В Омагьосаната планина има два високи върха – Бели рид и Зли рид. Единият се нарича така заради бялата вулканична скала трас, от която е изграден, както и заради туй, че през зимата  е покрит с дебел слой сняг. Докато другият – Зли рид, е през цялото време гол и черен, но не защото над скалата има плодородна почва, а заради черния цвят на начупените му, остри зъбери, от които силните ветрове и поройните дъждове са отмили всякакъв помен от земна покривка. Не вирее там ни дърво, ни храсталак, а само редки туфи трева в цепнатините, закътани от вятъра, до които водата от честите летни пороища не е могла да стигне, за да ги отнесе. Селяните, които са се осмелявали да се приближат до върха, разказват, че нощем от вътрешността на многобройните пещери се чуват стонове и плач на хвърлените в тях в незапомнени времена несретници, чиито души не са намерили покой и все още призовават за справедливост и отплата.

  Между двата върха е котловината с двете езера близнаци, едното от които – затрупано от гигантските канари, откъснали се от Зли рид по време на земетресението преди години –  съвсем пресъхнало. Останала е от него само една локва, а другото – оцеляло, но водата му не става за пиене, защото от дъното му след катаклизма избил отровен газ, който унищожил всичко живо в него, та дори и тревата по бреговете му сега е посърнала и пожълтяла. И всички животни в планината, както и хората, заобикалят отдалече това място.

  От южната страна на Омагьосаната планина, досами Зли рид има тясна и непристъпна клисура, изровена от водите на незнайна река, текла някога по тия места, но отдавна изчезнала. Сега там е село Клисура, пръснато по  склоновете, разпиляло къщя и махали из долчинките и стръмнините като бисерна огърлица на шията на чутовен великан. Много приказки и легенди разказват клисурчани вечер около огнищата. Когато се приберат от оран или от паша бащите, а майките сложат оскъдната, но приготвена с любов и старание вечеря на софрите в уютните соби, децата слушат и потръпват или се смеят на страшните им и забавни истории, а после заспиват и сънуват чудни герои, невиждани зверове и вълшебни горски създания. А най-често разказваната и най-любима легенда е тази за Злата хубавица, най-личната мома, живяла някога по тия земи.

  Китно и благоденстващо било село Клисура в старите времена, хората му –  сърдечни и трудолюбиви, умеели и да се радват, и да скърбят, а второто се случвало рядко, защото били много задружни и винаги си помагали в беда. Отглеждали овце и кози, пасели ги по склоновете на Зли рид, но по-често излизали към Бели рид, където пашата била по-обилна и поляните – по-тучни. Връщали се вкъщи късно вечер, уморени, но доволни от добре свършената работа. Стадата им се умножавали, открили и няколко полегати, почти равни участъци отвъд стръмния връх, които засадили с пшеница и царевица. Стигало и за собствената им прехрана, и за продан в Далечно село, на границата с Равнината на юг.

  Лете чукарите на Зли рид и клисурата се огласяли от песните на жетварите и звуците на овчарските кавали. Зиме пък клисурчани се любували на гледката към Бели рид, покрит с дебела снежна покривка и се молели следващата година да е също толкова плодородна, както  предишни години.

  Само един тесен път излизал от Омагьосаната планина и водел в Равнината, право в Далечно село, което било много по-голямо и по-богато от Клисура. Веднъж в месеца клисурчани минавали пътя между двете села, пременени и весели, за да отидат на панаира, където се стичали хора от всички краища на обширната Равнина. Натоварвали писаните си каруци със стока – жито, царевица, вълна, месо, грънчарски и ковашки изделия, които продавали, и се връщали в Клисура с някои и друга придобивка за скромните си домове – шарено месалче за софрата,  мънистено герданче и лъскави чепици за булката, дървено конче за момчето и пъстри корделки за момичето, червен юнашки пояс и висок овчи калпак за стопанина…

  Но скоро честитите и спокойни дни за планинците приключили. Един вълк единак се научил да идва тъдява и започнал да тормози селото. Току грабне овца или коза от нечие стадо, разлае рунтавите овчарски кучета и се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал нагоре към Черни рид, където имал леговище в една от пещерите. Къде точно, никой не знаел. Много пъти се опитвали селяните да намерят убежището му, но той хитро криел следите си и бил неуловим. И още по-лошо, в края на месеца завардвал пътя, който излизал от клисурата, причаквал мирните панаирджии и отмъквал най-пременената и румена девойка, завличал я в пещерата си и там я разкъсвал и изяждал.

  Писнало селото от злочеста мъка, страх населил душите на безгрижните дотогава планинци. Замлъкнали песните на жетварите, не се чувал вече веселият глас на чановете и звукът от овчарските кавали. Тихо и зловещо било над махалите, хората не смеели да излязат навън, децата не можели свободно да играят, дворовете опустели.

  На края на селото, досами Черните скали живеела с престарелите си родители най-личната мома в околността – Злата хубавица, както всички я наричали. Малка и бедна била къщурката им, но спретната и чиста. Дворът –  винаги пометен, менците – пълни с бистра вода, дървата за печката – насечени, подредени в стройна купчинка до дувара, стените на къщата –  измазани с прясна вар, стаите –  прибрани и постлани с китеници и пъстри черджета, които девойката тъчала на стана в Голямата соба. А самата Злата била като ясно слънце сред равни дворове. Косите ú били като тежко злато, разпилявали се на вълни по раменете ú, когато разплитала дългите си плитки, за да се среше. Очите ú били като сини мъниста и искрели с небесен блясък. Засмеела ли се, всички наоколо се усмихвали – толкова заразителна била с добротата и сърдечността си, а когато заплачела, всички се натъжавали, защото я обичали и не искали да страда ни най-малко. Но колкото голяма била хубостта ú, толкова скромна и обичлива била Злата и имала сърце, златно като името ú. Никого не обиждала, и на мравката път правела, на всички помагала, за всекиго имала добра дума, била радост и отмяна за старите си баща и майка. А как пеела само! На седянката на мегдана се събирало мало и голямо, само за да чуе звънкия ú глас, който бил като пролетен ручей, спуснал се от стръмнините на Зли рид надолу по камъните в клисурата, и ехтял като медната камбана на селската църква, кога бие на Великден и оглася цялата планина. Пеела Злата и вкъщи, и на двора – докато метяла и докато тъчала, докато приготвяла вечерята или разтребвала трите скромни стаички на къщата.

  Ала откакто вълкът започнал да върлува из околността, не се чувал вече веселият глас на девойката. Посърнало бялото ú лице, помръкнал ведрият ú поглед.

  – Слушай, дъще – казал веднъж старият ú баща докато седели около софрата в Голямата соба. – Откак вълкът вкуси човешко месо, вече не се задоволява да отмъква само кози и овце. Човешка кръв му се пие, че е най-сладка. Хората в селото са уплашени и вече никой не смее да излезе на пътя към Далечно село. Чух, че снощи се появил в Горната махала и отвлякъл Станка, щерката на грънчаря.

  Натъжило се лицето на девойката, сълзи закапали от хубавите ú очи. Станка била нейна дружка и често като малки си играели, берели цветя и свивали венчета за Лазаровден, тичали по чукарите с останалите, играели на гоненица и на криеница из скалите и доловете на планината.

  – Като не намери повече плячка на пътя, ще започне да напада и къщите в селото – продължил угриженият баща. – Искам от тебе да направиш следното: вълкът отвлича най-личните моми, най-гиздавите, знае кого да напада, проклетникът! Ти да свалиш тия гердани шарени, да скриеш златните си коси под чембера и да облечеш тъмни дрехи. Да не излизаш на двора без крайна нужда, да не пееш вече и да не се смееш високо, чу ли? Дори и да те зърне оня обесник, да няма какво да види. Трябва да станеш проста и незабележима – само така можем да те увардим.

  – Ще направя, както искаш, тате. И без туй нямам желание вече ни да пея, ни да се смея – казала тихо девойката и заплакала.

  Тъй минавали дните – в труд и печал. Залиняла Злата хубавица, лицето ú посърнало и побледняло, гласът ú вече не се чувал, дрехите ú,  широки и тъмни на цвят, скривали стройната ú снага и се сливали с фона на черните скали над селото.

  Минали седмици, месеци. Вълкът продължавал да дебне из планината, а от време на време се спускал в селото и отмъквал по някоя девойка.

  Почти не останали моми в Клисура. Злата някак все избягвала участта на дружките си – твърде незабележима и незначителна станала. Стройната ú снага била все приведена, сините ú очи, вечно пълни със сълзи, се зачервили и тъмни сенки се появили под тях, ясното ú лице повехнало и погрозняло, гласът ú пресипнал от мълчанието и тя почти не говорела.

  Сърцата на родителите ú се свивали, като гледали как постепенно губи хубостта и жизнерадостта си, но се успокоявали с това, че поне е жива и е с тях, а не в корема на ненаситния вълк.

  Не издържала веднъж девойката това положение, викнала родителите си в Голямата соба и им казала:

  – Не мога повече да живея така – все в очакване вълкът да се появи и да ме грабне. Сън не ме лови, остарях, погрознях, радост няма вече за мене! Отивам да го моля за пощада – за мен и за селото. Ако ли не ме послуша и не се смили – по-добре мъртва, отколкото такъв живот във вечно очакване на злото. Прощавайте, мале и тейко, не ме споменавайте с лошо!

  Колкото и да умолявали старците девойката, тя била непреклонна. Накрая те се предали, майка ú приготвила една торбичка с храна за из път, баща ú отсякъл един кривак за отбрана и я проводил до външната порта.

  Излязла Злата на пътя за Далечно село, спряла се под една висока скала и зачакала.

  Не се минало много време, и ето го вълкът – черен като дявол, огромен като теле, с горящи, кървясали очи и разтворена зъбата паст. Стои пред девойката и я гледа свирепо. Чуди се защо не бяга и не се отбранява.

  Злата не се уплашила от вълка. Поклонила му се ниско и заговорила:

  – Аз няма да бягам от теб, Вълчо, сама дойдох – дума да ти думам.

  – Думай, девойко, никой досега не е хортувал с мен, всички бягат и пищят или плачат. Смело е сърцето ти, хвала!

  – Не останаха много девойки в Клисура, Вълчо, все щеше някой ден да стигнеш и до мен, а аз не искам да живея повече в страх. Правú каквото искаш с мен, но те моля да не закачаш повече селото. Овце и кози, колкото щеш, не можем да те спрем да ги отмъкваш, но поне девойките пощади! Нямам нищо, което да ти предложа в замяна, освен живота си, но знам, че за тебе той не струва нищо.

  Учудил се вълкът на смелостта и жертвоготовността на девойката, позагледал я, но тя била прекалено безлична в неговите очи.

   – Слушай, моме, харни приказки хортуваш, но ми се чиниш прекалено жилава и суха, за да те изям. Ако склониш  да дойдеш в пещерата и да се грижиш за мен – да имам топла храна и чиста постеля всеки ден, може и да пощадя селото. Какво ще кажеш?

  Съгласила се Злата мома и последвала вълка в пещерата му. Всеки ден му готвела месото, което носел, чистела му, а вечер, когато се приберял от лов, разговаряли за туй-онуй. Видял вълкът, че е умна и все му давала добри житейски съвети и сърцето му се привързало към нея. Започнал повече да се задържа в пещерата, искал да е все край нея. Спрял да лови девойки, само от време на време хващал по някоя заблудила се овца или коза, див заек или сърна, пък и то рядко, повечето време се хранели с плодовете, които Злата събирала и приготвяла по най-вкусен начин.  Обикнал вълкът умната и хубава девойка, поискал я за жена и тя се съгласила. Звярът поставил само едно условие – Злата да остане при него и да не слиза никога в селото. Приела девойката условието и заживели така заедно, в мир и сговор.

  Отдъхнали си селяните. Вълкът не се вясвал вече към селото. Стадата пак плъпнали по склоновете на Бели рид, панаирджиите тръгнали към Равнината, селото се огласяло от песните на жетварите и смеха на играещите из дворовете деца.

  Но човешко сърце не трае, все търси бедата и често я намира. Няколко от селяните не се смирили с отсъствието на вълка. „Замисля нещо“, казвали. „Не току-тъй изчезна. Чака да се отпуснем и ще нападне“. Повечето клисурчани не ги слушали, а се радвали на новопридобитата свобода.

  Веднъж един от недоволниците тръгнал след една коза, която се отделила от стадото. Нагоре-нагоре, по скалите, по скалите, скок на един чукар, скок на друг, изгубила се от погледа му. Сепнал се селянинът, огледал се – никой не се бил качвал толкова високо на Черни рид. Над главата му, надвесена като тъмен облак, се виждала Юмрук скала, чийто зъбери приличали на свита в юмрук ръка и за която разказвали, че била омагьосана – който попаднел там, никога повече не се връщал.

  А наблизо тъмнеел входът на една притулена пещера, която не се виждала от клисурата. Внезапно се чул весел смях и екнала песен. Надзърнал крадешком козарят в пещерата и що да види – една жена, чудна хубавица, готвела нещо в писано гърне над огъня и пеела с ясен и звънък глас, а в ъгъла спял вълкът – оня същият, страшният тиранин на планината. След малко вълкът се събудил и двамата седнали да се хранят, а в гърнето – боб, и нито къс месо! Подслушал човекът разговора между вълка и жена му и разбрал, че вълкът се е променил и вече не яде човешко месо.

  Спуснал се долу в селото и разправил всичко на съселяните си. Започнали да спорят клисурчани – какво да правят с вълка и жена му. Едни викали: – „Да ги убием“, други: „Да ги пощадим!“ Така и не се разбрали.

  – Вие не проумявате! – викал най-много от всички козарят. – Вълкът козината си мени, ала нрава – не. Ще дойде ден и пак ще почне да убива. Трябва ние първи да приключим с него, иначе вечно ще ни виси над главите тая заплаха и няма да можем да живеем спокойно.

  Никой не се сетил за личната девойка, която нявга живяла в селото и вършела добри дела. Минали били години, родителите ú се били споминали отдавна и името ú било забравено.

  Събрала се потеря – все съмишленици на козаря, и в късна доба на другия ден тръгнали към пещерата. Намерили вълка, спящ безгрижно до хубавата си жена, и ги убили и двамата, защото се страхували от отмъщение.

  Върнала се потерята в селото и животът на клисурчани продължил както преди, станал пак безгрижен и изпълнен с труд и радост.

  И само вечер, по пълнолуние, две сенки – на черен вълк и на стройна жена в бяла риза, се появявали над Вълчата пещерата и се чувал вой, съпроводен с далечна, кахърна песен.

  Старите хора от селото разказват, че това били духовете на двамата, доказали с живота и смъртта си, че любовта е способна да облагороди и най-жестокия звяр, а най-разумното и най-способно на великодушие и благородство същество – човекът, може да се превърне в жесток звяр и да убива безмилостно, когато смята живота си за застрашен.

  Ако някога замръкнете край Черни рид в Омагьосаната планина, не се страхувайте от двете сенки над пещерата! Истинските зверове може да са някъде наоколо, но не и във Вълчата пещера, там вече отдавна не живее никой –  ни звяр, ни човек.

https://www.youtube.com/watch?v=KelyIIf2DB4