Умирам си да се разправям с родни институции! Ма направо кеф невероятен!...
На 32 години най-накрая допуснах мъж да ме убеди да живеем заедно. Речено-сторено. Грабнах багажа и хоп, та у тях! Предупредих го, че вероятно допуска огромна грешка, той не слуша. Сега да си троши главата! Аз от тука НЕ МЪРДАМ. Гледам, напоследък споменава, че щял да хваща гората, партизанин да става, ама засега все още продължава да се прибира вкъщи. Много си ме обича!
Обаче не в това е проблема. По лична карта все още се водя на стария адрес. Пък да давам 20 лева само заради такава върховна простотия, `айде нема нужда! Нали все още съществуват понятия като „местожителство” и „настоящ адрес”? Та отивам значи в банката и най-любезно информирам госпожата там, че така и така, на нов адрес съм, искам разпечатките и бележките вече да пристигат там...
Не можело, моля ви се! Трябвало да си сменя личната карта. Пък аз само като си го помислих, за едната бройка в нервна криза да изпадна. `Щото последния път един ден тичах като кон заради проклетата лична карта. Език до коленете оплезих, дето се вика.
Проблемът се яви от факта, че старата я изгубих. Отидох в Паспортна служба или както там се води, попълних необходимите бумаги, снимки оставих, писах като малоумна (такова писане и като студентка не помня да ми се е налагало), и накрая жената зад гишето ми казва:
- И 20 лева глоба за това, че сте си изгубила личната карта..
О`кей! Няма проблем. Имам, ще ви ги дам. Стори ми се в реда на нещата. Обаче не.
- Трябва да ги внесете в клона на един коя си банка и да ни донесете касовата бележка.
Въпросният клон се помещаваше в съседния вход, така че изтропах натам с 20-те лева в ръка. Там обаче ново двайсет!
- О, не, госпожице. Не се внасят тук такива такси. – размаха ръце друга госпожа. – Глобите се плащат в Общината, втори етаж, не-знем-си-коя стая. Там се подават и заявленията за адресна регистрация.
Не схванах съвсем логиката, обаче не протестирах. Вместо това се юрнах на спринт към Общината. Искам си личната карта, бе! За нея съм готова на чудеса от героизъм.
За около 5 минути взех разстояние, което по принцип изминавам за 15. Рекорд някакъв, предвид факта, че навремето бягах от часовете по физическо възпитание. Пристигам там – обедна почивка. Около 45 минути вися като паяк пред гишето, сакън някоя напориста бабка без работа да не ме пререди, че после няма спасение – ще ми трябват продоволствия и четка за зъби, докато я чакам да приключи с редовните дрънканици.
Когато съответната еди-коя-си-по-ред госпожа се появи, вече усещах в мен да напира някаква налудничава амбиция да направя нещо нередно.
Залостих се на гишето, напъхах глава колкото можех по-навътре през дупката в стъклото и малко през зъби й споделих целта на посещението си. Тя премигна насреща ми няколко пъти като кукмявка, след което се усмихна мило и обясни
- Ама Вие нещо сте се заблудили. Глобите за изгубени документи се плащат РПУ-то.
Голям късмет извади, че дупката на гишето се оказа тясна да се протегна през нея.
Стиснах зъби и хайде в галоп обратно на изходна позиция, `щото РПУ-то е на гърба на Паспортна служба, от която наченах знаменития си поход. Влетях вътре с намерение да убивам. Честно! Пък и мястото подходящо – пълно с въоръжени, настроени към подозрение униформени хора. Един едър тип се пречна на пътя ми.
- Накъде така?
Поех си дъх и (след като прецених шансовете си) се впуснах в оплетени обяснения. Някъде по средата на изложението ми онзи взе да ме гледа така, все едно се чудеше дали да ме окошари или просто да звънне в местния психодиспансер. Когато приключих, вече беше с ръка на служебното оръжие (за всеки случай!).
- Ама тука няма такава служба. Кой Ви насочи насам?
Поех си дъх и... просто зяпнах. Пълен блокаж! Ама тоя не беше чул и една дума май. Как така „няма такава служба”?!
С последен напън на здрав разум казах:
- Вижте сега! Изгубих си личната карта и трябва да платя глоба, за да ми издадат нова. Къде да платя въпросната глоба?
Едва се въздържах да не забия нокти в лицето му.
Той ме изгледа странно, след което се засмя:
- Ами в Паспортна служба, естествено. Това е тяхна работа.
Не знам как се въздържах. Сигурно защото той наистина изглеждаше способен да извади оръжието си. Явно все пак не съм чак толкова луда.
Обърнах се и си излязох, твърдо решена, че оттук нататък ставам нелегална в собствената си държава. Не ми пука за скапаната лична карта – няма да плащам.
И тук идва най-странното. Точно след две седмици реших да си направя експеримент – отидох до Паспортна служба. Новата ми лична карта ме чакаше там. Получих си я и никой нищо не спомена за глоби и касови бележки. Даже ми пожелаха „приятен ден”.
И сега съм в дилема и ужас. Ами ако пак се наложи да плащам някаква такса?... Ще ми иде годишния отпуск!
© Валентина Вълчева Всички права запазени
Бюрократщината може да бъде и доста забавна, ако я погледнеш отстрани. Ако обаче си жертвата, става различно. Последния път с брат ми трябваше да влезем в 18 кабинета в Общината, само за да разберем че евентуално през ноември някои общински парцели за гаражи ще бъдат обявени на търг.