Беше юни 1971. По небето плуваха бяло-сиви облаци, които за минути се сгъстиха. Заваля така внезапно и силно, че повлече всичката пепел. По калдъръма потекоха кални потоци. После дъждът внезапно спря, но пороят продължи да се стича от високото. Слънцето проби облаците и огря улицата, приличаща на река, в която тук-там се бяха подали като каменни острови най-високите камъни. Измити от водата, те светеха на слънцето в естествените си цветове: бяло, жълто, охра и сиво.

   Спомням си как тичах надолу по улицата. Едно от най-големите удоволствия на едно шестгодишно момче е да подскача по камъните след дъжд. Водата течеше между тях, а аз подскачах от камък на камък. Малките, кльощави крачета, обути в сандали, като краката на сърне ме издигаха във въздуха, хоп-хоп-хоп.., бързо и пъргаво, уцелвайки върховете на каменните острови. Ако не уцелех средата на камъка, сандалът плисваше вода по крачетата ми, но аз бях виртооз в подскоците. Тичах към фурната, за да купя хляб, стискайки в едната ръка стотинките и купоните, а в другата – празната чанта.

   Не знам дали като дете са ви пращали за хляб, но за мен това беше най-приятното задължение. Тичах около километър до фурната. Нареждах се на дългата опашка и изчаквах реда си, заслушан в разговорите на възрастните или разговарях с връстниците си. Подавах стотинките и купоните и вземах двата хляба, които се полагаха на нашето четиричленно семейство. Слагах самуните в чантата, но винаги внимавах, да бъдат така поставени, че меката част на единия да е най-отгоре. Докато се прибирах, отчупвах от мекото и си хапвах. Пресният, току що изваден от фурната хляб е най-вкусното нещо на този свят. Прибиращите се от работа хора ми се усмихваха или ме подкачаха, че чантата е по-голяма от мен.

   В този юнски ден вървях бавно към къщи, когато видях нещо, което ме накара да спра. Срещу мен, на улицата, до училищния двор, беше застанало най-хубавото „нещо“, което някога бях виждал. Беше шестнадесет–седемнадесет годишна, висока, стройна, и приличаща на статуетката на масата във всекидневната ни, но беше по красива и истинска... Облечена в бяла, плетена блуза, която прилепваше плътно по тялото очертавайки релефа на едрите, млади гърди, чиято нежна кожа се подаваше през дупчиците на  рехавата плетка. Блузата беше без ръкави, откривайки сякаш изваяните й рамене. Беше с много къс, червен минижуп, разкриващ стройни, дълги крака, обути в къси, бели, памучни чорапи и малки бели пантофки. Лицето й беше гримирано. Бях виждал жени с грим, но само на сватба. Сенките придаваха на очите и мечтателен поглед, като на актрисите от киноафишите, а устните й грееха яркочервени, като на истинска филмова звезда.  Никоя друга мома на село не изглеждаше така. В ръцете си държеше модерна по онова време дамска чантичка.

   Не можех да повярвам, че е възможно да има толкова красиво нещо на света. Чувствах се странно, усещах сладост, а в същото време някакъв странен страх да продължа, сякаш ако преминех край нея, може случайно да раздвижа въздуха и тя да изчезне. Стоях като препариран и гледах зяпнал,  премигвайки често-често, за да проясня замъгления си поглед. В моите очи, тя изглеждаше като видение, но си беше девойка от нашето село. Чичковците и по-големите батковци минаваха край нея, гледаха я някак непонятно за мен, не както гледат другите момичета, подсвиркваха и продължаваха, но главите им оставаха обърнати назад дълго, след като бяха отминали. Изглежда чакаше някого, стоеше облегната на оградата на училището, загледана замечтано на някъде.

   Внезапно откъм града се появи този зелен джип...

* * *

   Джипът спря и от него излязоха един цивилен и двама униформени. Обградиха момичето и поискаха паспорта й. Тя го извади от чантичката си и го подаде. Цивилният милиционер погледна паспорта пренебрежително и заговори бързо, повишавайки постепенно тон, докато гласът му се извиси и зазвуча като кучешки лай. Хората в близките дворове подаваха любопитно глави над оградите, други се спряха на улицата и загледаха случващото се. Той викаше, че мястото на такива като нея е някъде, не разбрах къде, че не изглежда като останалите девойки, а това е много опасно явление, че са тук за да предприемат необходимите действия, за да предотвратят вредното влияние върху останалите... След което униформените я хванаха, а цивилният извади от джоба си печат и подпечати с него двете й ръце над лактите и двата крака, над коляното, върна й паспорта, качиха се в зеления джип и потеглиха обратно към града.

   Тя се беше привела надолу разтърсвана от ридания, държеше се за корема, а от очите й течаха едри сълзи, отмиващи и размазващи грима по лицето й. Печатите синееха грозно върху кожата й. Ридаейки, тя се отправи към къщи. Вървеше, сякаш не бяха насинили тялото, а бяха дамгосали душата й. Прибрах се разплакан в къщи, където майка ми дълго ме успокояваше. Чудех се, какво е направила красивата девойка, освен, че беше предложила повече красота, а се отнесоха толкова жестоко с нея.

* * *

   От тогава мразя зелените джипове. Видя ли такъв, стомахът ми се свива. Поглеждам дали вътре има някой, оглеждам улицата и ако не ме гледат, му тегля един шут по зелените ламарини. Колкото по-силно, толкова по-спокойно ми става на душата.

   „Сине - питаше ме майка ми – защо върхът на дясната ти обувка е все смачкан и изцапан със зелена боя“? Така и не й казах, но може би тя се досещаше.