Зелено джобно ножче и няколко филийки хляб

    На А. 

Всяка сутрин Стефан имаше строго определен ритъм. Ставаше точно в шест часа, нито по-рано, нито по-късно. Дори да се събудеше преди алармата, което се случваше почти всеки ден, той не ставаше преди определения час. После отиваше в банята за бърз душ. След това си оправяше леглото, обличаше се и точно в 7:00 часа натискаше копчето на асансьора, за да слезе. Качваш се в колата си и потегляше за работа. 

Пътят му минаваше покрай близката спирка на автобуса и понякога тълпата качващи се ученици забавяше своевременното тръгване на превозното средство. Това естествено бавеше и Стефан, ако се окажеше точно зад него и така, понякога , той закъсняваше за работното си място. Закъснение е силно казано, защото, макар и закъснял, той винаги пристигаше в офиса много преди всички останали. 

Животът му бе подреден и плануван не само в ежедневието. 

Адвокатската кантора, в която работеше, вече му беше дала няколко от важните клиенти и секретарка. До няколко години и името му щеше да е сред съдружниците. Следващата седмица, на рождения ден на приятелката му, щеше да ѝ предложи да заживеят заедно, а след една година и да се оженят. 

Всичко вървеше по начертания от него план. На практика, единственото нещо, което не можеше да контролира беше този проклет автобус сутринта. Все се случваше да е зад него и все чакаше да тръгне от спирката. 

Днес беше запланувал няколко неща, извън работа, които трябваше да свърши. След няколко дневно избиране, беше харесал подарък за рождения ден на Мария. Беше поръчал в скъп бижутерски магазин комплект обеци, гривна и годежен пръстен. Днес трябваше да ги вземе. След това да запази маса в онзи хубав ресторант, където бяха ходили на неговия рожден ден. Всичко беше планувано и подредено, както винаги. Освен едно…. Чисто новата кола, взета само преди няколко месеца от официалния дилър, не искаше да запали. На няколко пъти направи опити да под кара автомобила, но не успя. 

Това сигурно би изнервило и разстроило всеки друг човек, но не и Стефан. Той извади мобилния си телефон, извика такси и докато чакаше да дойде, записа в задачите си за деня и обаждане до сервиза на дилъра.

Таксито дойде и той седна на задната седалка. Каза адреса на шофьора и автомобилът бавно потегли. Със сигурност щеше да закъснее за работа, това беше ясно, но поне щеше да прегледа ангажиментите си в електронния бележник на спокойствие. 

Дали защото се возеше или просто отлагаше още малко прегледа на задачите за деня, той се се загледа в автобусната спирка. Сега тя беше почти празна, повечето пътници се бяха качили преди малко. Сигурно щеше да мине през погледа му за секунди и споменът за нея да изчезне в натоварения ден, ако нещо не го беше сепнало. Нещо съвсем дребно погъделичка крайчеца на окото му. На спирката седеше възрастен бездомник, с окъсани и стари дрехи и държеше в ръката си малко, зелено джобно ножче. Веднага го забеляза. И той имаше такова, когато беше дете. Абсолютно същото. Не можеше да сбърка тоя матово-зелен цвят на дръжката. Докато се обърне да погледне пак, таксито подмина спирката и се запъти с бърза скорост към центъра на града. 

Денят вървеше по план. Даже повече от добре. Малко преди обяд, секретарката му донесе съдебното решение по делото на един от важните му клиенти. Естествено той беше спечелил. Очакваше го голяма премия и още по-големи похвали от съдружниците, както и няколко завистливи погледи от колегите му. 

Всеки друг ден преди този, той щеше да изпадне в душевна еуфория и да се нахъса да работи още повече. Не и днес. Проклетото джобно ножче ме му излизаше от главата. Не беше виждал такива от много, много години. Сигурен беше, че е същото като неговото. Онова, което Симеон му открадна. Просто дойде и му го взе от ръцете, без обяснения. Когато Стефан скочи да си го вземе обратно, онзи просто го бутна на земята. При втория опит да си върне обратно зеленото ножче, Симеон го поряза с него по дланта. Раната не беше дълбока, но остана белег. Сега вече не се виждаше, но той знаеше, че е там. Не се беше сещал за този случай от много, много години, а сега сякаш там където беше белега, започна да го сърби. 

Малко преди 17:00 часа, Стефан излезе от офиса си. Мина през бижутерския магазин, взе грижливо опакования подарък и се запъти към стоянката за таксита в близост. Спря на банкомата по пътя и изтегли малко пари в брой. След това понечи да тръгне, но се върна и изтегли още. Втората сума прибра във втората преграда на портфейла си. 

На връщане едва дочака да стигне познатата спирка. Скитникът го нямаше. Нямаше го и зеленото му ножче. 

Следващите два дни, докато колата му беше в сервиза, той все гледаше към спирката от задната седалка на таксито, но тя беше празна. Старият скитник беше изчезнал. 

Колата му беше паркирана на обичайното си място сутринта. Както бяха обещали от сервиза, беше готова, измита, с оставена на таблото попълнена сервизна книжка и извинение от дилъра за причиненото неудобство, както и покана да посети салона им, където да се запознае с новите им модела, за които той разбира се ще ползва отстъпка, ако реши да закупи.

Стефан извади ключа от таблото, заключи колата и тръгна пеша към спирката. Днес щеше да иде на работа с автобуса. Не знаеше защо го направи… имаше си собствено паркомясто точно пред сградата на адвокатската кантора. Може би просто се надяваше да види скитника. 

Зави зад ъгъла на блока и между ниските храсти видя спирката. Не различаваше хората там, бяха много, но само няколко крачки по-нататък го видя. Беше седнал в самия край на пейката. Въпреки, че беше пълно с пътници, чакащи автобуса, никой не беше седнал до него. Сякаш всички страняха от възрастния мъж и той седеше сам. 

Стефан веднага забеляза зеленото петно в ръката му и колкото повече се приближаваше, толкова повече то се набиваше в очите му. В момента, в който пресичаше улицата, автобусът пристигна и скри възрастния мъж от погледа му. Тези секунди му се сториха по-дълги от няколко часа… Ами ако скитникът се качи и не го види повече?! 

Когато автобусът потегли, спирката беше празна, с изключение на най-крайното място на пейката. 

Стефан се приближи до възрастния мъж. Чак сега видя какво прави той със зеленото ножче. Режеше парче стар хляб. Махаше мухлясалите парчета и грижливо събираше останалото в стара найлонова торбичка. Сигурно на повечето хора, които току ще се бяха качили тази гледка се е сторила ужасна. Опърпан старец, събрал изхвърлен хляб от контейнерите за боклук в квартала, изрязваше със старо зелено джобно ножче мухъла и мръсотията от хляба, който щеше да е негова закуска, обяд, а сигурно и вечеря. 

Стефан се приближи без да бърза, седна до мъжа и го заговори:

-Здравейте! Имате хубаво джобно ножче. 

Скитникът го погледна стреснато, но не отговори. Продължи да се занимава с хляба си. 

-Хубаво ножче. И аз имах такова, когато бях дете. 

-Не правя нищо лошо, не съм крадец. Няма защо да ме арестувате., каза възрастния мъж, очевидно решил, че Стефан е полицай. 

Сигурно го бяха гонили и задържали десетки пъти по спирките и сега този младеж, който го заговаря му се струваше заплаха. 

-Не, не! Не съм полицай. Извинявайте. Не исках да Ви изплаша. Просто искам да купя джобното ви ножче., той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла си. 

Скитникът го изгледа подозрително, но не каза нищо. Продължи заниманието си и извади следващата филийка мухлясал хляб. 

Стефан отвори задната преграда на портфейла си и извади банкнотите, които беше изтеглил преди няколко дни. Сумата със сигурност беше значителна и с нея човек можеше да си купува такива джобни ножчета всеки ден в продължение на поне няколко месеца. 

Възрастният мъж погледна протегнатата ръка с парите, после погледна Стефан. 

-Това са много пари за едно джобно ножче…, каза скитника. 

-Не са много. Толкова съм преценил, че струва. 

Въпреки краткия им диалог, старецът не спираше да изрязва и прибира филийките в торбичката. 

-Знаеш ли, моето момче… Виж този хляб… Някой го е изхвърлил, защото е започнал да мухлясва. Сторил е грях. Грехота е да изхвърлиш хляб. Но грехът на един е благословение за друг. Тази вечер, ще си легна сит в онова отключено мазе, защото някой е сторил грях. Но по-важното е, че ще съм освободил този някой от греха му, защото съм прибрал този хляб и не е нанесена обида на Господ Бог. 

Стефан седеше безмълвен и заплака. 

Скитникът беше свършил с изрязването на последната филийка. Прибра я грижливо в старата торбичка. Сгъна ножчето в зелената му дръжка и го подаде на седналия до него мъж. 

-Прибери си парите, млади човече. Заведи с тях момичето си на сладкарница. Ето ти ножчето, подарък от дядо ти Иван, да ме запомниш с добро. 

Двамата мъже седяха един срещу друг с протегната ръце, единия с пари в нея, другия със старо, зелено джобно ножче. 

-Вземи го, подарявам ти го. Дано ти донесе сили да простиш греха, който някой е сторил. 

Стефан не помръдна. 

Дядо Иван остави ножчето на пейката, събра найлоновите си торбички и тръгна. 

-Чакай!, с пресипнал глас едва успя да каже Стефан. - вземи парите, ще се нахраниш с топъл хляб. 

-Вече се нахраних, моето момче. Вече се нахраних. 

В този момент автобусът спря на спирката и шумно отвори врати. Тези две секунди бяха достатъчни да разсеят Стефан и когато пак се обърна към дядо Иван, само го видя как изчезва зад ъгъла на близкия жилищен блок. 

Вечерта, застанал сам в кухнята, Стефан си отряза парче хляб със старото зелено джобно ножче. Не беше ял по-вкусен хляб през целия си живот. 

Не видя никога повече дядо Иван… Поне не жив. Една вечер, малко след рождения ден на Мария, докато тя лежеше в скута му, той видя новина в една от социалните мрежи, че полицията е намерила починал скитник в квартала им. 

На следващия ден, за първи път от много години той си взе отпуска. Свърза се с голяма траурна агенция, погрижи се за всички формалности и плати за погребението на дядо Иван. 

Освен служителите и свещеника, той беше единствения човек до ковчега. Когато го затваряха, той се пресегна и сложи старото зелено джобно ножче и едно парче хляб до сърцето на покойника. 

-Баща Ви е щастливец с такъв син като вас!, каза служителят от агенцията. 

-Не ми беше баща., тихо каза Стефан. 

-Тогава сигурно Ви е оставил пари, да платите погребението му?, продължи да любопитства служителя. 

-Да, остави ми… Плати за него със старо зелено джобно ножче и няколко филийки хляб.