крака си върху една от пейките и продължи да дъвче звучно дъвката си.

- Как е, мухльовци? - рече тя.

   Всички смутено мълчаха.

- Така значи, а? - примлясна нервно Сюзън.

   Сетне бързо хвана чинията с храна на едно от момчетата и я размаза върху гърба му. Потупа го по гърба и се усмихна. Момчето само присви очи и не издаде нито звук.

- Моля те, остави ни! - измоли тихичко едно момиче.

Сюзън я погледна, повдигна вежди и попита:

- Наистина ли ме мислите за толкова лоша?

- Не, не е така... - изчерви се момичето.

- Е, добре. - въздъхна Сюзън.

   Извади дъвката от устата си и старателно я оплете в косата на изплашеното момиче, осмелило се да проговори. То избяга с писъци към тоалетната, докато Пейдж умираше от смях.

- Не мога да повярвам. - прокънтя гласа на Никол.

Всички впериха погледи към нея. Особено смразяващ беше този на Сюзън.

- Коя, по дяволите, си ти? - продължи Никол. - За коя се мислиш?

- Никол, недей! - дръпна я Иън.

- Не, не, чакай! - рече Сюзън. - Името ми е Сюзън. А ти беше...?

- Каква игра играеш? Знаеш коя съм. Казвам се Никол Алекзандър, добре запомни това име.

- Хубаво име, миличка. Ще го запомня, не се съмнявай в това! - поклати глава Сюзън.

  После я проследи с очи от главата до петите и се усмихна лукаво.

- Иън, хайде! - заповяда Сюзън.

Той естествено беше готов да я последва.

- Какво има? Бягаш ли? - попита Никол.

  Принцесата обаче беше непоклатима и въпреки думите на Никол тръгна към изхода. След нея вървяха Пейдж и Иън, недоумявайки държанието на своята лидерка. И не само те бяха шокирани, а и всички в столовата. Сюзън вървеше напред с широка лисичка усмивка и с кълба огън в очите. Какво значеше това, никой не знаеше. Иън обаче беше притеснен.

- Сюзън! - настигна я той. - Каквото и да си намислила - недей!

- Аз?! - изненада се Сюзън. - Защо реши, че съм намислила нещо?

- Не ме баламосвай! Не прави нищо, чу ли?

- Какво те е грижа за розовата барби?

- Прекрачваш границата! А на мен ми пука за теб!

На върха на егото си, Сюзън се приближи до Иън и застана на сантиметри от устните му. За миг, момчето си помисли, че ще го целуне. Докато Сюзън не каза:

- Представяй си мен, когато чукаш Ники довечера... ако това ще те успокои.

  Пейдж отново прихна да се смее, последвана от ехидния смях на Сюзън. А Иън отново побесня.

- Шибана кучка! - изкрещя той. - Ще те убия!

  Намесата на Пейдж, поречи на момчето да удари злата принцеса. Която обаче, не се трогваше ни най-малко. Смехът й отекваше по коридорите на училището и ставаше все по-зловещ.

- Бъди нащрек, Иън. - кискаше се Сюзън. - Може да те изпреваря.

   Пейдж беше изумена. Студени тръпки я побиваха по цялото тяло. С всяка изминала минута, Сюзън всяваше все повече страх.

 

*

  В една друга столова, в една друга гимназия и най-вече при едни други хора, обедът протичаше весело и безгрижно. Там бяха част от поданиците на нежната принцеса Кристън. А тя самата седеше на една от масите, заедно в вярната си придворна Мишел. Двете сладко си говореха.

- Трябваше да му го върна. - премяташе през пръсти скъпото си бижу Кристън.

- Стига! - отвърна Мишел. - Не бъди скромна. Нека ти завиждат още повече.

- Мислиш ли, че ми завиждат? - пребледня Кристън. - О, не!

- Крис, ти си с най-готиното момиче, което тия лисици дори не са сънували! Естествено, че завиждат! Но какво те е грижа?!

- Не искам да ме мразят! - сведе глава Кристън.

- Те не те мразят! Просто са твърде глупави.

   Кристън видя, че Луис идва насам. Но му беше трудно да се добере до масата. Постоянно го спираха разни момичета, приятели, познати, непознати. Говореха зад гърба му и по погледите им Кристън разбра, че включват и нея. Закачаха го, подмятаха му неприлични предложения уж на шега или поне се стараеха да изглежда така. Може би в очите на останалите тази гледка не беше толкова странна, но ето какво виждаше Кристън: освирепели, полуразсъблечени знойни красавици, които с всички сили се опитваха да докопат Луис. А той се бореше ожесточено да се измъкне и да достигне до своята любима.

- Крис! Чуваш ли ме? - прекъсна я Мишел.

- Какво? - сепна се тя.

- Той те обича. Не го забравяй. Аз изчезвам! - стана от стола Мишел. - Ще се видим после.

- Да, разбира се! - прегърна я Кристън.

   Когато Мишел си тръгна, се появи Луис, който се беше ухилил широко и нямаше търпение да се види със своята бъдеща кралица.

- Как си, красавице? - притисна я той до себе си.

- Никога не съм била по-добре! - отвърна с усмивка Кристън. - А ти?

- Мисля си за утре. Може би ще бъде добре ако с Мишел дойдем по-рано. Към обед, да речем. Ще бъде ли удобно?

- Да, разбира се. - кимна с глава Кристън, но бе някак унила.

- Какво има? - загрижи се Луис.

- Нещата не са наред, Луис. - въздъхна Кристън. - Какво бъдеще ни чака след като във всеки един момент аз мога просто да падна на пода и...

- По дяволите! Кристън! - сепна се Луис. - Не говори така.

- Говоря истината, а тя е грозна. Болна съм и никой не знае колко време ми остава.

Луис стана от стола си и прегърна силно своята любима. Целуваше я по челото, по устните и отново я прегърна. Сякаш искаше да ú вдъхне кураж.

- Успокой се! - шепнеше ú той.

- Страх ме е... - плачеше Кристън, вкопчила пръсти в ръката му.

- Тук съм и няма да те изоставя. Само трябва да бъдеш силна.

   Думите на Луис, не бяха просто за успокоение. Той вярваше в тях, вярваше, че Кристън ще оздравее. Всички близки на Кристън вярваха в това. Искаха за нея незабравим празник.

   Останалите приятели на младата принцеса стояха отстрани и обсъждаха знатната особа. Четеше се съжаление и загриженост в погледа им.

- Дали ще се справи? - чудеше се Стивън.

- Тя е силно момиче. - отвърна Тина. - Трябва да се справи.

- Мислиш ли? - повдигна вежди Чарли.

- Имам лошо предчувствие. - въздъхна Сидни.

- Стига глупости! - възрази Мишел. - Не искам да виждам тъжни физиономии утре.

- Кога ще идва Джона? - попита Тим.

- Довечера в 20:30 ч. - отвърна Тина.

- Боже, Харви пристига след няколко часа! - плесна се по челото Чарли. - Чудех се какво съм забравил.

- Значи в 9 в клуба. - заяви часът на срещата Мишел.

- Няма да успея за 9. - поклати глава Сидни.

- Няма значение. Там сме! - каза Стивън и смигна на Чарли.

- Ще свирите ли тази вечер? - обърна се към Тимъти Тина.

- За твое съжаление ще свирим. - направи гримаса Тим.

- Знаете ли кой още ще идва? - попита риторично Мишел. - Младият д-р Браун.

- Неповторимият наследник! - възкликна с ирония Стивън. - Нямам търпение да му видя зубърската физиономиика!

- Той не е зубър! - възрази Сидни. - Хубав е почти колкото Луис.

- Луда ли си?! Не можеш да го сравняваш с Луис! Пред него Райън е едно пъпчиво докторче. - възрази Тина.

- Никой няма очите на Лу! Дори брат му! - въздъхна Сидни замечтано.

- Господи! Това е извратено! - каза с отвръщение Тим.

- Все едно говорите за брат си. - съгласи се Чарли. - Отврат!

- О, я стига! - намуси се Сидни. - Все едно вие не ни обсъждате.

- Ами... не. - рече с присмех Стивън.

И отново настана караница. Говореха един през друг и нищо не се разбираше.

- Значи не обсъждате задника на Кристън? - намеси се Мишел.

- Има други задници, които да обсъждаме и твоят също не е сред тях. - отвърна Чарли.

- Да го духаш, Чарли! - показа му среден пръст Мишел.

- Майната ти! - засмя се той.

След подигравателните смехове на Стивън и Тимъти, момичетата започнаха да приемат нещата лично.

- Не мога да ги понасям! - възкликна Сидни.

- Виж, циците на Ванеса са друго нещо. - заяви Тим гордо.

- Страшна е! - съгласи се Стивън.

И тримата отново се закикотиха.

- Магарета такива! - извика възмутено Тина и посегна да ги удари с чантата си.

- Какво? Тя е мацка! - каза в своя защита Стивън.

- Да, обаче тая мацка даже няма да си направи труда да ви погледне. - скръсти ръце Сидни.

- Знаете ли кой още ú е хвърлил око? Самият Райън Браун. - изклюкари Тина.

- Не думай! - ахна Сидни.

- Да, той лично ми го каза. - продължи Тина.

- Я стига! - извика възмутено Чарли. - Това да не ви е някой шибан латиносериал!

- Значи Райън и Ванеса са си виждали гащичките? Голям праз! - направи гримаса Тим.

- Ще повърна! - рече Стивън.

- Колко сте недодялани! - започна да нервничи Тина. - Никой не ви е казал, че са гаджета!

- Да, просто се харесват, малоумници такива! - поясни Сидни.

- Добре, млъкнете най-накрая! - опита се да въздаде някакъв ред Мишел. - Заболя ме главата от вас! Не ми се слуша за задници, цици и гащички. Кой ще се погрижи да не идват натрапници на рожденния ден на Крис?

- Аз и Джона. - отвърна Стивън.

- Ти и Джона, друг път! - ядоса се Чарли. - Аз и няколко приятелчета ще се погрижим, ясно?

- Не чу ли? Без натрапници! - рече му хапливо Стивън.

- Добре, все едно! - вдигна ръце Мишел. - Просто не искам отрепки на празника!

- Значи тия тримата ги отпиши! - рече важно Сидни.

- „Вижте ме, аз съм една малка заядлива кучка!" - започна да я имитира Чарли.

- Нещастник! - подгони, размахвайки чантата си Сидни.

  Настъпи поредната караница и хаосът беше неконтролируем. Мишел се отказа да въвежда какъвто и да е ред и се оттегли. Тези спорове вероятно никога нямаше да свършат докато не дойде време всички да влизат в час.

 

*

  За други хора обаче учебният ден вече бе приключил. За Сюзън и останалите двама безделници, разбира се. Тримата се метнаха в колата на Пейдж и отпрашиха към нови приключения. В продължение на часове те обикаляха по улиците, крещяха, пиеха, друсаха се и нямаше сила на този свят, която да ги спре. Такова беше правилото в царството на принцесата Сюзън - правила няма. Щастието е в пълната и безгранична свобода. Малко преди съмване, веселата компания се спря пред една голяма, богаташка къща и се присъедини към поредния грандиозен купон, който кипеше вътре. Със заредено настроение, веднага се внедриха в суматохата. Защо? Защото всички там, поразително приличаха на тях. И това не беше никак случайно.

  Пръв Иън намери момиче или по-скоро жертва, с която да задоволи първичните си нужди. Пейдж и Сюзън също не оставаха без обожатели, особено след предизвикателното си поведение. Дотук нищо по-различно от преди. Иън не можеше просто да гледа и да се натиска с непознатата. На него му трябваше безлюдна стая и съвсем скоро я намери. А момичето дори не знаеше къде се намира - толкова беше пияна. Иън събличаше дрехите й и двамата разпалваха страсти на леглото.

- Не, не, спри! - каза изведнъж момичето.

   Внезапно тя побягна към банята и се затвори там. Нашият развратник бързо се охлади от страстите и си пое дълбоко въздух. Сякаш чувстваше облекчение, че не е продължил с ласките. Фактът, че на момичето й бе прилошало се оказа идеален за Иън да се облече и да излезе от стаята. Облекчен и доволен, той тръгна към басейна. Там обаче му се разкри потресаваща гледка (не за него, разбира се!). Почти голи и напълно безсрамно, Пейдж и Сюзън правеха най-различни мръснишки неща на момчетата, които се бяха струпали около тях. Силна вълна от гняв обля с все сила Иън. Мигом хукна, разпръсна тълпата, метна през рамо Сюзън, хвана за ръка Пейдж и с бърз ход излезе навън. Главата на младежа щеше да се пръсне. Но въпреки това, дори за миг не си помисляше да зареже двете купонджиики. Особено едната, която междувпрочем не спираше да го удря, блъска и крещи. Щом Пейдж беше навън, тя веднага бе хукнала в храстите. Сюзън дълго време не можеше да се успокои.

- Мръсен кучи син! - нареждаше олюшвайки се Сюзън. - Винаги така правиш.

- Стига! - викаше Иън. - Друсана си!

- Майната ти... - рече Сюзън и падна на земята.

  Момчето клекна до нея и започна да ú бие леки шамари. Резултат обаче нямаше. Наново Иън я преметна през рамо и я сложи в колата. Когато и Пейдж се появи, тримата потеглиха. За да нямат проблеми, Иън закара двете момичета на един далечен хълм. Там беше спокойно и Иън често обичаше да ходи там. Все си представяше как един ден ще заведе там Сюзън и двамата ще посрещнат изгрева заедно. Е, този ден дойде, но Иън бе изглеждаше доволен. Той слезе от колата и седна на капака. Чудеше се защо за пореден път оттърва кожата на две наркоманки? Заради приятелството? Я стига! Просто трябваше да ги остави да ги изнасилят и да ги захвърлят в някоя кофа за боклук. Да, трябваше, но не го направи. Отново действа импулсивно и отново предпочете Сюзън пред секса с непозната.

- Добро утро, глупако! - надигна се Сюзън. - Как спа?

- Не съм спал. - отвърна Иън сухо.

- Кошмари ли имаше, бебчо? - смееше се ехидно Сюзън.

- А твоят сън как беше, съкровище? - слезе от капака Иън. - Сънува ли розови ангелчета и памукови облачета?

- Още си друсан. - изкашля се Сюзън и излезе от автомобила.

   Иън стисна юмруци и тръгна с бавна крачка към принцесата. А тя отстъпваше назад.

- Сънува ли? Отговори ми! Отвори си мръсната уста и ми отговори, проклета кучко!

- Престани! - извика Сюзън.

- Знаеш ли аз какво правих? Мислех си, колко съм глупав!

- Това и аз можех да ти го кажа. - ухили се Сюзън.

   Момчета я стисна с ръка за бузите и продължи:

- Чуй ме много хубаво! Повече няма да спасявам нито твоя, нито задника на досадната мърла, която още дреме в колата. Дотук бяхте! Ясно ли е? - стискаше се с все сила Иън.

- Пусни ме! - избоботи Сюзън.

   Когато Иън я пусна, тя разтърка челюста си и каза:

- Добре де! Няма да се повтори.

- Защо ли не ти вярвам? - завъртя глава Иън.

   В отговор Сюзън го погледна многозначително в очите и там нямаше и помен от ирония. Тя се приближи до него, протегна ръце около врата му и започна да го целува. В първия момент, Иън мислеше, че сънува, но не беше така. Вратата за предната седалка се отвори и разгорещената двойка продължи с целувките там, лежейки един върху друг. Младият Адамс беше започнал да вярва в сбъднатия си сън и че най-накрая Сюзън го е приела насериозно. Точно тогава, се случи нещото, което Иън беше изпуснал да предвиди в ситуации като тази. Както го целуваше страстно, Сюзън не се поколеба и ритна с коляно своя обожател между краката. Изблъска го навън и се изправи. На лицето й грееше победоносна усмивка.

- Наистина си жалък. - рече Сюзън.

  А Иън все още стискаше очи от болка и проклинаше себе си, че се е доверил на Сюзън.

- Пейдж! - извика Сюзън. - Жива ли си, проклетнице?

Сетне се качи зад волана и натисна клаксона:

- Ставай, мръснице! Съмна се! - хилеше се Сюзън.

   Воден единствено от ярост и болка, Иън светкавично издърпа принцесата от автомобила и започна да я души. Тя се съпротивляваше, но безуспешно. Този път нямаше кой да я спаси. Нямаше кой да усмири Иън. Изглеждаше, че той не няма намерени да спре, докато Сюзън не издъхне в ръцете му. Лицето ú посиняваше, но Иън пак не спираше. Такава обида не се преглъщаше просто така. Добре, че Иън все още имаше съвест. И тя го накара изведнъж да пусне Сюзън. Момичето кашляше и се държеше за шията. Когато се освести обаче, демонът се обади:

- Ще съжаляваш, че не си ме убил.

И отново се чу ужасният смях.

- Някой да кара към вкъщи! - извика от някъде Пейдж.

 

*

 

   А как протече вечерта в царството на доброто? Кристън се беше приготвила и чакаше обаждане от Мишел и Луис. Докато чакаше, родителите ú приготвяха вечерята и повикаха любимата си дъщеря да вечеря с тях. Когато тя слезе, на лицата и на двамата грейнаха усмивки. След обичайните размени на целувки и внимание, семейството седна на трапезата.

- Изглеждаш великолепно, скъпа! - рече захласнато г-жа Шепърд.

- Благодаря, мамо! - усмихна се Кристън. - Ти винаги изглеждаш чудесно!

- О, Крис! - възкликна още по-въодушевено майката.

- Къде ще излизате? - попита г-н Шепърд.

- В нашия клуб. Както всяка вечер. - отвърна Кристън.

- Надявам се ще бъдете разумни. - рече бащата.

- Татко, имай ми доверие! - усмихна се Кристън.

По едно време, бащата на Кристън забеляза красивото лъскаво бижу на шията на дъщеря си. Той сбръчка вежди и каза:

- Откъде имаш това колие?

- Подарък ми е от Лу. - отвърна принцесата.

- Колко е красиво! - възкликна Мария.

- Кажи на Лу да не се харчи толкова за подобни дрънкулки. - заяви Дейвид твърдо.

- Татенце, недей да ревнуваш! Моля те! - хвана го за ръката младата хубавица.

   Той също пое ръката й и въздъхна. Всъщност ревността му беше чужда. По-скоро се държеше като баща, който знае, че съвсем скоро ще загуби завинаги любимата си дъщеря.

   На вратата се позвъни. Кристън скочи и изтича да отвори.

- Изненада! - усмихна се Луис, стоейки от другата страна на вратата.

Принцесата веднага го прегърна и се усмихна широко.

- Готова ли си? - попита Луис.

- Да, само минута да кажа „чао" на нашите. - отвърна Кристън и се върна обратно в трапезарията.

- Тръгваш ли, мила? - попита Мария. - Приятно изкарване, принцесо!

- Благодаря, мамо! - целуна я по бузата Кристън. - Чао, татко!

- Пази се! - отвърна той.

- Ще се пазя! - целуна и него принцесата и изтича навън.

  Знатната двойка се качи в автомобила на принца и потеглиха. Пътят не беше дълъг и скоро пристигнаха във въпросния клуб. Луис изгаси двигателя си и каза:

- Искам да си изкараш приятно.

- Лу, не се тревожи! Добре съм! - рече Кристън.

- Просто искам да не мислиш за нищо, което те тревожи. Опитай се, моля те! - взе в шепи ръцете й младия принц.

- Ти си тук, всичките ми приятели са тук. Значи, ще си изкарам супер! Обещавам! - целуна го Кристън и се усмихна.

   Щом влязоха в клуба, двамата забелязаха голямата компания, която ги чакаше. Освен приятелите от гимназията, там бяха още Харви и Джонатън. Очите на младата бъдеща кралица светнаха и тя моментално побърза да прегърне най-добрия си приятел:

- Джона! - възкликна тя. - Толкова се радвам, че дойде!

- Как си, ангелче? - усмихна се той.

- Не съм била по-добре! - отговори Кристън. - Кажи ми ти как си. Разкажи ми, какво ново в Л. А.?

- Ела да седнем и ще ти разкажа всичко! - прегърна я Джона и двамата седнаха на сепарето.

  Естествено, Луис не беше очарован от присъствието на Джонатън. Затова той започна да говори първо със стария си приятел Харви.

- Какво ново, Харв? - рече Луис.

- Човече, имам да ти разправям толкова неща! - каза ентусиазирано Харви. - Я кажи, какво става с теб и твоята Крис?

- Всичко е супер, но... нали знаеш? В главата ú е само шибаната ú болест! - сведе поглед Луис.

- Като гледам не ú личи да е много натъжена! - посочи с глава Кристън и Джонатън приятелят на Луис.

- Джона си е един тъп задник. - измънка Луис.

Харви избухна в смях.

- Да не ревнуваш? - рече той.

- Да не си луд?! Кучият син няма да си зареже хубавия живот в Л.А. заради една умираща

- Ей, Лу! По-полека! - изненада се Харви.

- Не съм ли прав? - погледна го строго Луис.

- Крис си е готина, човече! Не се прави на жертва.

- Ти май не вдяваш...

- А и мацки, колкото щеш! Особено на теб, готин, трудно ти устояват. - засмя се Харви.

- Не, наистина не си в час! - завъртя глава Луис. - Не мога да си хвана каквато и да е мацка ако Крис умре.

- Разбира се, няма да е веднага. Сигурно ще ти трябва време...Година-две, няма проблем!

- Не мога... Не знам дали ще мога...

- Как така? Цял живот ще стоиш сам ли? - изненада се Харви. - Да бе!

- Млъквай! - нацупи се Луис.

- Не ми се прави на целомъдрен, готин, ясно? Познаваме се... Вдигни тая глава.

   Красивият принц съвсем не беше на себе си. Погледът му бе мрачен, а устните присвити. Джонатън и Кристън продължаваха да си говорят захласнато, а останалите не по-малко разпалено обсъждаха всякакви теми и се смееха.

- Ей, Тим! - обърна се към него Харви. - Как е?

- Здрасти, Харв! Бива. А ти как си? - отвърна Тим.

- Да идем за по малко доза „вълшебство", а? - смигна му Харви.

- Супер! - усмихна се Тим.

- Навит ли си, Лу? - сръчка го Харви.

- Много ясно! - съгласи се Луис. - Стив, идваш ли?

- Къде? - сепна се Стивън. - Няма значение, идвам!

- След малко се връщаме. - изправи се Луис.

Но Кристън побърза да попита:

- Къде отивате?

- Да подишаме чист въздух. - усмихна се Луис и я погали по бузата.

  Останалите трима прихнаха да се смеят и се насочиха към изхода. Кристън само ги проследи с поглед и завъртя глава в знак на неодобрение.

- Остави го! - рече Джона.

   Младата хубавица въздъхна тежко и отмести погледа си от вратата.

Всички знаеха къде отиват четиримата и за какво отиват там. Бяха излезли навън за да изпушат поредната доза марихуана. Това им помагаше да се почувстват по-добре и за малко да забравят проблемите си. Но разбира се, нямаше оправдание за поведението им. Трите най-големи порока на съвремието - алкохол, трева и секс за една нощ, никак не им бяха чужди. Луис беше творение на ХХІ век.

Кристън обаче не можеше да приеме това и продължително време стоеше вторачена в нищото. Докато по едно време не стана от мястото си и не се запъти към тоалетната.

- Крис, всичко наред ли е? - извика след нея Мишел.

- Разбира се! - усмихна се тя и влезе в дамската тоалетна.

  Едвам прекрачила прага, Кристън се залюля и краката ú се подгънаха. Момичето се хвана за една от мивките и започна да диша учестено. Сетне влезе в една от кабинките и седна на тоалетната чиния. Облегна се назад и притвори очи. Чувстваше се отпаднала и й се виеше свят. Лицето й беше бяло като платно. Изведнъж, Кристън се изправи, клекна на колене и започна да повръща . Нямаше сили да се изправи. Просто беше безпомощна! Никога до сега не беше изпадала в подобно състояние. И това я изплаши много. „Краят наближава", мислеше си тя. С голямо усилие, красавицата извади от чантичката си две малки таблетки и ги глътна.

  Няколко минути по-късно, Кристън събра сили и излезе от кабинката. Наплиска лицето си с вода и се съвзе. Тогава при нея влезе Мишел, видимо притеснена.

- Крис, какво става? - попита тя. - Добре ли си?

- Миша! - усмихна се Кристън. - Разбира се, че съм добре! Какво ти става?

- Ти се забави... - измънка Мишел. - И аз се притесних... Извинявай!

- Всичко е наред! - хвана я за ръката Кристън. - Да се връщаме при другите!

А там вече ги очакваха четиримата веселяци. Тим и групата му вече бяха на сцената и свиреха, а останалите трима се държаха като полудели и не спираха да крещят и да се смеят. Тина и Сидни не им обръщаха внимание, защото бяха достатъчно пияни. Кристън седна до Луис и го хвана за ръката.

- Здравей! - каза тя.

- Ей, къде беше? - попита Луис.

- До тоалетна...

- Групата на Тим свири жестоко, нали?

- Лу, погледни ме! - извърна главата му към себе си Кристън. - Нали няма да пиеш тази вечер?

- Съвсем ли? - рече с разочарование Луис. - Стига де!

- Моля те!

- Поне една бира..?

- Моля те, не бъди глупав! С колата си и си пушил трева. Това е достатъчно основание, не мислиш ли? - настоя Кристън.

Луис въздъхна и кимна в знак на съгласие.

- Утре вечер ще пиеш колкото искаш, става ли? Но тази вечер, недей! Умолявам те!

- Добре, добре. - съгласи се на глас Луис. - Но го правя заради теб.

- Знам. - каза Кристън и го целуна.

  Вечерта премина в обичайното веселие, много смях, много алкохол и много добро приятелство.

   С настъпването на сутринта Кристън се събуди веднага. Днес се налагаше да стане рано и да се заеме с подготовката на празненството. Днес младата принцеса имаше рожден ден. Тя набързо си взе душ и слезе долу. Беше толкова рано, че дори родителите й не бяха станали още. Кристън наметна якето си и излезе навън. Сложи качулката на главата си и тъмните очила и и тръгна към парка. Там, младата принцеса, тичешком измина няколко метра и спря да си поеме дъх. Ала щом наведе глава, пред погледа й се появи единствено черна картина. Кристън се сгромоли на земята и продължи да диша учестено и все по-трудно. Беше обляна в студена пот, а черните петна упорито не искаха да изчезнат. Момичето дълго време пъшкаше тревожно и безпомощно. Тя стискаше очи и тихо плачеше. „Моля те, Господи!", повтаряше си наум и и с леко мърдане не устните. Когато силите ú най-сетне се възвърнаха, Кристън се изправи, огледа се, поотупа се и бавно тръгна към дома си. През цялото време не спираше да се обръща назад страхливо. Пристигайки до къщата, в която живееше, младата красавица отвори леко вратата и набързо взе кошница с плодове. Заедно с тях, но този път без очилата и с друго яке, момичето излезе отново. Плодовете бяха за съседката по случай празника на Кристън. Когато възрастната съседка се появи на вратата, рожденичката се усмихна широко и й подаде кошницата:

- Заповядайте, г-жо Спенсър!

- О, Кристън! - зарадва се тя. - Много ти благодаря!

- За нищо! Все пак имам празник. - отвърна мило Кристън.

- Желая ти всичко най-хубаво! - хвана я за ръката г-жа Спенсър.

- Благодаря ви! До скоро! - рече Кристън и си тръгна.

  В момента, в който обаче младата рожденничка излезе на алеята, друга съседка се затича към нея. А докато се усети, беше заобиколена от тълпа съседи. Всички те умишлено бяха пресрещнали момичето.

- Кристи, ще разходиш ли пак Пуфи?

- Каква беше рецептата на боровинковия пай от баба ти, мила?

- Майка ми много хареса гоблена, който ми показа вчера! Можеш ли да ми го дадеш?

- Би ли могла да наглеждаш малкия, докато ме няма?

- Еди пак е закъсал с уроците! Ще имаш ли време днес, мила?

   Молбите не спираха. Принцесата само се въртеше и не знаеше какво да отговори. Естествено, никой не знаеше, че днес Кристън има рожден ден. А подобно поведение в непрестанни молби за налудничави услуги бе нормално за почивните дни. Миг преди Кристън да се съгласи да помогне, нечия ръка я хвана за рамото. Момичето се обърна и видя гневното лице на Луис.

- Какво става тук, по дяволите? - рече на висок глас той.

- Лу, всичко е наред! - опита се да го усмири Кристън.

- Ти сериозно ли?! - възмути се той. - Днес е рожденният й ден, глупаци такива! Да не сте се побъркали?

Изведнъж, тълпата се отдръпна и всички започнаха да се извиняват на Кристън.

- Лу... - рече тя на любимия си. - Те не знаеха.

- Сега научиха. Щеше да си провалиш празника заради тях, мамка му! Защо? - каза Луис и погали по бузата младата принцеса.

- Да влизаме вътре! - усмихна се тя и дръпна своя принц за ръката.

   Там вече ги чакаше Мишел. Когато я видя, Кристън я прегърна сърдечно и се усмихна. Семейство Шепърд все още не беше поздравило своята най-важна личност. След поздравите, целувките и подаръците, всички се заеха с украсата.

 

*

 

  Колкото до Сюзън, тя тъкмо връщаше колата на Пейдж, която бе заела. След това се прибра в дома си. Подмина разплаканата си майка, зловещия поглед на Роджър и се качи в стаята си. Джулия хукна след нея.

- Да ме подлудиш ли искаш? - изкрещя й майка й. - Правиш каквото си искаш, а не казваш и дума, ругаеш всички, дори и мен! Какво искаш, Сюзън? От какво не си доволна?

- Остави ме намира! - събираше нещата си Сюзън.

- Къде си мисли, че отиваш?! - дръпна я Джулия. - Пак при онази пияница Тревор, нали? Мислиш, че на него му пука за теб? Много грешиш! Чуваш ли ме, Сюзън?

- Казах да се махнеш, уличнице! - блъсна майка си Сюзън.

Този път обаче Джулия беше толкова извън кожата си, че хвана грубо дъщеря си и започна да я удря.

- Защо ме караш да го правя? - каза през сълзи Джулия и спря.

  Принцесата остана неподвижна за секунди и сетне се изправи, с искри в очите. Хвана майка си за косите и я блъсна с все сила на земята. Сама не вярваше какво е направила, но сякаш лека усмивка прибягваше по устните ú. Сюзън продължи да събира нещата си, без дори да погледне към майка си. А тя, бавно се изправи от пода и както беше разрошена, разплакана и изплашена, излезе от стаята. Без да я удостои и с капка внимание, Сюзън трескаво тъпчеше дрехите си в куфара. Искаше да вземе толкова много неща! Все едно не смяташе да се връща. Когато приключи, награби куфарите и тръгна надолу по стълбите. В коридора обаче я чакаше Роджър по-бесен от всякога. Стоеше точно срещу младата принцеса.

- Разкарай се от пътя! - кресна Сюзън.

- Един ден, ще си платиш за всичко, което причини на майка си. Запомни го!

Със искрен злобен смях, Сюзън продължи напред. И точно преди да отвори вратата се обърна и просъска:

- Един ден, ще съжаляваш за думите, Родж. Запомни го!

 Сетне излезе с трясък.

 

*

 

   Навън беше пред смрачаване. Гостите в дома на прекрасната млада рожденничка започнаха да прииждат. Кристън изглеждаше по-красива от всякога. Човек трудно би предположил, че момичето е само на крачка от смъртта. Най-близките на принцесата вече бяха дошли - Тина, Сидни, Джонатън, Тимъти, Стивън, Харви, Мишел, Чарли и разбира се, Луис.

Принцът отиде при своята принцеса, целуна я и й прошепна:

- Ухаеш на праскови.

- Ласкател! - усмихна се Кристън.

- Подмазвам ти се предварително. - рече Луис.

- За какво?

- За това, което мисля да направя тази вечер. Да се напия и по най-долен начин да се възползвам от теб. - усмихна се лукаво Луис.

- Така ли? Не е нужно. - погали го по косата Кристън. - Тази вечер имам празник. Всичко ти е позволено.

- Нима? - изненада се Луис. - Не разбирам.

- Забавлявай се, Луис! Колкото искаш! Няма да чуеш и думичка от мен. Обещавам!

С изненада, Луис погледна своята любима и се усмихна:

- Запомни добре думите си, защото смятам да се възползвам.

Красавицата го целуна, а младият принц й прошепна:

- Както и от теб, разбира се.

Бъдещата кралица продължи почетната си обиколка. Нейните придворни се забавляваха и това донякъде радваше младата принцеса. Ала за пръв път в очите ú си пролича необичайна загадъчност. Чувстваше се раздвоена. Едната половина искаше да спре абсурдното тържество и да се люби с Луис, както преди, а другата силно желаеше забавата да продължи и то с още по-голяма сила.

- Кристън! - прекъсна мислите й Сидни.

- Здравей, Сид! - усмихна се Кристън.

- Партито е страхотно!

- Радвам се да го чуя! - поклати глава Кристън.

- Ти как си? - хвана я за ръката Сидни.

- Сид, моля те!

- Просто питам... Е, къде е Лу?

- Тук някъде трябва да е. Защо?

- Не знам. Видях го преди малко и се страхувам за безпрецедното изчезване на целия алкохол.

- Не се тревожи. Той знае какво прави.

- Е, аз не смятам да си губя времето, затова отивам да си пробвам късмета. - закани се лукаво Сидни и намигна на Кристън.

- Успех! - засмя се Кристън.

Щом Сидни си тръгна, приказната девойка отиде при Джона и Харви.

- Здравейте, момчета! - усмихна се тя.

- Как си, ангелче? - прегърна я Джона. - Забавляваш ли се?

- Разбира се. А вие?

- Не ще и дума! - възкликна Харви. - Мацките си ги бива.

- Чакаме Райън, но още го няма. - каза Джонатън.

- Райън е тук? - изненада се Кристън. - Но Луис нищо не ми е казал.

- Нали знаеш, че двамата не се погаждат много. - отвърна Джонатън. - Семейство Браун!

- Да. Щеше ми се да говоря с него... - рече Кристън загрижено.

   И точно тогава, в къщата влезе именно Райън Браун. Кристън побърза да отиде при него.

- Откога не сме се виждали?! - прегърна я Райън. - Как си, Крис?

- Чувствам се отлично! - усмихваше се тя. - А ти? Как върви живота в Л.А.?

- Не е нищо особено. Скъсвам си задника от учене по цял ден. И нямам много свободно време. При теб как е?

- Чудесно! Всичко е... чудесно!

- Щях да забравя. - бръкна в джоба си Райън. - Нося ти нещо... Заповядай! Честит рожден ден!

- Райън, не трябваше! - пое подаръка си Кристън. - Много ти благодаря!

   Кристън го целуна по бузата и забеляза руменината, която имаше по нея.     Обръщайки се назад, момичето видя, че Луис стои наблизо.

- Защо просто не поговорите? - посъветва тя Райън.

- Няма особен смисъл. Ще се разберем у дома... Ванеса тук ли е? - рече нервно Райън.

- Да, искаш ли да я повикам?

- Не, аз ще я намеря. Благодаря! - усмихна се бързо Райън и се оттегли.

  С чаша в ръка, при красавицата се довлече Луис. Набързо отпи от питието си и каза:

- Какви ти ги мъти малкия дърдорко?

- Не говори така! - сгълча го Кристън. - Пиян си!

- Няма ли да ми кажеш да се укротя и да лягам да спя?

- Не. Нали ти обещах!

Луис хвана през кръста младата рожденничка и ú каза:

- Тъпите приказки на Тим и Стив взеха да ми писват.

- Тогава говори с някой друг. - усмихна се Кристън.

- Искаш ли да поговорим за това-онова на някое усамотено местенце? - прошепна ú на ухо Луис.

- Кротко! - сложи пръст на устните му Кристън. - Има време за това!

- Не мога да чакам дълго. - отпи от чашата си Луис.

- Знам. Съвсем скоро ще те потърся и пак ще поговорим за това.

- Аз съм много... - целуваше в по шията Луис. - ... много търпелив. Ще се видим... съвсем скоро!

- Обещавам! - усмихна се Кристън.

  Няколко часа по-късно, празненството беше в разгара си. Кристън трудно успяваше да проведе разговор с всички, особено с родителите си. Тогава при нея дойде Мишел.

 

*

  Междувременно към Ню Йорк пътуваха Сюзън, Иън и Пейдж. Караха с бясна скорост и пиеха бира. На волана беше Иън за да може тайничко да наблюдава Сюзън в огледалото за задно виждане.

- Гледай си пътя, Иън! - тросваше му се тя.

- Не съм виновен аз за проблемите ти. - отвръщаше и той.

- Ей, какво става между вас? - пиеше бира Пейдж. - Няма пак да ви укротявам, ясно?

   Сюзън се усмихна дяволито и продължи да пие бира.

   Бяха пътували вече няколко часа и скоро щяха да пристигнат крайната си дестинация. А тя отдавна ги очакваше.

 

*

   Кристън и Мишел продължаваха да си говорят.

- Всички са толкова пияни, че се чудя как ще ги накараме да пеят „Честит рожден ден"! - смееше се Мишел.

- Радвам се, че се забавляват! - усмихваше се Кристън.

   Ала за момент свали чаровната си усмивка, виждайки как по-голямата ú сестра тича нанякъде разплакана. Явно за нея празника беше приключил. Мишел също я видя и каза:

- Мога да се хвана на бас, че Райън има пръст в това.

- Дали са се скарали? - тревожеше се Кристън. - Горката Неса!

- Все пак не са се виждали от половин година.

- Да. Миша, извини ме, трябва да говоря с Лу.

- Няма проблем! До после! - рече Мишел и се смеси с тълпата.

   Принцесата започна да търси с поглед Луис. И когато го намери, побърза да отиде при него. Той я погледна със зачервени очи и с широка усмивка.

- Принцесо! - възкликна Луис. - Чаках те!

- Забавляваш ли се? - прегърна го Кристън.

- И още как! А ти? Как си с времето?

- Мисля, че времето току-що мина на наша страна. - целуна го Кристън.

- Това чаках да чуя!

- Нали няма да заспиш?

- За нищо на света! Къде да те чакам?

- Качи се горе и влез в стаята отдясно. Аз ще дойда след малко. - прошепна му Кристън.

- Не се бави, защото... - целуна я по шията Луис. -... вече не съм толкова търпелив.

- Хайде, хайде, отивай! - подкани го Кристън с усмивка.

   С неравномерна походка и с бира в ръка, Луис за заизкачва по стълбите за горния етаж и влезе в стаята, която принцесата му бе посочила. Вътре беше тъмно, но Луис бързаше да се метне на леглото и да светна лампата. Остави бирата си върху нощното шкафче и съблече тениската си. Беше толкова пиян, че се смееше сам на себе си. Изведнъж вратата се отвори и някой влезе.

- Идвай, красавице! Не се стеснявай! - рече Луис.

   Момичето, което беше влязло току-що се приближи и седна на леглото. Луис я дръпна за ръката и каза:

- Хайде! Ще изпуснем тортата!

  Принцът я целуваше, но момичето се дърпаше.

- Луис, ти си пиян.

- Естествено, но какво ти пука?! - настояваше Луис. - Желая те!

   В един миг, ласките бяха станали взаимни. Младият принц съблече блузата й и продължи да я съблича.

  В това време, на долния етаж, приятелите на Луис се чудеха къде е той.

- Само преди минута беше тук. - каза Тим.

- Не забеляза ли колко е пиян? - въртеше глава Сидни.

- Ще отида да го потърся. - рече Кристън. - Мишел, идваш ли?

- Разбира се! Хайде! - съгласи се Мишел и двете тръгнаха по стъпалата за горния етаж.

- Сигурно е заспал на пода. - засмя се Кристън.

- Да, или в мивката. - отвърна Мишел.

   Знатната девойка отвори вратата от стаята на сестра си.

- Лу? - извика го Кристън и светна лампата.

   Насреща си принцесата видя полуразсъблечената двойка, която най-малко тя трябваше да вижда. Луис и Ванеса стояха като поразени и не знаеха какво да кажат. А Кристън усещаше как бузите ú пламтят и започва да ú се гади. Просто стоеше като една красива статуя с ръка на ключа за осветлението и с ококорени очи. Младият принц разтърка очи и възкликна:

- Крис... аз...

   Мишел нахълта в стаята без да подозира какво се случва ала при вида на тази гледка, замръзна за секунди.

- Боже мой! - сложи ръка на устата си тя.

Младата Шепърд бавно тръгна назад и сетне хукна бегом навън.

- Крис! - скочи от леглото Луис и тръгна след нея.

А Ванеса плачеше и й беше трудно да осъзнае какво е направила. На Мишел също й беше трудно да повярва. Но завъртя глава и каза:

- Дано имаш добро обяснение за това!

Кристън не спираше да тича, колкото й стигаха силите, а Луис все още я следваше.

- Крис, моля те! - викаше той.

   Принцесата обаче не искаше да чуе. Тичаше, докато пред очите не ú започнаха да се появяват черни петна. Краката ú се огънаха, цялото ú тяло беше изтръпнало, бузите ú горяха, а устата ú бе пресъхнала. Силна, прорязваща болка събори Кристън на земята. Виждайки я да пада, Луис се затича още по-бързо. Останалите гости на празненството се споглеждаха смутено. Бяха объркани. Особени родителите на Кристън. Мария се оглеждаше наоколо и търсеше дъщеря си с надеждата преди малко да я е припознала, че тича навън. Но след като и Мишел бе хукнала навън, останалите я последваха. Уплашена от виковете на Луис, Мишел тичаше към мястото, където видя, че лежи най-добрата й приятелка. Там беше Луис, който упорито масажираше сърцето на Кристън. От притеснение, Мишел нервно се въртеше и постоянно гледаше зад гърба си. От къщата вече се задаваха забързани родителите на Кристън.

- Лу! Родителите ú идват! - проплака Мишел. - Какво ще им кажем? Лу!

  Ушите на Луис бяха заглъхнали. Не чуваше нищо друго освен собственото си учестено дишане. Продължаваше със сърдечния масаж, въпреки, че вече плуваше в пот. Още отдалеч, Мария усещаше какво се е случило и тичаше към полумъртвото тяло на дъщеря си. Дейвид обаче я изпревари и веднага кресна:

- Луис, какво правиш, по дяволите? Махни се от дъщеря ми!

   Момчето нямаше намерение да спре с опитите да спаси Кристън, докато баща ú не го изблъска настрани. Господин Шепърд понесе дъщеря си на ръце и тръгна към автомобила си. Когато подмина Мария, тя едва не припадна от ужас.

- Какво става? Дейвид! Къде я носиш? - тичаше след него Мария.

- Намери ключовете за колата! - викаше Дейвид. - Бързо!

От някъде изникна Джонатън и каза:

- Обадихме се за линейка. Ще бъде тук след 10 минути.

- Нямаме толкова време. - отсече Дейвид и положи дъщеря си на задната седалка на автомобила си.

  После седна зад волана, Мария седна до него, а Мишел бързо се качи при Кристън. Тримата потеглиха с бясна скорост за болницата, където беше лекуващия лекар на момичето - Хелън Браун. Нейният син обаче все още седеше на няколко метра от къщата, в пълно изтощение и вина. Докато всички се чудеха накъде да поемат, Харви забеляза, че най-добрият му приятел има нужда от помощ и тръгна към него. Помогна му да се изправи и го довлече до дома на семейство Шепърд.

- Хайде, приятел, отиваме в болницата на майка ти! - говореше му Харви на Луис, докато му помагаше да се качи в колата. - Стив, Чарли, идвате ли?

   Двамата се отзоваха и се метнаха в автомобила на Харви. Останалите, включително и Ванеса се качиха в колата на Джона и ги последваха.

 

*

По пътя за Ню Йорк, друга кола летеше по магистралата. Тримата столичани препускаха така все едно са на рали.  Иън крещеше с цяло гърло през прозореца и пушеше трева. А останалите двама подскачаха по седалките в колата и пееха със силната музика, която се чуваше от радиото. Какво можеше да ги спре ли?

Младежът зад волана бе започнал да усеща силна умора. Полека-лека очите му се затваряха и главата му клюмаше на една страна. Сюзън, която вече седеше до него, забеляза това и го бутна.

- Ей, събуди се!

  После се обърна към Пейдж, но тя беше изпаднала в транс. Вместо да се притесни, Сюзън се ухили широко и се облегна назад. Притвори очи и се отпусна. Шофьорът на автомобила спеше, а насреща му се задаваше поне 100 килограмов камион. С бясна скорост, автомобилът се вряза в тежката машина и се завъртя на 360⁰ , въпреки опита на шофьора на камиона да избегне катастрофата. Принцесата подскочи изведнъж, огледа се уплашено и хвана волана. Натисна газта и понесе колата към пропастта. Возилото се блъсна в първото дебело дърво насреща си и се покри с пламъци. Всички пътници вътре бяха в безсъзнание. За щастие, шофьорът на камиона се беше съвзел и тичаше надолу към горящия автомобил за да помогне. По някаква странна случайност, телата на пътуващите бяха извън автомобила. Мъжът притекъл се на помощ, дръпна телата на безопастно разстояние. Извади телефона си и набра 911. Сетне провери пулса на хлапетата, но имаше лоша новина - едното момиче вече беше мъртво.

 

*

През това време Дейвид Шепърд вече говореше с д-р Браун по телефона. Щом чу какво се случило, Хелън веднага приготви носилка, събра лекарите от спешното и зачака на входа. По пътя за болницата, нито Луис нито Ванеса не проронваха и думичка. Само мълчаха и стояха с наведена глава.

- Лу, каквото и да е станало, ще се оправи. - окуражи приятеля си Харви. - Чу ли?

  Младият Браун само завъртя глава и не отговори нищо. Пътуващите в автомобила очакваха да чуят някакъв отговор или обяснение. Но такива изгледи нямаше.

  Не след дълго, семейството на Кристън пристигна в болницата. Набързо свалиха болното момиче в носилката и лекарите я закараха тичешком към операционната зала. Дейвид и Мария отдъхнаха за момент и седнаха на близката пейка.

- Сега ще ми дадете ли обяснение как се стигна до тук? - седна до тях Хелън.

- И ние не знаем. - хълцаше Мария. - Намерихме я на улицата...

- Как така? Какво е търсила Кристън на улицата? - изненада се Хелън.

- Според теб какво е търсила дъщеря ми на улицата, Хелън? - беснееше Дейвид.

- Добре, Дейвид, успокой се! - каза д-р Браун.

- И защо синът ти правеше жалки опити да я съживи вместо да извика линейка? - продължи Дейвид със същия тон.

Тъкмо, когато Хелън щеше да се защити, Мишел я прекъсна:

- Може би трябва да попитате Ванеса.

Тримата възрастни впериха въпросителни погледи в момичето. Г-н Шепърд се изправи и попита строго:

- Ти какво знаеш?

- Какво знам аз е без значение. Попитайте дъщеря си. Тя ще ви отговори. - отвърна Мишел с особена сериозност изписана на лицето.

- Мишел! - настоя Дейвид.

- Остави я, Дейвид! - дръпна го Мария.

- Ник ще извърши операцията. - намеси се Хелън. - Не се тревожете! Няма да позволим да ú се случи нещо.

  В знак на благодарност, Мария стисна ръката на д-р Браун.

Останалите близки на Кристън също пристигнаха в болничното заведение. Бързаха да видят как е младата принцеса, но уви - тя все още бе в операционната. Единственото, което завариха бяха разстревожените ú родители, Мишел и д-р Хелън Браун, които нервно чакаха пред вратите в коридора. В мига, в който го видя, Хелън изтича да прегърне сина си. Той бе все така омърлушен и механично прегърна майка си. Бащата на Кристън обаче не беше доволен от присъствието на Луис.

- Точно ти ми тряваше. - изправи се отново Дейвид. - Сега ще кажеш пред всички защо дъщеря ми посреща осемнайстата си годишнина на операционната маса?

Но Луис все така мълчеше.

- Говори! - извика Дейвид.

- Г-н Шепърд, не мисля, че Луис е адекватен в момента. - защити го Харви.

- Това е нечувано! - възкликна гневно Дейвид.

- Моля те, успокой се! - каза му Мария.

- Къде е Ванеса? - скочи отново бащата. - Къде е?

- Остана в колата. - отвърна Джона.

Без повече обяснения, Дейвид излезе и тръгна към паркинга. Бързо намери автомобила на Джонатън и завари там дъщеря си да плаче безутешно. Мъжът отвори вратата и седна до Ванеса. А тя пребледня от страх.

- Ако те интересува, в момента оперират сестра ти. - каза Дейвид.

Ванеса само бършеше сълзите си и дори не поглеждаше към баща си.

- Тя щеше да оцени присъствието ти в болницата, а не на паркинга. - продължи Дейвид.

- Знам. - подсмърчаше Ванеса.

- Ще ми кажеш ли какво се случи?

Момичето завъртя глава и продължи да гледа надолу.

- Скарахте ли се? - питаше Дейвид.

- Не. - отрече Ванеса.

- Слушай, 12 години пазихме Кристън като очите си, а за една вечер ти и Луис успяхте да я вкарате в болница. Не е сега момента да бягаш от отговорност, Ванеса! Пак ще те попитам, какво се случи? - изнервяше се бащата.

- Не знам! - заплака отново Ванеса. - Бяхме пияни...

- Щом си тук, значи знаеш. Какво направи на сестра си, Ванеса?

- Нищо не съм ú направила! - викаше през сълзи тя.

- Тогава защо си гузна, дявол да го вземе? - вдигна тон Дейвид. - Познавам ви прекалено добре за да се опитвате да ме лъжете!

- Не знам как стана... - стискаше очи Ванеса. - Когато влязох в стаята беше тъмно, бях прекалила с пунша... Райън ми беше наговорил ужасни неща! Когато Луис започна да ме целува, изобщо не мислех...Чувствам се ужасно!

Господин Шепърд не можеше да повярва, че отново по-голямата му дъщеря беше забъркала поредната каша. Пое си въздух и попита:

- Кристън видя ли ви?

   В отговор, Ванеса кимна в знак на съгласие. Бащата полагаше неимуверни усилия да удържи гнева си. Дишаше тежко и стискаше очи.

- Колко пиян беше Луис? - попита Дейвид.

- Достатъчно за да ме обърка със сестра ми. - хълцаше Ванеса.

Междувременно, Хелън беше завела сина си в кабинета си и се опитваше да изкопчи някакъв отговор на въпросите си. Луис седеше на един стол и подпираше с ръка главата си. Усещаше силно главоболие и изобщо не му беше до разговори.

- Ти си виновен, нали? - попита Хелън.

Мълчание.

- Изневери ли ú, Луис? - попита отново майка му.

- Беше грешка. - проговори най-сетне Луис. - Напих се като за последно. Дори не помня какво стана.

- Ами опитай да си спомниш. - скръсти ръце Хелън.

- Тя тичаше...

- Тичала е? - възкликна Хелън. - Боже! Можела е да умре!

- Опитах се да я спра, но...тя припадна. - разказваше Луис.

- Била е разстроена. Мога да се закълна, че вината е твоя...Ако Дейвид или Мария узнаят, не ми се мисли. - въздъхна Хелън.

- Беше грешка, майко! - извика Луис. - Никога не бих наранил Кристън.

- Но си го направил! - възкликна нервно Хелън. - Наистина не знам какво целиш... Ти не можеш да се контролираш, Луис. Не знаеш кога да спреш.

Момчето прие думите на майка си и не отговори с нищо. Осъзнаваше вината си, но също така знаеше, че не може да върне времето. Колкото и да се разкайваше, нямаше полза. Кристън нямаше да се събуди със здраво сърце и да му прости.

- Операцията ще продължи дълго. - каза Хелън. - Прибери се и се наспи. Така ще бъде най-добре. Веднага щом имаме новини, ще ти ги съобщя, става ли?

- Искам да остана. - рече Луис.

- Родителите ú ще са тук. Не искам разправии в болницата!

- Казах, че искам да остана. - настоя на висок глас Луис.

Майка му сви сърдито устни и напусна кабинета с трясък. В чакалнята всички бяха притеснени и все още объркани. Когато Луис се върна при тях, ги завари с в състоянието, в което и той се намираше. А някои дори плачеха. Като Мария, например, която не можеше да спре да рони сълзи. Младият принц отиде при придворния си Харви и му каза:

- Харв, можеш да се прибереш. Аз ще се оправя!

- Не, човече. Ще поостана още малко. Грижа ме е за Крис. - отказа на молбата Харви.

  Дочувайки разговора им, при тях дойдоха Стивън и Чарли. И двамата изразяваха желание също да останат. Никой от близките на Кристън нямаше намерение да си ходи и беше разбираемо защо. Четирите момчета обсъждаха какво са видели и какво са си помислили, че може да е станало. Ала за истинската история не се говореше. Джона стоеше наблизо и слушаше. Не знаеше защо Кристън е тук, но подозираше Луис. Всъщност, той го подозираше за всичко лошо, свързано с Кристън. Затова не можа да устои на изкушението и се присъедини към събралата се групичка. Лепна си една изкуствена усмивка и каза:

- А не се ли запитахте какво е станало всъщност?

- Когато Лу е готов сам ще ни каже. - намеси се Харви преди някой да си е отворил голямата уста.

- Да, горкичкият Лу! Толкова му се събра. Слава Богу, че Кристън е добре и не се бори за живота си в момента! - продължи с ирония Джонатън.

- Не му е сега времето да идваш тук и да се дразниш, Джона! - обади се Чарли.

- Какво му има има на времето, Чарли? - настървяваше се Джонатън. - Само Луис знае шибаната истина. Да ни я каже, какво толкова има да крие?..Или има?

Джонатън се обърна към измъчената физиономия на Луис и добави:

- Отново си се издънил, нали Луис? Беше крайно време.

- Причината да не съм ти сритал заядливия задник все още, са родителите на Кристън. - почервеня Луис.

- Да се разберем навън тогава! Хайде! - светнаха очите на Джонатън.

- Кротко, каубои! - намеси се Харви. - Това не ви е дивият Запад. Никой никъде няма да ходи, ясно?

- Ти ли ще говориш или аз? - каза Джона на противника си.

- Да ти го начукам! - тръгна към него Луис.

   За негов късмет, Харви беше там и не му даваше да припари до Джонатън. А Чарли се опитваше да вразуми другата страна на ринга.

- Успокой топката, човече! - каза той на Джона.

- Когато Крис излезе от тази болница, ще те намеря и ще ти сритам жалкия наркомански задник! - заплашваше най-добрият приятел на Кристън. - Можеш да бъдеш сигурен в това!

- Стига! - дръпна го Чарли.

- Ще чакам с нетърпение, тъпо копеле! - отвърна Луис. - Ще чакам теб и гумената ти патка...

- Какво каза? - тръгна отново към него Джонатън. - Ще те смачкам!

- Престанете! - повиши глас Харви. - Лу, не помагаш!

- Съжалявам, знам колко ти е тежко, Джона! - смени тона Луис. - Единственото момиче, за което те било грижа... дори не те поглежда! Обича мен!

- Обича те? - засмя се Джонатън. - След това - не мисля! Ти загуби, глупако!

- Ненормалник! - поклати глава Луис.

- Още една дума... - закани се Джона.

- Още една дума и ще ви изхвърлим оттук с ритници, ясно? - прекъсна ги Чарли. - Започна да ми писва от вас!

  Преди да се е случило каквото и да е, Джонатън отстъпи и се върна на мястото си. Беше на косъм, но бе успял да подтисне гнева си. Правеше го заради Кристън и родителите ú. Не искаше да си развалят мнението за него. Колкото до Луис, той още не беше напълно отрезнял и не му пукаше много-много. На приятелите му обаче им пукаше. Особено на Харви. Гледаше Луис окурително, опитвайки се да му попречи да тръгне отново да си търси белята.

За изненада на всички, вратите на операционната се отвориха и оттам излезе бащата на Луис. Чакащите отвън, впериха погледи в него. Никълъс свали маската от лицето си и каза:

- Тя е добре.

- Слава Богу! - възкликна Мария.

- Засега. - допълни Ник.

  Току-що върналият се от паркинга Дейвид се приближи до най-добрия си приятел и зачака обяснение. Хирургът сведе глава и въздъхна. Мария сбръчка тревожно вежди и каза:

- Ник?

- За пръв път виждам такова нещо. - започна той. - Само преди няколко месеца тя беше добре. Беше напът да се излекува... Наистина не разбирам какво стана.

- Но ние я пазихме! - проплака Мария. - Не сме й давали и най-малък повод за тревога. Не е имала изненада за рожденния си ден от 8 години! Какво повече можехме да направим?

- Никой не твърди, че вината е ваша, Мария. - опита се да я успокои Ник.

- А чия е тогава? - попита Дейвид. - Ник, кажи ни как е тя?

- Не искам да ви лъжа... Засега съм с вързани ръце и... можем само да чакаме. - обяви лошите новини лекарят.

   Майката на Кристън заплака отново и покри лицето си с шепи.

- Цяло чудо е, че е още жива. Не знам как е издържала. Явно наистина се бори за живота си. - добави Ник.

   Дейвид стоеше като вцепенен. Искаше му се да заплаче, но не успяваше.

- Значи... - рече тихо той. - ... дъщеря ми всеки момент ще умре?

- ... Има една възможност. Не знам дали ще ви успокои, но една навременна трансплантация би я спасила. - отвърна нервно Ник.

- Колко навременна? - намеси се Луис.

- Не повече от 48 часа. Звучи налудничаво, но трябва да вярваме. - рече Ник.

- Да вярваме, че до два дни ще се появи сърце за Кристън? И то при положение, че сме в списъка от години! - избухна Дейвид. - Последният ни шанс се изпари само преди 6 месеца! Абсурдно е!

  Хирургът, който в 90% от случаите си спасяваше човешки животи, тази вечер бе попаднал в останалите 10. Това не му даваше мира! За какво му беше дипломата с отличие и наградите, които бяха наредени в кабинета му, след като не можеше да спаси едно 18-годишно момиче? Не можеше да спаси живота на дъщерята на най-добрият си приятел! Никълъс стисна зъби за да преглътне яростта от собствената си безпомощност и сложи ръка върху рамото на Дейвид.

- Каквото зависи от мен - имаш го! - рече Ник.

- Благодаря ти! - хвана ръката му Дейвид.

- Мария, искаш ли да ти донеса нещо? - обърна се и към нея д-р Браун. - Успокояващи, чай, вода?

  Тя само завъртя глава и не отговори нищо.

- Скоро ще изведем Кристън от операционната и ще можете да я видите. Сега обаче трябва да вървя.

   Бащата на Луис се оттегли и в чакалнята и останаха 10 безпомощни и уплашени души. Пред очите на Луис, всичко бе започнало да се движи на забавен кадър. Не се беше чувствал толкова виновен досега. Беше объркан. Гледаше останалите угрижени близки на принцесата и усещаше, че е излишен. Оглеждаше ги от глава до пети, чудейки се защо толкова обичат Кристън? Защо тя ги обича толкова? Но нали и самият той я обичаше. Нали кроеше планове за бъдещето им? Какво се случи с тях? Та нали Луис Браун - чаровният принц, беше любовта на живота й? Нали беше решил да загърби свалките и да бъде със своята принцеса от царството на доброто... Защото тя е красива, защото е мила, защото го обича...

„48 часа" прокънтя в главата на Луис. Два дни на омраза към него, а после цял един живот на обвинения срещу него. Момент! Кристън не умееше да мрази. Тя винаги прощаваше. И сега щеше да прости. Няма да си отиде, мразейки любимия си принц. Беше немислимо! Не би го направила!... А ако все пак реши да го направи? Луис блъсна вратата от кабинета на майка си и каза:

- Кога мога да я видя?

Хелън се изправи от стола си и отвърна:

- Скоро.

- Кога? - настоя Луис.

Майка му се приближи до него. Погледна го с угрижените си очи и рече:

- Тя няма да бъде будна, когато я видите, Луис.

- Какъв е смисълът тогава? - почуди се възмутено принцът. - Майко, искам да говоря с нея.

- Боя се, че няма да можеш. Ако я събудим, тя ще умре.

Младият Браун пребледня като платно. Погледна майка си объркано.

- Кристън на практика е мъртва, така ли? - промълви той.

   Хелън поклати глава и заплака. Синът й я прегърна силно и сърцето му се сви толкова, че чак го заболя. Цялото му тяло беше изтръпнало. Ужасен шум пронизваше главата му. Галеше косата на майка си и се взираше в нищото.

- Аз ли я убих? - попита с пресъхнала уста той.

- Какво? - отскубна се Хелън. - Не!

   Принцът се замисли за момент и каза:

- Искам да се махна оттук.

- Къде ще отидеш? - настръхна Хелън.

Но младият и отчаян принц изхвърча навън:

- Луис! - извика след него Хелън.

  Младият Браун избяга навън и тръгна към нанякъде. Да, точната дума беше „избяга". Искаше да отиде някъде, където никой не го познава. Някъде, където никой няма да го вини за това, което е. Накрай света... Извън света. В паралелна вселена, където времето е спряло. В тази вселена, той - единственият и неповторимият покорител на женски сърца, не търси изкупителни жертви за войната срещу самия себе си. Не пуши трева и не се налива до полумъртво състояние. Не избухва като фитил за всяка дреболия. Пък била тя и злобен поглед, отстрана на Джона Купър. Не се натиска със сестрата на момичето, на което е дал обещание за любов и вярност. И то на последния ú рожден ден. Пък била сестрата „готина мацка", която по-големият и глупава негов брат е зарязал. Една стъпка, една погрешна стъпка и после - бам! Всички красиви мечти рухват. Едно благородно сърце спира да бие. Пък била и тази стъпка едно голямо, голямо недоразумение.

  Мишел не можеше да изтрие от ума си онова, което бе заварила само преди часове. Искаше й се да хване Ванеса за косата и да помете цялата проклета болница с нея. А колкото до Луис - беше й омръзнало винаги да се дъни и после да го прикрива. Но дълбоко в себе си знаеше, че прекомерният алкохол е главният виновник.

   Не след дълго, както бяха обещали, лекарите преместиха полумъртвото тяло на Кристън в една от болничните стаи. Първи при нея влязоха родителите ú, разбира се. Момичето беше на системи и спеше дълбоко под силната упойка. Дейвид и Мария наблюдаваха дъщеря си с нескрита мъка в очите. Държаха ръката ú, галеха косата ú, но въпреки това усещаха студенината на смъртта, която бе по-близо от всякога. Приятелите на Кристън стояха до прозореца и се взираха с отчаяни погледи. Мълчаха и тихо въздишаха. Всички те знаеха, че този миг рано или късно щеше да настъпи. И то по-скоро рано. Но въпреки това не можеха да повярват, че се разделят с такова мило момиче като Кристън. Когато родителите ú излязоха от стаята, помолиха останалите да се приберат по домовете си и да поспят. Вече беше 3 през нощта. Сетне при младата принцеса останаха само майка ú и баща ú.

    На другия ден, Хелън влезе в болничната стая и завари Дейвид и Мария заспали до леглото на дъщеря си. Тя провери системите на момичето, прегледа очите й и въздъхна тежко. Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Когато се върна в кабинета си, д-р Браун седна на стола си и потъна в размисли. Изведнъж телефонът ú звънна и тя подскочи.

- Да? - вдигна Хелън.

- Хелън, аз съм Питър. - се чу отсреща.

- Слушам те, Питър! Какво има? - разтърка лицето си Хелън.

- Хелън, мисля, че имам сърце за теб.

Майката на Луис моментално смени изражението на лицето си.

Няколко минути по-късно, тя вече тичаше към стаята на Кристън.

- Мария... - нахлу вътре запъхтяна.

Госпожа Шепърд се надигна от стола и погледна въпросително Хелън.

- Имаме сърце за Кристън. - обяви Хелън

- Какво? - сепна се Мария.

- Намерих донор, Мария! - усмихна се Хелън. - Младо момиче е загинало снощи. Единственото, което чакаме е съгласието на родителите ú. Успяхме, Мария! Ще спасим дъщеря ти!

- Боже! - не можеше да повярва Мария.

- Всичко ще бъде наред, скъпа! - успокояваше я Хелън.

Мария прегърна приятелката си и също върна усмивката си.

- Това е чудо! - рече майката на Кристън. - Истинско чудо!

Дейвид също се събуди и с изненада попита:

- Какво става тук?

- Дъщеря ни е спасена! - прегърна го Мария.

  Междувременно, далеч от болницата, в един от многото мотели в града, се подвизаваше Луис Браун. Звъненето на мобилния му телефон обаче го събуди. Беше баща му.

- Да? - обади се Луис.

- Луис, къде си? - попита баща му.

- В някакъв мотел. Защо се обаждаш?

- Каквото и да се е случило с Кристън, не е било по твоя вина.

- Достатъчно ми е, че ускорих нещата!

- Слушай, намерихме сърце за Кристън и скоро пак ще бъде на крака...Луис?

- Сигурен ли си, татко? - смени тона Луис.

- Никога не съм бил по-сигурен. Прибери се у дома, синко. Не можеш вечно да бягаш. - въздъхна Ник.

- Ще се видим в болницата. До скоро! - съгласи се Луис и затвори.

По същото време, но в друга болница, двама души истински тъгуваха за своя близка приятелка. Това бяха Пейдж и Иън. Преди минути бяха разбрали лошата новина и още бяха объркани. Пейдж плачеше, а Иън се опитваше да я утеши, въпреки, че той самият имаше нужда. Седяха на една от пейките в чакалнята и чакаха родителите си.

- Не мога да повярвам, че е мъртва. - каза Иън.

- Лицето ú било смазано! - рече Пейдж.

- Джулия и Тревор знаят ли? - попита изведнъж Иън.

- Предполагам. Защо? - учуди се Пейдж.

Скоро се появиха и лекарите. Бяха двама. Носеха картона на двамата пострадали и имаха въпроси.

- Родителите ви скоро ще дойдат да ви вземат. - каза единият.

- А родителите на Сюзън? - попита Иън.

- Пътуват насам. - отвърна лекарят.

- Знаят ли за Сюзън? - попита Пейдж.

- Да. Ще ни придружите ли до моргата? - намеси се другият лекар.

- Мисля, че можем да се приберем и сами. - стана Иън и понечи да си тръгне.

- Съжалявам, но от полицията искат да говорят с вас. Трябва да разпознаете тялото. - заяви лекарят.

- От полицията? - настръхна Пейдж.

   Двамата с Иън се спогледаха. Ала нямаха избор и подканени от лекарите, поеха към моргата. Когато стигнаха, бяха по-изплашени от всякога. От стаята лъхаше смразяваща студенина и тишина.

- Нужно ли е да го правим? - опитваше се да се измъкне Пейдж. - Няма кой друг да е, освен Сюзън. Бяхме само тримата в колата.

- Госпожице Хюстън! - обърна се към нея единият от полицаите. - Аз съм детектив    Майкъл Престън. А това са детектив Уилямс и детектив Грийн. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

- Вие трябва да сте Пейдж Хюстън, нали? - попита детектив Анджела Уилямс.

- Да. Защо сте тук всъщност? Катастрофата беше нещастен случай. - нервничеше Пейдж.

- Тогава какъв е проблемът да си поговорим? - усмихна се детектив Дарън Грийн.

  Той повдигна чаршафа покриващ трупа на Сюзън и попита:

- Това Сюзън Морисън ли е?

- По дяволите! - покри с шепи лицето си Пейдж.

- Лицето ú е пострадало от катастрофата, но пак бихте могли да разпознаете приятелката си. - обясни Анджела. - Господин Адамс, разпознавате ли Сюзън Морисън?

- Не знам... - завъртя глава Иън. - Трябва да е тя. Нямаше друг в колата.

- Госпожице Хюстън? - обърна се към нея Майкъл.

- Да. - съгласи се тихо тя.

- Благодаря ви! А сега, моля да ни придружите. - рече ведро Дарън.

   След тежкия разпит в управленито, Иън почувства силна вина. Дори му мина през ум дали не е по-добре да влезе в затвора. Истината за самия него беше излязла наяве. Родителите му също бяха разочаровани и готвеха ново наказание за сина си. И те самите вече не знаеха как да постъпят. За Пейдж, нещата опираха до тежко тъга и празнота в сърцето. Въпреки всичко Сюзън ú липсваше повече, отколкто можеше да си представи.

   В болницата, където беше Кристън, всички бяха под напрежение. Мисълта, че може би семейство Морисън няма да се съгласи да дари сърцето на дъщеря си ги правеше още по-неспокойни. Към тях се присъедини и Мишел. Тя влезе в стаята на Кристън, но Мария и Дейвид не бяха там. Приятелката на младата принцеса седна до нея и въздъхна. Кристън изглеждаше бледа като мъртвец, а устните ú бяха изгубили красивия си вид. Мишел хвана ръката ú. Искаше ú се да заплаче, но не можеше. Тогава изведнъж вратата се отвори и Мишел се сепна. Обърна се рязко и щом видя кой е влязъл, изражението на лицето й се промени.

- Какво правиш тук, Луис? - рече тя сухо.

  Той беше объркан от вида на Кристън и присъствието на Мишел - единственият човек, който знаеше цялата истина за случилото се на рожденния ден на Кристън. Мълчеше и гузно шареше с поглед из стаята.

- Е? Защо стърчиш така? - попита Мишел.

- Татко ме повика. - отвърна Луис.

- О, не! - изправи се Мишел. - Тя... умира ли?

- Не знаеш ли? Кристън ще се оправи. Намерили са донор.

   Момичето въздъхна с облекчение и дори се усмихна.

През това време, Хелън записваше в нечии картон резултатите от изследванията и все по-често поглеждаше часовника си. Беше нервна и силно загрижена. Лекарят, който и се беше обадил, вече трябваше да е тук. Мария и Дейвид бяха в кабинета на Хелън и също така нетърпеливо чакаха появата на новото сърце. Докато Луис, се бе възползвал от ситуацията и бе излъгал Мишел, че трябва да говори с майка си. Тя вече му липсваше, а всички му забраняваха да я вижда. Приближи се до нея и я целуна по челото. Сетне сведе глава. Сякаш искаше прошка. Младият принц стискаше очи, опитвайки се да се отърси от гузната си съвест. Когато вдигна глава, без да иска забеляза леко потрепване на ръката на Кристън. Първоначално, Луис се развълнува, но бързо се сети за думите на майка си.  Уплашено погледна монитора и се увери, че Кристън се събужда. Разтревожен от този факт, Луис хукна навън за да повика някого. Скоро в стаята изтича един лекар и две медицински сестри. От неравномерни подскоци с висока амплитуда, изведнъж скалата на монитора се превърна в права линия.  Докато се бореха за живота на младата принцеса, Луис стоеше отвън и не знаеше как да реагира. Чувстваше се безпомощен, а повече от всякога знаеше колко Кристън се нуждаеше от него в момента. Отново на Луис му се стори, че всичко протича като на забавен каданс. Отзад се чу тракане на врати и викове на лекари. Луис се обърна и видя спасението за своята принцеса - д-р Питър Уолъш със сърцето на Сюзън. От някъде се появи Хелън, която заведе доктор Уолъш в операционната. В болницата се появиха още някои. Родителите на Сюзън бяха пристигнали току-що. Изглеждаха така, както и се чувстваха - повече от съсипани. Луис отново погледна към стаята на Кристън и видя, че вече е стабилизирана. Той затвори очи и въздъхна. Скоро Хелън и Питър излязоха от залата. Размениха по още няколко думи и се сбогуваха. Сетне Хелън хукна към стаята, където чакаха семейство Морисън. Тя едва си поемаше дъх, но стискаше зъби за последни сили. Беше съвсем близо до финала. Лекарят седна близо до разстроената двойка и започна:

- Г-н Морисън, г-жо Стивънс! Аз съм д-р Браун. - представи се тя. - Трябва да говоря с вас по един много деликатен въпрос. Моля ви, да ме излушате и когато сте готови да ми дадете своя отговор.

   Със своя нежен и благ тон, Хелън обясни ситуацията, като се стараеше да гледа и двамата родители в очите. Въпреки, че те избягваха погледа ú. Джулия дори не осъзнаваше, че дъщеря ú е мъртва. Не чуваше и половината от това, което Хелън говореше. Бащата на Сюзън от своя страна, чу всяка дума ала му беше невероятно трудно да реши.

- Тя е само на 18. - сякаш ехтеше в главата на Джулия и Тревор. - Един живот в замяна на друг. Позволете ú да го изживее, моля ви!

  Това, което зависеше от майката на Луис, беше изпълнено. Единствено отговорът на Джулия и Тревор можеше да предопредели съдбата на Кристън оттук нататък.  Майката на Сюзън внезапно дойде на себе си и спря да плаче. Очите ú нервно шареха из стаята.

- Нима очаквата да ви отговорим сега? - промълви тя.

- Госпожо Стивънс, всяка изгубена минута може да бъде фатална за момичето! - отвърна Хелън.

- Ние изгубихме единствената си дъщеря преди минути! Защо ни държите като на разпит и не ни оставите намира? - повиши тон Джулия.

- Сметнах личния разговор с вас за една хуманна постъпка, която е най-малкото, което мога да направя. Ще ви оставя да помислите. Знам, че ще вземете правилното решение. - каза Хелън.

   Новината, че е намерено сърце за Кристън се беше разпространила много бързо. В болницата се бяха появили Джона, Харви, Сидни и Тина. Първо намериха Мишел, която нервно чакаше пред стаята, в която протичаха преговорите за дарението. Въпросите от четиримата новодошли валяха като из ведро. Обаче Мишел беше толкова неспокойна, че само въртеше глава и отвръщаше: „Да, да." А къде беше Луис - и тя не знаеше. Всъщност, той разговаряше с баща си. Искаше да разбере всичко за евентуалната операция. Или с две думи - искаше да разбере дали Кристън ще бъде същата. Тази идея му бе хрумнала изведнъж, докато гледаше реакцията на момичето в негово присъствие.

- Ако операцията премине успешно, а в това трябва да вярваме всички, Кристън ще си бъде същото усмихнато и очарователно момиче, което обичаме. - каза Ник.

- Тя ще си спомня всичко, нали? - попита Луис.

- За твое съжаление, да. - скръсти ръце Ник.

- Майка ти е казала. - облегна се назад Луис.

- Не беше нужно. Пак си се издънил. Познавам те и сам се досетих. Но не се тревожи. Както вече ти казах, не по твоя вина Кристън влезе в болница, ясно?

- Трябва ли да се крия и да я дебна от разстояние, когато се събуди?

- Ако всичко мине добре, едва ли ще се наложи. Навярно вече ти е простила.

- Ами ако не е?

- Стига! Ще се изясните, ще видиш.

- Просто съм чувал разни неща. - подметна плахо Луис.

- Какви неща? - сбръчка вежди Ник.

- За сърдечните трансплантации. Чувал съм, че хората се променят...

- Луис, моля те! - прекъсна го Ник възмутено.

- Аз я нараних и може би това също ще я промени!

- Операцията няма нищо общо с това! Каквото и да си чувал, са били истории на хора, готови да кажат всичко за пари. Затова зарежи тия бабини деветини и се стегни. - насърчи сина си Ник.

  Луис замълча. Беше безмислено да говори за идеите, които минаваха през ума му с лекар. Протегна врат и погледна през стъклото на вратата. Искаше да провери дали има движение навън. За миг, Луис си помисли, че над царството му се спуска черен плащ, който би помрачил живота на всички поданици. Но най-вече този на краля. Какво би бил той без своята кралица! Но изведнъж откъм далечината се чу хлопане на врата и нечии бързи стъпки. Луис разпозна майка си, която тичаше към кабинета. Тя буквално влетя вътре и задъхано извика:

- Ник, трябва да подготвим Кристън за операция!

- Успяла си? - усмихна се съпругът й.

- Да, успях. - усмихна се Хелън. - Съгласиха се.

   От вълнение, Луис се изправи и прегърна майка си.

   Само за броени минути, Кристън вече беше в операционната зала, готова за трансплантация. Тъгата от лицата на Дейвид и Мария се превръщаше в надежда, а тази върху лицата на останалите - във вяра. Може би Бог най-сетне бе чул молитвите им. Луис седеше на една от пейките пред залата и сякаш благодареше за чудото. За роднините на Кристън, появата на сърце точно в този момент, беше божия награда, която младата принцеса заслужаваше.

   Докато някои чакаха резултатите от операцията, полицаите Престън, Уилямс и Грийн мислеха за друго. Бяха изпратили Иън и Пейдж по домовете им, но не изглеждаха доволни. Особено от аутопсията. Докато седяха в управлението и обсъждаха случая, Анджела каза:

- Имам предчувствие. Нещо не е наред.

- Какво имаш предвид? - попита Майкъл.

- Не е ли странно, че Сюзън Морисън е загинала, а другите двама нямат и драскотина. - отвърна Анджела. - И защо лицето й е обезобразено?

- Най-странното, че никой не се интересува. - допълни Дарън. - Аутопсията е категорична - травма при падането.

- Този Иън знае нещо. - замисли се Анджела. - Той дори не разпозна момичето.

- Не можеш да бъдеш сигурна. Били са трима в колата, няма кой друга да е. - каза Майкъл.

- Искам отново да се срещна с хлапетата. - заяви Анджела. - Ще разбера какво става тук.

   Вината не спираше да тормози Луис и Иън. Споменът за това, което са направили беше единственото, което ги тормозеше. Останалото си бе по старому. Иън отново беше друсан и седеше на прозореца в стаята си. Пиеше от бирата си и слушаше любимата си музика. Това по принцип го успокояваше, но сега не беше така. Сюзън му липсваше повече от всякога. Младият Браун беше още по-нервен. Обикаляше напред-назад, пълнеше коша с фасове, но и на него това не му помагаше. Искаше да изкупи вината си. Искаше да направи нещо за да му олекне. Държейки се като истински крал, Луис се стремеше към успеха повече отвсякога. Мислеше, че може да смени тактиката като наложи контрол. Въпреки отказа на Ванеса да се държи все едно не се познават, Луис знаеше, че все пак тя ще я изпълни. Тя обичаше сестра си и не би позволила да страда по нейна вина. Кой бе следващият? Мишел, разбира се. „Трябва да й запуша устата", мислеше си Луис. Принцът кроеше план. И то не какъв да е, а без право на грешка. Той обичаше принцесата, а човек трябва да се бори за любовта си, с цената на всичко...Нали?

По едно време настана суматоха.  Извеждаха Кристън от операционната и лицата на лекарите Браун бяха ведри и усмихнати. Ник свали маската си и обяви:

- Кристън прие сърцето и вече е вън от опасност.

  Усмивка грейна и по лицата на останалите. Въздишки на облекчение отекнаха в коридора. Дългоочакваното спасение вече беше факт. Недоразумението беше поправено и вината вече не тежеше толкова много. Луис притваряше очи и въздишаше с лекота. Мария плачеше, но този път от радост. Със съпругът си, питаха за състоянието на дъщеря си. А останалите оживено обсъждаха случилото се. С известна доза неохота, те приеха съвета на лекарите да се приберат у дома. Един от тях обаче нито се прибра в дома си, нито легна да спи. Това естествено бе Луис. Той нервно обикаляше около болницата и дълго обмисляше какво да прави.

В това време, във Вашингтон и по-конкретно в дома на Иън, се водеше сериозен разговор. Другият участник беше Пейдж. От инцидента насам и двамата не бяха ходили на училище и не бяха се виждали. Иън не спираше да се налива с бира, а Пейдж не изваждаше цигарата от устата си. Видът сам говореше за това.

- Сигурно си чул за онова момиче. - каза Пейдж. - В Ню Йорк.

- Да, чух. - измънка Иън. - Била красавица и любимка на всички... Заслужавала да живее.

- Да, все едно Сюзън не заслужаваше! - стисна зъби Пейдж.

Иън въздъхна и започна да върти бутилката с бира в ръцете си.

- Не знам. - рече той.

- Какво не знаеш, пиянице? - ядоса се Пейдж. - Сюзън пиеше, друсаше се и обичаше да духа по купоните, но беше моя приятелка. И твоя също, ако си забравил.

- Не съм казал, че не ми липсва. - защити се Иън. - Просто тя...понякога прекаляваше.

- Ти да не би да се имаш за нещо повече от нея?! Същият си като нея, нещастник такъв, затова се беше вкопчил в идеята, че сте един за друг. - съскаше Пейдж.

- Млъквай! - избоботи Иън.

Пейдж завъртя глава и продължи да пуши.

- Какво ще правим? - попита Иън.

- В смисъл? - погледна го Пейдж.

- Просто ще я погребем и това е... така ли?

- Искаш да отидем до Ню Йорк?

- Например. - кимна Иън. - Ще отидем, ще я видим, ще се запознаем... и ще си тръгнем.

- Да, става. - съгласи се Пейдж. - И аз искам да се срещна с нея.

- Да заминем още утре. Искаш ли? - попита Иън с надежда.

Момичето го погледна изненадано.

- Какво целиш, Иън? - присви очи Пейдж.

- Стига!

- Защо искаш да се срещнеш с нея?

- Защото сърцето на Сюзън е в нея! Ти защо искаш да заминеш? - обиди се Иън.

- Плашиш ме. - рече Пейдж. - Преди ме плашеше Сюзън, но сега ти се държиш като луд.

- Държа се като луд? Ти си луда! - изправи се Иън. - Тревата ти е повредила мозъка.

- Майната ти! - извика Пейдж.

- Тъпа наркоманка! - измънка Иън и тръгна към кухнята.

   Хвърли бутилката в кофата за боклук и се подпря на кухненската маса. Разтърка лицето си с длани и се замисли. Не беше мислил от 2 дни. Не беше изтрезнявал от 2 дни. Единственото, което желаеше е да отиде до Ню Йорк и да се запознае с Кристън. И да прави секс, разбира се. Без значение с коя, беше по-силно от него. Когато се върна в хола, седна на фотьойла и втренчи поглед в Пейдж.

- Какво ме зяпаш? - тросна се тя.

Иън прокарваше пръсти около устните си и сякаш се наслаждаваше и оглеждаше Пейдж от главата до петите.

- Ей! - извика Пейдж. - Престани да ме гледаш или ще те сритам по пиянския задник!

  Без да успее да реагира обаче, тя скоро се бе озовала в ръцете на Иън. Той я бе сграбчил и яростно късаше дрехите ú.

- Спри! - крещеше Пейдж. - Какво ти става?

- Млъквай! - извика Иън и й удари шамар.

Пейдж се дърпаше, бореше се и пищеше, но от това полза нямаше. Иън беше обезумял и не спираше да я насилва. Едновременно с това и я удряше толкова силно, колкото й голям беше ядът му.

- Спри! - не спираше да вика Пейдж. - Моля те, спри!

   Момичето се разплака и продължи да моли Иън да я остави. Изведнъж, момчето се спря за момент, дишайки учестено.

- Моля те! - хлипаше Пейдж.

- Съжалявам, съжалявам... - шепнеше Иън. - Извинявай!

- Пусни ме! - каза през зъби Пейдж и когато беше свободна изхвърча навън.

   Момчето се претъркули на земята и закопча панталона си. Седеше изплашен и търкаше нервно лицето си. И сам не знаеше какво се случва с него. Поседя така известно време. Веднага щом се отърси от неадекватното си състояние, се запъти към хладилника за още бира.

  В Ню Йорк обаче нещата не бяха толкова драматични. В крайна сметка, Луис се върна в болницата без никой да го види. Отиде в стаята на Кристън и тихо се промъкна вътре. Седна на един стол и загледа спящата принцеса.

Рано сутринта, Луис седеше в кафенето на долния етаж на болницата, обмисляйки какво ще каже на Кристън, когато се събуди. Беше свел глава, кръстосал ръце на тила и даваше отчаян и омърлушен вид. Отдалеч си личеше, че нещо го измъчва. Първа, разбира се, го забеляза Хелън, която тъкмо беше дошла на работа. Почти тичешком, тя отиде на неговата маса и седна.

- Луис, какво правиш тук толкова рано? - попита Хелън загрижено.

- Седя и... чакам. - отвърна отегчено Луис.

- Толкова си блед! Защо не послуша баща си и не се прибра да се наспи като всички?

- Не ми се спи. - отпи от кафето си Луис.

- Кристън вече е добре. Безсмислено е да се тормозиш повече. - безспокоеше се Хелън.

- И когато се събуди, какво? Какво ще ú кажа? „Извинявай, че за малко не те убих"? - избоботи Луис.

- За пореден път ти казвам, че вината не е била твоя! Тя ще ти прости, сигурна съм! - хвана го за ръцете Хелън.

- Да... - засмя се Луис. - Всичко ще бъде забравено и отново ще настъпи безгранично щастие в царството... Стига, мамо! Защо най-сетне не признаеш, че съм пълен боклук?

- Пак се започна! - въздъхна Хелън.

- Каквото и да направя, никога не се получава... Великият д-р Браун - младши, обаче е гордостта на фамилията! Той е вашата надежда, нали? - усмихваше се с ирония Луис.

- Не си нищо по-малко от брат си, Луис. Престани да се правиш на жертва. - каза Хелън.

- Жертва... - измърмори Луис. - Ще ти кажа нещо за скъпото ти синче. Онази вечер Ванеса се беше напила заради него. Защото я е изчукал и я е зарязал!

- Да не си посмял да говориш повече така за брат си! - възкликна Хелън. - Разбра ли?

- Казвам ти проклетата истина, мамо! Не съм единственият боклук в шибаната фамилия!

- Още една ругатня изречена от теб и ще те пратя толкова далеч, че да не можеш никога да се върнеш в Ню Йорк! Това ли искаш? - ядоса се Хелън. - Да си изкараш яда върху мен и аз да се чувствам виновна вместо теб ли?

Луис се облегна назад и отново сведе поглед.

- Спри да се държиш като малко дете. - продължи Хелън. - Научи се да поемаш отговорност за действията си. Знам, че ти е трудно, но се налага.

  В кафенето се появи и Мишел. И тя не беше спала цяла нощ и с нетърпение беше дошла да види Кристън.

- Здравейте! - поздрави тя и седна на масата.

- Здравей, Миша! - усмихна се Хелън. - И ти ли не можа да спиш?

- Не, изобщо. - кимна Мишел. - Ами ти? Какво правиш тук толкова рано?

Усещайки, че говорят за него, Луис вдигна глава и отвърна:

- Каквото и ти. Чакам.

- Дано Кристън да не бъде много разстроена, когато се събуди. - рече Мишел.

- Ще бъде в отлично здраве. - успокояваше я Хелън. - Ще ви оставям, защото ме викат по спешност. После ще се видим!

И сетне д-р Браун се оттегли. Мишел и Луис останаха насаме.

- Не изглеждаш добре. - каза Мишел.

- Благодаря, ти също. - отвърна Луис.- Лу, знам, че искрено съжаляваш за случилото се...

- Така ли? И от къде?

- Може пък наистина да обичаш Кристън. - усмихна се Мишел.

- Това... - изненада се Луис. - Шокиран съм!

- Не ми се вярваше, че е истина.

- Какво те прихваща, Мишел? Да не си слънчасала? - засмя се Луис.

- Не се смей! - усмихна се Мишел. - Държах да си наясно, че ще бъда на твоя страна каквото и да се случи оттук нататък.

- Оценявам го. - рече Луис. - Вероятно ще си единствена.

- Все някой трябва да те подкрепи.

   Луис стисна ръцете на Мишел и с усмихна. Докато някои се готвеха за битка и разделяха воевата част, други преживяваха един от най-тежките мигове в живота си. В този момент течеше погребението на Сюзън. Това обаче не беше съвсем обичайно погребение. Присъстващите бяха необичайно малко, а времето бе необичайно слънчево. Свещеникът четеше познатите християнски слова, Джулия плачеше, а останалите страдаха по свой собствен начин. Колкото до Иън и Пейдж, и двамата бяха друсани и трудно асимилираха ситуацията. Стояха на разстояние един от друг и не разменяха дори и поглед. По едно време, Иън се отдалечи, връщайки се до колата си. Той предусещаше нещо и знаеше, че трябва да се махне възможно най-скоро. Но не и без Пейдж. Затова реши да се върне на опелото и да повика Пейдж. Хвана я за ръката и тихо ú прошепна:

- Идваш ли с мен в Ню Йорк?

Първата мисъл на момичето беше красноречива: "Разкарай се, мръсен кучи син!" Но размътеният мозък оказа своето влияние и вместо крясък и гняв, Пейдж успя да промълви само:

- Какво?!

- Ченгетата ще се опитат да ни хванат натясно. Трябва да се махнем час по-скоро. - отвърна шепнейки Иън.

- И защо да идвам с теб? - усмихна се Пейдж.

- Защото те познавам. Ако ти спрат тревата ще пропееш като птичка. Отиваме да видим Каролина... Катрин или там както и беше името и се прибирам утре рано сутринта. Съгласна ли си?

- Изнудваш ли ме?

- Това на изнудване ли ти прилича? - изненада се Иън. - Ако не се съгласиш, ще се наложи да бягам и да се крия като някой плъх, а това не ми се нрави. Така, че те моля, ела с мен!

  Пейдж завъртя глава и погледна Иън. Не изглеждаше пиян (всъщност беше пил, но Пейдж така и не разбра). Затова момичето даде знак на съгласие и двамата тръгнаха към автомобила на Иън. Метнаха се вътре и с бясна скорост се отправиха към „голямата ябълка".

   Погребението продължаваше. И сълзите на Джулия не спираха да текат. Ковчегът с мъртвото тяло бавно се спускаше към дълбините на изкопаната дупка. Всеки от присъстващите хвърли по едно цвете отгоре, молейки се, че Бог ще се смили над душата на Сюзън. Те знаеха каква е била и къде със съжаление, къде с облекчение вперваха поглед към Джулия и Тревор. Нищо обаче не приключваше тук. Или поне така мислеха полицаите по случая. Непосредствено след края на погребението, на мястото пристигнаха две полицейски коли. Току-що пристигналите се насочиха към родителите на Сюзън.

- Г-жице Стивънс! - викаше отдалеч Анджела. - Трябва да говоря с ва.

   Ала майката на Сюзън не желаеше дори да чува за разпити и за полиция.

- Оставете ме намира! - вдигна ръце тя.

- Господин Морисън! - вървеше след него Дарън. - Нуждаем се от помощта Ви.

   Но и Тревор избягваше въпросите на тримата разследващи и не искаше да им помага. Колкото и да настояваха, Анджела, Дарън и Майкъл бяха пред изгуебена кауза.  Сюзън беше погребана, а единствените свидетели бяха се изпарили. Дори родителите на мъртвото момиче отказваха съдействие. Една мисъл започна да тормози съзнанието и на тримата - никога няма да излезе на бял свят истината за катастрофата. Дали това беше краят на случая Сюзън Морисън? Само времето можеше да покаже.

  Двамата бегълци с облекчение се отдалечаваха от шумната столица. Иън беше повече от доволен. Не дължеше обяснение на никого, а това за него си беше бреме. Колкото до Пейдж, тя вече беше на друго ниво. Беше изпила 1-2 бири и това я накара да се почувства малко самотна. Облегна се на седалката и погледна Иън в огледалото. Когато получи внимание, момичето се усмихна лукаво.

- Няма ли да ми се извиниш за снощи. - рече Пейдж.

- Да, аз... съжалявам, наистина. - отвърна Иън. - Бях пил много и се чувствах гадно заради Сюзън. Няма да се повтори, обещавам.

- Всичко е наред. - усмихна се Пейдж.

- Тия ченгета и цялата история около катастрофата ме побъркват. - оправдаваше се Иън.

- Да, мен също. - съгласяше се Пейдж.

- Не мога и не искам да повярвам, че единственият човек, за когото ме е било грижа някога е мъртъв. - започна да се изповядва Иън. - Чувствам се... изоставен. И сам. Мамка му! Не знам защо ти казвам това.

- Би ли... отбил замалко, моля те! - каза изведнъж Пейдж.

Без да знае защо, Иън отби встрани от пътя. Въздъхна тежко и попита:

- Какво има?

  Вместо отговор Пейдж прокара ръка по крака на Иън и го погледна със собствен въпрос в очите. Въпросът беше: "Да продължа ли?" След като освен изненада друга реакция от страна на Иън нямаше, Пейдж се приближи още по-близо. Тя седна в скута му и започна да го целува.

- Недей! - отласна я за момент Иън. - Друсана си.

- Какво ти пука?! - продължи с ласките Пейдж.

Неочаквана страст и желание струеше от момичето. Такава страст, която много бързо зарази и Иън. Секунди по-късно, той отвръщаше на целувките и ласките на Пейдж. Тя от своя страна, вече събличаше дрехите си.

- Искам те. - шепнеше Пейдж. - Не спирам да мисля за теб от снощи.

   Отсрещната страна за жалост не чуваше любовните слова на Пейдж. Беше възбуден и не мислеше въобще. Затваряше очи и си представяше, че прави любов със Сюзън, тя шепне колко го обича и колко съжалява, че не му го е казала досега.

В болницата, където бяха семейство Шепърд и близките им, отново беше настанала суматоха. Упойката бе напът да отпусне Кристън. Родителите ú нетърпеливо чакаха пред вратата. И въпреки големия интерес, приятелите на младата принцеса и най-вече Луис трябваше да изчакат поне още ден. Мария и Дейвид бяха довели бабите и дядовците на Кристън, които живееха далеч и искаха да видят внучката си здрава и на крака. Само след минути чакане, мигът на истината настъпи и госпожица Шепърд отвори широко красивите си очи. Майка ú и баща ú се разплакаха от умиление и леко открехнаха вратата. Настана една още по-мила семейна картинка, окъпана с радост и сълзи. Сетне влязоха и останалите роднини, също толкова щастливи да видят внучката си будна. Кристън изглеждаше изненадващо добре след всичко преживяно. Все още беше бледа и с тъмни кръгове под очите, но оспелителна усмивка грееше на лицето ú. Дългите и сърдечни прегръдки я успокояваха още повече. Опастността вече бе преминала и започваше нов живот за младата принцеса. Или поне това беше очакваното продължение.

   Междувременно Луис стоеше отвън и се бореше с желанието си да нахълта в стаята. Нервно тропаше с крак и често отправяше поглед към вратата. Мишел се приближи до него и каза:

- Будна ли е?

- Да. - измънка Луис.

- Имай търпение. Сега ще вляза да подготвя почвата. - усмихна се Мишел.

- Благодаря! - кимна Луис.

   Когато роднините на Кристън излязоха от стаята, дойде ред на Мишел. Там я чакаше с усмивка младата красавица.

- Крис! - възкликна Мишел и прегърна приятелката си.

- Здравей, Миша! - сияеше Кристън. - Как си?

- Добре съм! Ти как си? Изглеждаш бледа. - седна близо до леглото ú Мишел.

- Малко изморена, но иначе се чувствам отлично!

- Тревожихме се за теб! - хвана я за ръката Мишел. - Здравата ни изплаши.

- Съжалявам!

- Ти не си виновна, мила!

- И все пак се радвам, че сте тук. - стисна ръката на приятелката си Кристън.

- Да, всички бяхме тук. - въздъхна Мишел. - И някои все още са тук.

- Оценявам го! - възкликна Кристън.

- Някои не можаха да мигнат от чуство за вина и прекараха и двете нощи тук в болницата. Не знаят как да откупят вината си... - смени тона си Мишел.

Отговор нямаше и Мишел продължи:

- Опитват се да се променят. Не се опитаха да избягат или скрият, защото наистина те обичат.

- Миша, не е нужно да ми казваш това... - натъжи се Кристън.

- Би ли простила?

- Не знам...

- Този някой наистина иска да говори с теб, за да ти каже колко съжалява.

- Ще видим! - рече със спокоен глас Кристън.

- Наистина ли? - ококори очи Мишел.

- Обещавам. Но сега съм много изморена... - усмихваше се едвам Кристън.

- Добре, добре... - подскочи Мишел. - Оставям те да си почиваш, ще се видим утре!

   Кристън се усмихна и потъна в дрямка. Най-добрата ú приятелка напусна тихо стаята и тръгна надолу по коридора. На една от пейките все още седеше Луис. Момичето седна до него и с ведър тон му каза:

- Имаме напредък.

- Какво каза тя? - вдигна глава рязко Луис.

- Каза, че обещава да си помисли.

- Това е добра новина, нали? - усмихна се Луис. - Ще помисли. Звучи като втори шанс, нали?

- Нещо такова. - сияеше Мишел.

- Невероятна си! - прегърна я Луис.

- Обещах, че ще помогна. Това и правя.

- Утре ще говоря с нея и... Не знам какво ще ú кажа. Но трябва да я видя. - обясняваше нервно Луис.

- Прав си! А сега, да вървим! - изправи се Мишел и подаде ръка на младия принц. - Хайде!

   После двамата младежи се качиха в автомобила на момчето и потеглиха. Започнаха да си разправят случки от миналото, в които са били всички заедно. Забавни случки, които се помнеха дълго и които ги караха да се смеят от сърце всеки път. Вече бяха по-спокойни и това се виждаше. За тях не беше напълно типично да са толкова усмихнати. Но и този момент беше към своя край. Луис спря колата пред дома на Мишел и каза:

- Стигнахме. Още веднъж, благодаря...

- Стига! - прекъсна го Мишел. - Престани да ми благодариш!

- Добре. - съгласи се Луис. - Ще се видим утре.

- Успех с Кристън! - рече Мишел и излезе от колата.

  Сетне метна с ръка на Луис и се запъти към дома си. Красивият принц се усмихна и отново потегли, този път към своя дом. Когато Мишел затвори входната врата след себе си, облегна се на нея и въдъхна. Седна на дивана в хола, потъвайки в размисли. Внезапно нещо бе започнало да я тормози. Хармонията беше нарушена. Планът бе напът да се провали. Да, Мишел, винаги имаше план. Но сега... с тези непредвидени обстоятелства. Как щеше да постъпи? „Не!", повтаряше си Мишел. „Не бива да си мислиш за такива неща. Ти си твърде самотна и това ти пречи да мислиш трезво."

  Няколко часа по-късно, Пейдж и Иън наближаваха Ню Йорк и по-конкретно Манхатън. Необичайно за него, Иън беше изнервен или по-скоро притеснен от предстоящата среща. Не можеше да се каже същото за Пейдж обаче. Т  я безгрижно премяташе дъвка из устата си и от време на време се захласваше по сините очи на Иън.

- Дали няма да ни помисли за луди като се появим и поискаме да я видим? - питаше Иън.

- Да мисли каквото иска. - отсече Пейдж. - Не ми пука. А на теб?

- Много ясно, че не. - заяви Иън. - Просто се чудех. Ще изглежда доста странно.

- Така или иначе, тя е нашето алиби.

- Нямаме нужда от алиби. Нищо не сме направили. - вкисна се Иън.

- Не съм много сигурна, Иън. - сведе поглед Пейдж. - Бяхме пили доста.

- Няма значение. - завъртя глава Иън. - Нищо не можем да направим. Сюзън вече е погребана и полицаите са с вързани ръце. Случаят е приключен.

- Дано да си прав. - въздъхна Пейдж.

   Скоро бегълците пристигнаха пред болницата и излязоха от колата. Пейдж хвана под ръка Иън и пренебрегвайки недоумението му го повлече към входа. Когато влязоха попитаха за Хелън, защото само тя можеше да ги допусне до Кристън. Д-р Браун бързо се появи и поведе новодошлите към болничната стая на младата принцеса.

- Ето тук е. - рече тя щом стигнаха. - Кристън ще се радва да се запознае с вас!

- Сигурно. - усмихна се Пейдж.

- Сюзън много ви липсва, нали? - каза Хелън. - Никога няма да забравим за нея. Обещавам ви!

- Благодаря! - здрависа се Пейдж.

  Когато гостите останаха сами пред вратата, те бавно пристъпиха в стаята. Пейдж леко почука и влезе. Принцесата лежеше неподвижно и видимо спеше. Лекият шум от стъпки обаче я събуди на секундата. Тя стрелна посетителите си с поглед.

- Здравей! - каза първа Пейдж.

- Здравейте! - усмихна се Кристън. - Познаваме ли се?

- Не. Аз съм Пейдж. - здрависа се с и с нея Пейдж. - А това е Иън.

- Приближи се, Иън! - възкликна Кристън. - Аз съм Кристън и не хапя!

   Иън бе малко стъписан, но се престраши и пое ръката на Кристън. За миг се вгледа в искрящите й очи и целият настръхна. Все едно гледаше в очите на Сюзън. Но как? Няма хора с толкова еднакви очи.

- И все пак, с какво мога да ви помогна?

- Ние сме... приятели на Сюзън. - заекваше Пейдж. - Момичето от Вашингтон... което загина при катастрофа тук до Ню Йорк...

- Донорът на сърцето? Знам, коя е Сюзън, мир на праха й! - кимна Кристън.

- Искахме само да се запознаем... - допълни Иън. - Тя ни беше много близка.

- Разбира се! - усмихна се Кристън. - Знам колко ви е тежко.

- Кога ще те изпишат, Кристън? - попита Иън.

- Надявам се, скоро. Нямам търпение да си ида у дома! - отвърна принцесата.

   Приятелката на Сюзън се усмихна бързо и каза:

- Е, ние ще вървим!

- Чакайте! - скочи Кристън.

Тя се надигна от леглото и извади от чекмеджето лист и химикал. След като написа каквото искаше, подаде листа към Иън и обясни:

- Това е номерът ми. Обадете ми се някой път. Ще се радвам!

Момчето плахо се приближи и взе листчето от ръцете на Кристън. Синьо-сивите й очи не спираха да го хипнотизират. Пулсът на Иън се ускоряваше с невероятна скорост, а в главата си той почти можеше да чуе музика от далечна песен.

- Иън, хайде! - прекъсна го Пейдж. - Довиждане, Кристън!

- До скоро, Пейдж!..Иън! - усмихваше се все така принцесата.

  Докато вървяха обратно към автомобила, хлапетата изглеждаха доста по-различно от преди да дойдат. Чувстваха странна близост към тази принцеса. Не бяха изплашени, нито изненадани. Сюзън бе мъртва, но затова пък я имаше Кристън. Дори имаха телефона ú. Можеха да ú звъннат, да я поканят на гости, на пица, на някой купон дори. При всички тези мисли обзели ума на Иън, той стискаше малкия къс хартия, опитвайки се да се приближи максимално близо до Кристън. И в главата на Пейдж се въртяха подобни мисли, но тя се опитваше да се отърси възможно най-бързо. Нека просто кажем, че тази реалност я устройваше идеално. Иън отключи колата си и седна зад волана. Отпусна се и затвори клепки.

- Ще останем тази нощ, нали? - галеше го по косата Пейдж.

- Да, ще останем. - отвърна механично Иън.

   По-късно вечерта, в обичайното заведение, се бяха събрали обичайната компания. Тим свиреше с групата си, а останалите четирима играеха билярд. Както обикновено! Но не беше така. Никой от тях не посягаше нито към бирата, нито към цигарата. Чувството за вина все още не ги беше напуснало. Защо вина ли? Защото си мислеха, че съдбата им бе дала нагледен урок. С особена сила най-вече на Луис. За сметка на чашката обаче, тази знатна особа не отказваше на „дозата вълшебство". Или добрата стара марихуана.

- Ей, Лу! - подвикна му Харви. - Тая тревица не е за един ден. По-полека!

- Ако още веднъж отидеш до тоалетната, ще се включи противопожарната аларма! - пошегува се Чарли и с Харви прихнаха да се смеят.

- Много смешно! - отвърна Луис и удари топката със стика си.

- Кога ще изпишат, Кристън? - попита Харви.

- Говори ли с нея?

- Още не. Утре. - каза уверено Луис.

- Продължавай все така и ще изпушите лулата на мира заедно, ако ме разбираш. - смигна му Чарли.

- Майната ти, Чарли! - засмя се Луис.

   В заведението влезе и Мишел. Щом я видяха, приятелите ú побързаха да я поздравят. Момичето се смееше на шегите им, докато Луис не я стъписа с въпроса:

- Миша, защо си сама?

- Какво? - възкликна тя.

- Защо дойде сама? Защо не доведе ония двете харпии Сидни и Тина. - уточни Луис.

- О... - въздъхна с облекчение Мишел. - Реших, че ми се излиза с мъжка компания. Знаех къде сте и дойдох. Проблем ли има?

- Проблем? - учуди се Луис. - Просто съм любопитен!

- Да бе! - изпусна се Харви.

Луис се усмихна дяволито и продължи да премята билярдния стик из ръцете си.

- По дяволите, Тимъти! - провикна се ненадейно Чарли. - Дойде ми до гуша от теб и от светвно неизвестната ти група!

- Остави го! - намеси се Харви.

- Той поне има мечта, която да следва. - въздъхна Мишел.

- Да, ама съвсем скоро ще е мечтател без приятели! - закани се Чарли.

- Не бъди такъв грубиян, Чарлз! - потупа го по рамото Харви. - Ако ще те успокои, ще те заведа на „Янките" в събота.

- Я се разкарай! - намръщи се Чарли.

- Имаш билети за „Янките"? - сепна се Мишел.

- Защо? Харесваш бейзбол? - изненада се Харви.

- Обожавам бейзбол! - възкликна Мишел.

- Няма начин! - почуди се Харви.

- Имам топка с автографа от Мики Ментъл. - заяви гордо Мишел.

- Ти... какво? - остана без дъх Харви. - Печелиш точки в последния ининг, момиче! Казвам ти!

  Разговорът между двамата продължи на същата тема и в същия дух. Това не остана незабелязано от Луис. Не сваляше очи от Харви и Мишел и не спираше да крои пъклен план. Така де, не само Мишел обичаше да крои планове.

През това време Райън Браун стоеше в стаята съвсем сам. Не беше от хората, които излизат по разни клубове и пушат трева, като брат си например. Неговата роля бе да учи и да стане отличен лекар като майка си и баща си. Беше се отдал изцяло на това и не му оставаше време за друго. Колкото до т.нар. закачка с Ванеса, тя бе изключение. Не, че не я харесваше, просто до някъде заместваше липсата му на мечта, освен медицината. Райън завиждаше много на брат си Луис заради късмета, който той имаше сред противоположния пол. И най-вече заради факта, че имаше до себе си момиче като Кристън. Тя притежаваше качества за идеалното момиче. Дали Ванеса не заместваше сестра си? Бе най-близо до образа й и това може би беше накарало Райън да се увлече по нея. Каква лудост! По скоро отчаяние. Но дългите разстояния си бяха казали тежката дума и младият лекар бе решил да прекрати авантюрата си с Ванеса. И без това не изпитваше кой знае какво удовлетворени от връзката си с нея. Пак стоеше сам в малката си стая, а Луис се забавляваше някъде с другарчетата си. „Каква несправедливост", си мислеше Райън. И сетне отново се зарови в учебниците по анатомия.

А какво правеше Ванеса Шепърд? Почти същото. Оплакваше злата си участ и търсеше начин да намали вината, която чувстваше. Беше се затворила в малката си стая и нетрадиционно за нея, не смяташе да излиза тази вечер. Момичето не напускаше стаята си от инцидента с Кристън. Искаше единствено да види сестра си жива и здрава, а Луис - затворен в клиника за душевно болни. „Нямаше право да ми говори така", мислеше си Ванеса. „И той като всички ме предаде и се подигра с мен. Аз не съм играчка, която просто можеш да захвърлиш, когато не ти изнася!". Младата госпожица Шепърд, си мислеше, че всички я мачкат. Но не беше така. Беше по-лошо. Те просто не я приемаха насериозно. Особено родителите й, които смятаха дъщеря си за вятърничава и вечно във вихъра на купона. За приятелите на Кристън и Луис, Ванеса беше „готината мацка с големите бомби" или просто „сестрата на Крис". Тя учи далеч, прибира се само през уикендите и на нея не може да се разчита. Ванеса много обичаше сестра си, ала тази любов не бе оправдана. Завистта понякога разяжда хората, но не ги убива. Може би затова ги прави по-силни и ги кара да правят неща, за които няма разумно обяснение.

Настъпи и една дългоочаквана сутрин. Ярко слънце се показваше от източния бряг и се готвеше да озари този очарователен ден. Няколко по-специални личности отвориха очи с усмивка, защото вече знаеха какво ги очаква - ново начало. Тези хора са главните герои в тази история. Всички те предусещаха нова страница от живота си, нови изненади и нови разочарования. Луис се събуди по-рано от обичайното за него. Едва в 9 той вече си взимаше душ, сетне се облече и слезе долу. Изпи набързо чаша кафе и си пое въздух дълбоко. Време бе да се срещне с Кристън и да оправдае всички усилия, които бе положил за да стигне дотук.

   В това време, в един от многото мотели в Ню Йорк, Иън Адамс също се събуди. Погледна спящата до себе си Пейдж и въздъхна. Не чувстваше нищо.  Все едно дали снощи е бил на един от многото развратни купони и е преспал с някоя непозната или е преспал с най-близката си приятелка. „Всъщност", замисли се Иън, „кога ме е било грижа за Пейдж?". Сетне Иън стана от леглото и застана на прозореца. Очакваше да види някого ли? Може би. И така, Луис паркира автомобила си пред болницата с видима неувереност. Но стисна зъби и слезе от колата. Пътят към стаята му се стори дълъг, но не и безкраен. През цялото време, Луис чуваше пулса си и усещаше как започва да се облива с пот. Ето я и вратата! Със свит стомах, младият принц я отвори и бавно влезе вътре при своята красавица. А тя все още спеше и приличаше на ангел повече от всякога. Луис се захласна и пртегна ръка към нейната. Ала в този миг, Кристън отвори рязко очи и подскочи. Тя гледаше Луис уплашено, с присвити устни и нервно дърпаше завивката към себе си. Младият Браун отстъпи назад и загуби дар слово.

- Какво правиш тук? - попита Кристън строго.

- Дойдох... да те видя. - промълви Луис с пресъхнала уста. - Как си?

- Не желая да разговарям с теб. Върви си! - отпрати го Кристън с още по-суров тон.

- Крис, наистина съжалявам за станалото! - започна с оправданията Луис.

- Върви си, Луис! - настояваше Кристън.

- Ти знаеш, че бях пиян. Сама ме помоли да те изчакам в онази стая. Нямах представа, че ще влезе Ванеса. Въобще не бях на себе си. Трябва да ми повярваш! - продължи Луис.

- Казах да си вървиш! - извика Кристън. - Ти си един жалък нещастник!

Принцът още повече се стъписа от думите на младата принцеса. Тя никога не беше изричала подобно обиди.

- Натискаш се със собствената ми сестра под носа ми и след това идваш да ми хленчиш колко съжаляваш! Върви на майната си, боклук такъв! Махай се! - крещеше Кристън.

  Беше като обезумяла. Луис не вярваше на очите си.

- Просто исках да поговорим. - направи последен опит момчето.

- Ти да не би да си оглушал от десетте галона алкохол, които си погълнал? Не желая да говоря с теб! Ти си вън от живота ми, затворена страница! Ако още веднъж припариш до мен, ще извикам шибаната полиция да те прибере, разбра ли ме, задник такъв? Разбра ли?! - изкрещя още по-силно Кристън.

С плахи стъпки, красавецът отстъпи още назад и насочи към вратата. Преди да излезе обаче забеляза, че красивото колие, което беше подарил на Кристън, вече не висеше на шията ú. Бижуто, което тя се закле, че никога няма да свали го нямаше. Още по-натъжен и уплашен, Луис напусна болничната стая. Тръгна бавно към най-близката пейка и седна. В погледа му се четеше невероятно объркване и разочарование. Първата битка завърши с абсолютен погром. Унил и отчаян, младият Браун пое обратно към автомобила си и потегли към дома на Мишел. Почука на вратата и зачака. Съвсем скоро, вратата се отвори и се показа разрошената сънена глава на Мишел.

- Лу! - изненада се тя. - Какво търсиш тук?

- Може ли да вляза? - попита Луис.

- Ами... да. Заповядай! - съгласи се Мишел.

Веднага щом влезе, Луис сложи ръце зад тила си и започна да обикаля нервно.

- Случило ли се е нещо? - не проумяваше Мишел.

- Защо ме излъга? - рече твърдо Луис.

- Какво? - възкликна Мишел.

- Защо? Защо, по дяволите, ми наговори всички ония небивалици? Отговори ми! - крещеше Луис.

- По-тихо! - изшътка му Мишел. - Не знам за какво говориш. За какво съм те излъгала?

- Не се прави на ударена! - продължи с нападките Луис. - Говоря за Кристън и за разговора ви вчера. Накара ме да се извинявам на човек на човек, който ме мрази и аз като кръгъл идиот ти се доверих!

- Чакай, чакай! - прекъсна го Мишел. - Ходил си при Кристън? Това ли е?

- Да, Мишел! Как можа да ми скроиш такъв номер?! Ти беше единственият човек, на който вярвах!... По дяволите!

- Лу, погледни ме! Друсан ли си?

- Ти друсана ли си?! - изкрещя Луис.

- Тихо! - настоя Мишел. - Нека видя дали съм те разбрала: бил си при Кристън с надеждата, че ще се сдобрите, а тя те е отпратила и ти е казала, че всичко е приключило, така ли?

- Не. - завъртя глава Луис. - Тя не ме отпрати. Тя ме изрита като мръсен помияр, сипейки една дузина ругатни след мен.

- Ти сериозно ли? - засмя се Мишел.

- Да ме виждаш да се смея? Е, явно сега ти е смешно, след като Кристън едва не ме уби с камъни докато аз й се извинявах за нещо, за което дори не помня как се е случило. - беснееше Луис.

Мишел стоеше с отворена уста и сам ръкомахаше, без да може да отговори.

- Това е абсурдно! - изрече сетне тя. - Крис никога не би обидила, наругала или крещяла на някого. Още по-малко на теб.

- Но го направи! - каза Луис.

- Лу, умът ми не го побира! Но... се кълна, че нямам нищо общо с това. Когато разговарях с нея вчера, тя се усмихваше, както обикновено и прочетох в гласа ú колко много ú липсвате ти и Ванеса. Наистина не разбирам.

  Бъдещият крал замълча и въздъхна. Наведе глава в знак на примирение и рече тихо:

- Съжалявам. Не исках да ти крещя.

- Всичко е наред. - потупа го по рамото Мишел.

- Тежко понасям загубите. - пое си въздух Луис.

- Не се очайвай! Още сега отивам да говоря с Кристън и ще разбера какво става! - закани се Мишел.

- Не, не! Няма смисъл! - спря я Луис. - Най-много и теб да разкъса на парчета...

  Усещайки, че младият принц има отчайващи нужда и подкрепа точно сега, Мишел го прегърна силно. Почти усети болката му и почти успя да успокои обтегнатите му нерви. Но от друга страна, момичето не искаше да показва слабост и побърза да пусне Луис от сърдечната прегръдка. Ако той беше проронил поне една сълза, вероятно Мишел щеше да го целуне. А това щеше да бъде огромна грешка и тя го знаеше.

   Мишел се облече набързо, прати Луис при когото трябва - при Харви, и хукна през глава към болницата. Бе не по-малко уплашена, но също така и беше твърдо решена да разбере каква е тази мистерия. Нима Кристън, която познаваше от години, можеше да се промени за броени часове? Звучеше толкова нелепо, че Мишел не желаеше и да си го помисля. Щом стигна до стаята, придворната смело влезе вътре и остана още по-изненадана.

- Крис? - рече Мишел. - Здравей!

- Миша! - пресегна се да я прегърне Кристън.

Приятелката ú се приближи за да отвърне на прегръдката ú и каза:

- Как си?

- Отлично! А ти? - усмихваше се Кристън.

- Ами... - за момент Мишел забеляза очите на Кристън. - Какво ти е на очите?

- В смисъл? - учуди се Кристън.

- Изглеждат различно.

- Сигурно е от светлината. Остави това! - метна с ръка Кристън. - Разкажи ми как върви при теб?

- При мен всичко е наред. - отвърна Мишел объркано. - Крис, днес при теб идвал ли е Луис?

- Да, беше тук. Защо? - отвърна спокойно Кристън.

- Говорихте ли... за вас двамата?

- Да. - леко посърна Кристън. - Стига сме говорили за мен. Аз вече съм в отлично здраве и дори утре може да ме изпишат.

- Не сменяй темата! - не се подаде Мишел. - За мен е важно да си щастлива. Искам да ми кажеш какво се случи днес?

Изведнъж тъгата изцяло обзе вида на Кристън. Тя наведе глава и отвърна:

- Не исках да се караме. Но беше неизбежно. Нека не говорим за това, моля те!

- Вчера ми каза друго. - припомни ú Мишел. - Защо промени решението си?

- Не съм. Аз... - започна да заеква Кристън. - Не знам какво стана. Може би ми трябва време.

- Да, вероятно е така. - поклати глава Мишел. - Но ако все още го обичаш, не му позволявай да си отиде заради наранената си гордост.

   Кристън не можа да се въздържи и заплака в прегръдките на Мишел. Която от объркване не знаеше какво да мисли и как да постъпи. Тогава в стаята се появиха родителите на принцесата. Щом видяха малкото си момиченце разстроено и те се втурнаха да я успокояват. Така Мишел успя да се измъкне. Искаше да излезе на чист въздух и да си проясни главата. „Или някой от тия двамата лъже", мислеше си Мишел, "или аз само съм си мислела, че познавам Крис".

   Малко по-късно, далечните гости от столицата вече пътуваха към дома си. Не говореха много, но пък затова изглеждаха доволни. Иън сякаш бе замечтан в нещо, а Пейдж не откъсваше очи от мечтата си. Галеше Иън по косата и се усмихваше.

- Може пък някой ден да се преместя в Ню Йорк. - рече той.

- Ще бъде яко! - съгласи се Пейдж. - И аз отдавна се каня да се махна.

- Имах предвид да замина сам. - поясни Иън.

- О! - възкликна Пейдж. - Ясно.

- Да. Извинявай, но ми е рано...

- Всичко е наред! Схванах. - отмести ръката си Пейдж.

  Не ú беше никак лесно да скрие разочарованието си. Все пак любимият ú се канеше да я напусне, казвайки ú го съвсем ясно.

На път за вкъщи, Мишел реши да се отбие в дома на Харви за да говори и с двамата. За щастие, момичето не завари, това което очакваше - две тъжни, пиянски физиономии.  Напротив, момчетата бяха доста весели, все едно нищо не е било.

- По-добре ли си, Лу? - попита го Мишел.

- Да. - отвърна Луис. - Благодарение на стария Харви, вече съм екстра!

- Стара е баба ти. А ти, момиче, къде ходиш? - намеси се Харви.

- Бях при Крис. - скръсти ръце Мишел.

- И? - почервеня Луис.

- Харви, би ли ни оставил за малко? - помоли го Мишел.

- Щом е такава тайна, хубаво! - отиде в другата стая Харви.

- Виж, Лу, наистина не знам какво сте намислили вие двамата, но очевидно, колкото повече се ровя, толкова повече ме заболява главата! - изстреля каквото мислеше Мишел.

- Нямах никаква представа, че ще стане така! - оправда се Луис.

- Сигурно, но не желая повече да се меся в отношенията ви. Ще ме вкарате в лудница!

- Какво ти каза Кристън?

- Беше тази Кристън, която познавам. Нищо повече не знам и не искам да знам! Разберете се помежду си! - вдигна ръце Мишел.

- Добре, добре. - съгласи се Луис. - Беше достатъчно, това което направи.

- Съжалявам! Но вече не искам да заемам ничия страна! - рече Мишел с по-благ тон.

- Разбирам те! Няма проблем! - кимна с глава Луис.

- И така... Искаш ли да дойдеш с нас на мача на „Янките" в събота? - усмихна се Мишел.

- Не, благодаря. - отказа с усмивка Луис.

- Хайде, ще бъде забавно!

- Имам други планове, съжалявам!

- Други планове? - изненада се Мишел.

- Да, Миша, точно така! - засмя се Луис.

- Е, добре. Ей, Харв, можеш да идваше вече. - провикна се Мишел и допълни: - Ще се видим довечера!

   Когато Харви се появи, той изпрати гостенката си и затвори вратата. Другият гост обаче все още беше нервен и обикаляше напред-назад. Естествено, Харви разбра, че нещо не е както трябва и попита:

- Какво има пък сега?

- И ти трябва да ходиш на училище, Харв! - каза Луис.

- Майната му на тъпото даскало! - метна с ръка Харви. - Не съм ходил от миналата седмица!

- Да бе! - засмя се Луис.

- А ти откога не си се вясвал там?

- Не знам. - вдигна рамене Луис. - От известно време.

- Слушай, Лу... - приближи се до него Харви. - Трябва да се разсееш малко и да спреш да мислиш за Кристън.

- Запази си заучените фрази за някой друг! - отсече Луис.

- Не се дърпай! Хайде! - буташе го закачливо Харви. - Знам, че ти се купонясва, готин!

- Мога да те запозная с някоя нова мадама, че си започнал да забиваш каквото ти падне напоследък. - подсмихна се Луис.

- Леле! - извика възмутено Харви. - Ще ти откъсна главата, да знаеш!

- „О, Харв, имам топка с автограф от Мики Ментъл! Заведи ме на мач, Харв!" - престорваше гласа си Луис. - „И аз обожавам бейзбол, Харв! Сладичък, сладичък, Харв!"

- Престани! Или ще накарам Джона да ти откъсне топките! - заплаши го Харви.

- Да, той и без това си няма... - засмя се Луис.

Харви избухна в смях и потупа приятеля си по гърба.

- Къде ли се е дянал, тъпият му заядлив задник? - зачуди се Луис. - Не съм го виждал от два дни.

- Сигурно се е върнал в Л.А. Какво те е грижа?!

   Всъщност Джонатън не беше заминал никъде. Беше си в Ню Йорк. Същият ден, той отиде при Кристън за да я види. Щом го видя, момичето подскочи от щастие:

- Джона!

  Той като добър приятел я прегърна силно и се усмихна:

- Радвам се, че вече си добре, ангелче!

- И аз се радвам да те видя! - сияеше Кристън.

- Днес се връщам в Л.А, но първо реших да се отбия да те видя и да се уверя, че си във форма! Как си? Чувстваш ли промяната? - стискаше ръката ú Джона.

- Джона, скъпи! Винаги си толкова загрижен за мен! Идват да ме видят постоянно и съм много щастлива! - погали го по бузата Кристън.

- Сигурно, но... не те ли е безспокоил някой?

- Вече говорих с Лу. - усмихна се Кристън.

- Не си се вързала на приказките му, нали?

- Разделени сме, Джона. Стига вече! - обяви с буца заседнала в гърлото Кристън.

- Извини ме, ангелче, но не искам да си губиш времето с такъв боклук като него! Той не те заслужава!

- Знам, че ме обичаш и искаш да ме предпазиш, но аз мога да се грижа за себе си. Довери ми се! - рече уверено Кристън.

   Джона направи знак на съгласие  и каза:

- Последен въпрос - защо носиш лещи?

- Лещи?! - стъписа се Кристън. - Не нося.

- Напротив. Мога да се закълна, защото и аз нося. - сбръчка вежди Джонатън.

- Защо ми е да те лъжа? - засмя се Кристън. - От светлината е. Наистина!

- Да... Аз ще тръгвам. - изправи се Джона. - Пази се много, чу ли?

- Обещавам. До скоро, Джона! - целуна го по бузата Кристън.

- И още нещо - свали тая смешна дрънкулка от врата си! Луис Браун не заслужава такова внимание! До скоро! - прегърна я Джонатън и си тръгна.

   Кристън стисна силно сърчицето в шепата си и затвори очи. Сякаш се молеше за истинско щастие и за спасение от болката, която усещаше.

   Междувременно, Хелън Браун бе силно разтревожена за сина си. Не го беше виждала вече няколко дни, а майчинското ú предчувствие не сочеше нищо добро. Тя направи пореден опит да се свърже с него по мобилния му телефон. За жалост, отново се включи гласовата поща. Хелън въздъхна тежко и тръгна към стаята на Кристън. Миг преди да влезе се спря на прозореца и видя момичето да стои натъжено със сведена глава. Седеше на един стол, загледана навън и бършеше очите си. Първата мисъл на Хелън беше, че най-вероятно Луис е причината и беше права. Затова, лекарката не посмя да влезе и тръгна обратно по коридора.

Късно вечерта, когато се прибра, Хелън стовари чантата си на плота в кухнята, хвърли ключовете върху масата и се тръшна на дивана. Главата ú щеше да се пръсне от тревога и от умора. Изведнъж се чуха бързи стъпки по стъпалата от горния етаж. На хоризонта се появи „блудният син".

- Мамо! Какво търсиш тук толкова рано?! - рече той без грам възмущение и отвори хладилника.

  За разлика от него обаче Хелън бе повече от възмутена.

- Не мога да повярвам! - възкликна тя. - Не съм те виждала от два дни, изключил си си дори и телефона и ми се появяваш с въпроса: какво търся тук толкова рано? Чака те дълъг разговор, Луис! И той никак няма да ти хареса.

- Ще почака докато се върна. Сега излизам. - отвърна Луис с пълна уста.

- Чудесно! - вбеси се още повече Хелън. - Явно си решил да продължиш да търсиш изкупителни жертви за проблемите си и аз все още съм № 1 в списъка ти. Нали така, Луис? Ти винаги трябва да печелиш!

- Какво искаш от мен, по дяволите? - смени тона Луис. - Да търча до полата ти и да ти хленча цял живот? Няма да стане! Остави ме намира и всичко ще бъде наред!

- Същият си като баща си! Не се тревожи за мен, Хелън. Всичко ще бъде наред, Хелън! Но знаеш ли какво, момчето ми, ти все още си на 17...

- Ноември правя 18. - прекъсна я Луис.

- Все едно! Все още си непълнолетен и все още не знаеш как сам да решаваш проблемите си. Държиш се точно като недорасъл тийнейджър, какъвто си всъщност!

- Свърши ли, защото бързам? - попита Луис нервно.

- Ще тръгнеш, когато аз кажа! - избухна Хелън. - Ако в най-скоро време не се вземеш в ръце и не престанеш да бягаш от реалността, ще те пратя във военно училище! И този път, не се шегувам!

- Остави ме намира! - извика гневно Луис. - Не ми пука дали ще ме пратиш в Япония, Сибир или България, разбираш ли? Прави, каквото искаш! А сега, ако не възразяваш, се махам!

   Сетне Луис взе якето си и напусна къщата със силен трясък на входната врата. Хелън покри с шепи лицето си и завъртя глава. Синът ú явно не се трогваше от каквито и да било заплахи. Беше станал още по-твърдоглав. Време беше и баща му да се намеси.

    След още един ден прекаран в болницата, най-сетне Кристън бе изписана и можеше да се прибере у дома. Веднага щом научиха добрата новина, родителите ú се запътиха към болницата за да я вземат. Кристън събираше багажа си с нетърпение да се прибере у дома. Тогава изненадващо, при момичето влязоха лекуващите ú лекари Никълъс и Хелън.

- Здравей, Крис! - поздрави я първа Хелън.

- Здравейте! - усмихна се тя, въпреки, че бе малко стресната от посещението им.

- Най-после се прибираш у дома, а? - поздрави я с потупване по рамото Ник. - Сигурно си много доволна!

- Да, това е чудесна новина! - продължаваше да се усмихва Кристън.

- Надявам се престоят ти тук да не ти остане като лош спомен. За щастие, имахме божията помощ и сега ти си едно изключително здраво и още по-прекрасно младо момиче! - усмихваше се Ник.

- Благодарение и на вас, разбира се! - рече Кристън.

- Благодаря ти! А сега ме извини, но трябва да тръгвам. И да кажеш на Дейв да не забравя да се обажда някой път, чу ли? - намигна ú Ник.

- Ще му предам! - метна с ръка Кристън, докато Ник излизаше от стаята.

- Е, Крис, ще ми кажеш ли как се чувстваш наистина? - попита Хелън.

- Какво имаш предвид? - изчерви се Кристън.

- Сега си в отлично здраве, но отношенията ти с Луис явно ти вредят. - въздишаше Хелън. - Искам да ми отговориш честно - той нарани ли те?

- Той постъпи зле. - започна Кристън плахо.

- Знам цялата история за случката онази нощ. Не говоря за това. Синът ми посегна ли ти физически? Опита ли се да те нарани по някакъв начин? Някога посягал ли ти е? - питаше Хелън.

- Не си спомням да го е правил. Защо ме питате такова нещо? - уплаши се още повече Кристън.

- Просто исках да знам. Много се тревожа за него напоследък. - имаше угрижен вид Хелън. - Имам чувството, че е способен на какво ли не. Не искам да страдаш по негова вина. Той е толкова объркан и такъв инат понякога!

- Не се тревожи. - рече ú Кристън. - Луис ще се справи.

- Вие... разделихте ли се?

- Да.

- Окончателно ли? Не ме разбирай погрешно, не искам да обвинявам никого. Но онзи ден те видях да стоиш тук сама и много тъжна, стискайки в ръце медальона, който Луис ти подари... Къде е то, между другото? - учуди се Хелън.

- Аз... вече не го нося. - измънка Кристън. - Носи ми лоши спомени.

- Разбирам те напълно. - кимна с глава Хелън. - Сигурно ти е много тежко.

- Да, така е. - съгласи се Кристън.

- Единственото, от което ме е страх е Луис да не се върне отново назад. Преди ти му даваше сили да се справи, но сега ще му бъде много трудно. - сведе глава тъжно Хелън.

- Той има добри приятели. Те ще му помагат оттук нататък. - успокояваше я Кристън.

- Права си. И въпреки това, аз никога няма да му простя, че нарани такова прекрасно момиче като теб, Кристън. - хвана я за ръката Кристън. - Правил е много грешки, но тази е най-голямата.

- Благодаря ти! - усмихна се принцесата.

- Мария и Дейвид ще дойдат всеки момент. Ще се видим скоро! - прегърна своята любимка Хелън и излезе.

  Младата красавица седне на леглото и се замисли. Това, което бе научила току-що за Луис беше много интересно. Затова момичето реши, че е важно да го има предвид и да го използва в решаващия момент.

 

 

Край на първа част