Тя седеше на протрития фотьойл вече цял час. Не го чакаше. Беше вдигнала крака на седлката и се беше побрала цялата като плод в утробата. За първи път огледа хотелската стая. Пет години идваха в този хотел. Не беше нищо особено, но той каза, че така няма да предизвикват нежелан интерес. Не помнеше през тези години дали стаите бяха различни. Не им обръщаше внимание. Обикновенно идваше петнадесет минути по-рано от уреченото време, заставаше срещу вратата и го чакаше. Сърцето ѝ тръпнеше от нетърпение, а когато той закъснееше, се присвиваше от страх. 
Вратата се отваряше и очите му я заливаха с плам. Хвърляше се на врата му и се впиваше в устните. Още там започваха да се събличат, а леглото ги приютяваше и потапяше в страстта като море, от което не искаха да изплуват. Като море, в което тя се удави.
Бяха щастливи с Борис. Ожениха се по любов. Когато се роди синът им, той бе на седмото небе от радост. И не само той. Родителите му също. Беше един син и те го носеха на ръце. Нейните родители живееха далеч и рядко ги виждаше. Свекърва ѝ помагаше много. Обичаше я. 
Когато детето стана на три години, фирмата, в която работеше Борис, фалира и той остана без работа. Но не за дълго. Приеха го в една реномирана фирма, но работата му беше свързана с командировки, които продължаваха седмица, а понякога повече. Той беше решил да работи по този начин заради доброто заплащане, но само за определено време. Не знаеше обаче колко ще е това време. Казваше, че трябва да спестят пари за сина, а и за друго дете.
Така минаваха дните за нея – в грижите за къщата, за детето. Свекърва й идваше, вземаше малкия и й казваше да се разходи, да се срещне с приятелки. 
И тя започна да се среща с приятелките от гимназията. Бяха една групичка от пет момичета. Всички се бяха омъжили и продължаваха да се срещат семейно. Включи се и тя. Знаеха за командировките на съпруга й и я приеха с удоволствие. 
На една от срещите дойде нова двойка – деверът на една от приятелките със съпругата си. Беше красив мъж. Висок, атлетичен, с кестенява коса и сини очи. Съпругата му не беше нещо особено. После установи, че беше мълчалива, спокойна жена. 
Той стана център на компанията. С интелигентно чувство за хумор. Умееше да владее вниманието на присъстващите. На няколко пъти очите им се срещнаха и тя видя искрите, които полетяха към нея. Това я накара да се изчерви и да усети гъделичкане в стомаха. През нощта го сънува и се събуди плувнала в пот. За първи път й се случваше такъв сън. Беше чувала от приятелки, но не вярваше, че е възможно. 
На следващите сбирки той идваше сам. Каза, че жена му е започнала вечерен курс по английски за три месеца. 
Следващия месец Борис нямаше командировки и тя не отиде на сбирките. Не, че не можеше, но не искаше да води там мъжа си. Това беше нейното място – тъй, както той имаше своите командировки, на които тя не ходеше. 
На втората седмица приятелката ѝ се обади, за да попита дали не е болна.
– О, не, нищо ми няма. Добре съм. Само съм малко заета...
– Виктор пита за теб, а аз не знаех какво да кажа.
Сърцето ѝ спря за секунда и после препусна като лудо.
– Как така пита за мен?
– Е, нали вече сме една компания и прави впечатление отсъствието ти.
– На първата сбирка от новия месец пак ще дойда.
Едва дочака да измине седмицата и Борис да замине. Нямаше търпение да дойде денят на сбирката. Обади се на свекървата и я помоли да вземе малкия на обяд. Подбра много внимателно тоалета за вечерта. Отиде на СПА и прекара целия следобед там. Прибра се да се преоблече и отиде. 
Едното семейство вече беше пристигнало. Като я видяха, я обсипаха с комплементи. Същото сториха и останалите. Той дойде последен. Тя беше седнала така, че да вижда вратата. Когато влезе и я видя, се закова за миг. Очите му блеснаха и широка усмивка озари лицето му. Тя наведе глава, за да не разберат другите как й подейства неговото присъствие.
Вечерта беше чудесна. Всички излязоха вкупом. Повечето живееха наблизо и си тръгнаха пеша. Тя извика такси и остана да чака. Той също си тръгна. Това я разочарова, но изненадата ѝ беше голяма, когато го видя да се връща. 
– Може ли да дойда с теб? – попита уверено и тя кимна:
– Разбира се.
Качиха се в таксито и преди тя да каже на шофьора накъде да кара, той даде адрес. Тя учудена го погледна, но той се усмихна със своята пленителна усмивка и погали ръката ѝ.
Спряха пред хотела. Сякаш всичко бе уговорено. Тя не се поколеба нито за секунда.
Ах, тази нощ! 
Свлече от себе си всичко – и страх, и срам се загубиха, за да оставят в нея само страст. Луда страст – като огън, който я изпепели. 
Никога не говореха за бъдещето. Даже и за нещата от настоящето. Той избягваше да говори за службата, за семейството си. Говореха за книгите, които четат; за филми; за театър. Там, в хотела, за един час живееха в друг, само техен свят.
Така минаха години. Синът ѝ порасна. Борис настояваше да имат второ дете, но тя не искаше. Не можеше да си представи, че ще загуби срещите с Виктор. Започна да се чуди защо никога не са говорили за бъдещето. Реши, че той не иска да ѝ влияе. Може би очакваше тя да вземе решението. И тя реши. 
Борис се беше върнал в края на седмицата. Детето беше при родителите му и те бяха ходили на ресторант. Върнаха се и той я помоли да не взема хапче.
– Не искам друго дете.
– Но защо?
– Искам да се разделим.
– Каквоо!? 
Той я гледаше изумен, без да може да повярва на думите й.
– Казах ти, искам развод.
– Но какво те прихваща? Като не искаш друго дете, добре, съгласен съм. Няма да правим драма от това.
– Ти не разбираш ли? Не искам друго дете, защото теб не искам. Обичам друг мъж. Отдавна!
Той се вцепени. Седна премалял на стол, вторачен в нея.
– Какви ги говориш?
– Това, което чу. Стига толкова! И без това се отчуждихме. С тези командировки...
– Командировките ли са виновни?
– Не. Едва ли... Изглежда не съм те обичала, а само съм се заблуждавала, че те обичам.... и теб съм заблуждавала. Не искам повече. Казах ти, че има друг човек в живота ми... от много време.
Замълча. Той постоя известно време безмълвен.
– Добре, съгласен съм. Събирай си дрехите и се махай веднага! Другото ще ти  изпратя, когато дадеш адрес. Аз ще задвижа въпроса с развода. Детето ще остане при мен. Хайде, давам ти половин час да изчезнеш от живота ми.
Тя се стъписа. Той говореше тихо, с твърд, режещ като нож глас. Не беше го виждала такъв и се уплаши. Излезе от салона, отиде в спалнята и приготви най-необходимото.
Извика такси и му даде адреса на хотела. Имаше пари. Беше си открила банкова сметка преди три години. 
Срещата им беше след два дни. Когато каза на Виктор какво е направила, той нищо не отговори. Нито дума. Стана, облече се и си тръгна. Остави я в леглото, шокирана от реакцията му. Не беше сигурна как ще реагира, наистина, но не това очакваше. 
Виждаха се в точно определени дни. Днес трябваше да дойде.
Беше прегърнала колената си и с празен поглед оглеждаше хотелската стая. Толкова празен, колкото беше животът ѝ в този момент. Имаше всичко и загуби всичко. А какво ли имаше всъщност? Имаше дом, съпруг, дете. И какво направи? Замени ги за един час в хотелско легло. Втресе я. Не, не го обвиняваше. Той не я беше подмамил. Никога не беше обещавал промяна на връзката им. Тя беше неговият десерт в семейното меню. Нищо повече. Това осъзнаване я разтърси. Стаята се уголемяваше, а тя се смаляваше все повече и повече. 
Сви се във фотьойла като плод в утроба. Опитваше се да се роди. Беше трудно, но беше необходимо. Нощта се отичаше, повличайки болката и безнадежността. Тя се изправи. Приближи се до прозореца. Утрото плавно обгръщаше земята. 
Зазоряваше се!

14.11.2017 г.
Сливен.