Беше юни 1971. По небето плуваха бяло-сиви облаци, които за минути се сгъстиха. Заваля така внезапно и силно, че повлече всичката пепел. По калдъръма потекоха кални потоци. После дъждът внезапно спря, но пороят продължи да се стича от високото. Слънцето проби облаците и огря улицата, приличаща на река, в която тук-там се бяха подали като каменни острови най-високите камъни. Измити от водата, те светеха на слънцето в естествените си цветове: бяло, жълто, охра и сиво.
Спомням си как тичах надолу по улицата. Едно от най-големите удоволствия на едно шестгодишно момче е да подскача по камъните след дъжд. Водата течеше между тях, а аз подскачах от камък на камък. Малките, кльощави крачета, обути в сандали, като краката на сърне ме издигаха във въздуха, хоп-хоп-хоп.., бързо и пъргаво, уцелвайки върховете на каменните острови. Ако не уцелех средата на камъка, сандалът плисваше вода по крачетата ми, но аз бях виртооз в подскоците. Тичах към фурната, за да купя хляб, стискайки в едната ръка стот ...