На сутринта

Ох, тази болка в главата. Пулсираща. Сънувах ужасен сън, бих се с някой цяла нощ. Събудих се. Кошмарът отшумя, отиде в забвението, където сънищата затъват, остана само болката и смътния спомен, за някакъв, който страшно ме ядоса и това, че го млатих в изтъпление, ама сън ли беше или наистина, не знаех. Огледах се наоколо. Бях в малка стая, преградена с решетки от едната страна, с метална мивка и тоалетна в ъгъла. Лежах на малка пейка. Имаше още две такива пейки, двама непознати типа седяха на всяка от тях. Арест! Как пък съм попаднал тук, зачудих се. Опипах се по главата. Болеше, както след хубав запой. Или пък беше от удари по нея? Така де - или ти тях или теб те бият. Понякога и двете се случват в едно и също време. Не съм човек да се откажа от хубав бой. Млад съм, здрав съм и удрям здраво - познатите ме наричат Телето - като ми се види на червено и налитам на бой…Дали боя бе само насън, това беше въпроса.
Да видим, какво можех да си спомня? Имаше жена, в клуб бях, а с нея, май, имаше някакъв тип. Баща ми казваше, че истинските мъже се бият само за жени или ако са пияни. Не знам колко е бил прав, но аз определено си пийвам и понякога се сбивам - понякога и за жени. Не за първи път бях в ареста. За жена най си струва да се сбиеш. Е, какво пък, баща ми е състоятелен и този път ще ме отърве, както се е случвало в миналото. Поне да взема каквото мога от приключението - не всеки ден попада човек в дрънголника.

- Ей, колега - подвикнах на единия съкилийник, облечен в омазан с машинно масло комбинезон - За какво си тук?

Мъжът, който до тогава гледаше в земята, ме стрелна с поглед. После реши, че няма какво толкова да крие и рече:

- Ударих шефа…Нещо се отваряше. За пари се скарахме. Сритах го малко и после си продължих работата в сервиза. Ония мъник го взе присърце и се обади на Ушев. Прибраха ме за побой, а даже не го ударих силно. Мислех, че ще го забрави, ама не. Ти за какво си?

- Ами и аз за бой, ама дали е било побой, не знам. Малко ми се губят подробностите. Е какво сега? От колко време чакаш?

- Сега е сутринта. Скоро ще ни викат при съдията.

- Съдийка е. - обади се другият мъж. Беше облечен в костюм и се потеше обилно. Костюмът му беше мокър на гърба и под мишниците. - Дочух от полицаите, че днес съдийка ще ни препитва. Атанасова ли, Антонова…

- А, Атанасова - зарадвах се аз. - Мой човек е. При нея са ме съдили. - и този път щях да се отърва леко, помислих си. Ама на тия момчърляци не им завиждах. Съдийката бе строга. Просто късмет извадих, че си бяха приятели с баща ми - бивш съдия. - Ти за какво си? - попитах потящият се.

- Хванаха ме да карам в нетрезво състояние.

- Е, на мен не ми изглеждаш пиян.

- То беше още вчера следобед. Тук съм вече половин ден и цялата нощ - каза притеснено потниящият се.

“Има за какво да се потиш, пич,” помислих си. “Съдийката е строга. Не прощава на такива като тебе. Най-малкото ще ти вземе книжката и след това ще те накара да допринесеш за добруването на близкия с обществено-полезен труд. То и аз сигурно това ще правя - ще ми дадат метла и ще прекарам седмица-две по спирките или да събирам боклуци покрай някоя магистрала. Бил съм там, правил съм го това.” На глас рекох:

- Не се коркайте, хора, съдийката е добра. Няма много да ни тормози. Ще се отървеме леко.

- Е, не те ли е страх? Не помниш с кой си се бил. Може да си го наранил сериозно? - каза замислено монтьорът.

- Не, не вярвам. Бил съм се и винаги с мярка, не съм лош човек, разбираш ли, че да бия много. Понатупал съм някой и толкова.

- Ама много си сигурен. Ти като си тука, ония другия къде е? В болницата?

Замълчах. Насилих се да си спомня. Да, бях в клуб, пиех си и май задявах някаква жена.Колкото и да се мъчех да си спомня не знаех дали някой бе тичал да я спасява. Е, тати ще ме отърве. Винаги ме отървава. Още повече, че май карах към нас вчера след клуба. Даже в къщи се прибрах. Оттам са ме взели ченгетата. Това ме накара да се почувствам малко нервен - щом тате ги е оставил да ме закопчаят, значи за нещо сериозно е било. Започнах да се потя и аз.

- Искате ли по цигара? - попита монтьорът. Двамата с другия потящт се кимнахме. Пушихме в мълчание, всеки с мислите за проблемите си. Привършихме цигарите. Като загасяше своята в стената, монтьорът рече:

- Винаги ме е дразнил онова малко човече, шефът. Само нареждания. Даже от коли не разбира. Скара ми се, че на някакъв тип климатикът не работил, ама аз какво съм виновен - кара ни с части на втора ръка да бачкаме. Даже може да е било на трета ръка. Вика, вика и като ми писна му ударих два шамара и ритник по дебелия гъз. - механикът се засмя. - Е, поне си стурваше гледката, каквото и да ме чака сега.

“Закъсил си, колега, след побой - може и в затвора да те заключат да изкараш година. Тогава няма да ти се види шега този ритник и шамари”. На глас казах:

- Разбирам те напълно. Някои си го търсят. По-добре да го намерят, та поне на теб да ти олекне, да не го носиш вътре, пък каквото и да стане после. - Механикът се усмихна. Обърнах се към другия мъж:

- А ти, какво си се свил там в ъгъла? Седиш и се потиш? Какво толкова? Хванали са те да караш пил. Голяма работа.

- Не е малка. Ако шефът ми разбере, могат да ме уволнят. Представител съм на фармацефтична компания. Трябва да карам кола. Вчера бях със служебния автомобил. - Е, той пич май наистина го бе закъсал. Замълчах. Намаше какво да го лъжа. Опитах пак да си спомня предишната вечер. Имаше маце. Задявах я. Имаше и мъж. Винаги ще се намери някой герой да вземе да спасява. Нещо ми разправяше…но с него ли се сбих? Обяснявахме се, дълги речи някакви, да, но, нямаше физическа саморазправа. Допих си питието и карах към нас. А защо бях в килията сега си бепше загадка и половина.

Някъде в дъното на коридора се отвори врата. Надзирателите идваха да ни карат в съда. Е, поне мистерията за какво съм тук щеше да се разреши скоро. Закопчаха ни с белезници и ни заведоха до малък вътрешен двор. Качиха ни в бусче. Внезапно в главата ми нахлу образът на някакъв тип, той ме молеше да спра, но изпитвах такава злоба към него тогава, удрях го зверски. Кой бе той…имаше нещо познато в него. Колко ли го бях бил? Ами ако бях прекалил този път?

Бусчето подрусваше и ми стана лошо - и от лашкането, но и от страх, че можеше да съм причинил “тежка телесна повреда” някому. Бях на път да повърна, когато най-накрая спряхме. Отведоха ни по някакъв коридор, който завърши с врата, а зад вратата имаше малка съдебна зала. Появи се и тя - съдийката. Седна на мястото зад бюрото на подиума. Е поне сега щеше да ми кажат за какво съм арестуван. Тя погледна документите пред нея и като стигна до моето име, явно ме позна. Вдигна бързо поглед. Свих рамене и казах с усмивка:

- Даже не знам за какво съм тук, съдийке.

Тя замълча за момент, после каза, в момента, когато всичко изплува в главата ми:

- Как за какво? За убийството на баща си!