-    Тук ли работи дядо ти? – попитах аз и погледнах огромната сграда.

Бяхме пътували повече от час и половина от посолството дотук. По едно време дори ме хвана страх, защото излязохме вън от Москва – видях табелата за край на града – и продължихме по някакво шосе покрай богаташки къщи. Мрачната физиономия на Иван ме спираше да попитам къде точно отиваме, но когато спряхме пред огромен портал от ковано желязо и моят спътник се подаде през прозореца да каже името си на портиера, просто не се сдържах.

Иван не ми отговори, а просто изчака вратата пред нас да се отвори със скърцане и продължи да кара, вече по частната алея. От двете ни страни се извисяваха дървета с педантично подрязани еднакви клони, а пътят беше като излъскан. Нито една снежинка. На Иван всичко това не му правеше особено впечатление, но аз гледах с широко отворени очи. Изненадата ми премина в изумление, когато спряхме пред къщата. Не къща, а направо имение – напомняше ми на снимките на дворци, които майка ми обичаше да изрязва от списанията. Златни орнаменти по прозорците, скулптури по тавана на сградата и от двете страни на двойното стълбище, което водеше до входната врата. Мъже в тъмни костюми стояха на всеки ъгъл и видимо се раздвижиха, когато Иван паркира пред входа. Имаше и няколко коли, до една нови и скъпи, макар че странните им емблеми с тризъбец и буква Т нищо не ми говореха.

Погледнах уплашено към приближаваща се групичка мъже и после казах на Иван:

-    Май не беше добра идея да безпокоим дядо ти на работното му място. 

Той изсумтя и се пресегна към задната седалка да вземе палтото си. 

-    Иване, сериозна съм! – повторих и сложих ръка върху неговата аз в опит да му привлека вниманието.
-    Нищо няма да му стане, спокойно!

Иван отново изсумтя, откопча колана си и тръгна да се облича. 

-    Обаче могат да го уволнят за това – виж каква богата къща е! – продължих и посочих към орнаментите. – Дай поне да паркираме някъде, където не бием на очи! Eдва ли собствениците ще се зарадват да ни видят! 

На фона на останалите коли, тази на Иван сигурно приличаше на кръпка. Моят спътник ми хвърли ироничен поглед и демонстративно прибра ключовете от колата в джоба си. 

-    Красиво? Това ли? – изплю той фразата с презрение. – Пълен и абсолютен новобогаташки кич!

Той излезе от колата и неохотно го последвах. Само видът на онези тримата ми даде ясно да разбера, че не са тук просто така. Вероятно бяха охранители. Те ни наобиколиха, но когато Иван се представи, изглеждаха видимо изненадани и радостни да го видят. Той размени няколко думи с тях и на лицата на тримата цъфнаха усмивки. Така че вместо да имаме проблеми, ни ескортираха до входната врата. 

-    Какво става? – прошепнах аз. – Май дядо ти го уважават тук?
-    Как не – изсмя се Иван някак горчиво, - той живее тук. 
-    Моля? – попитах аз високо, но побързах да сниша глас, защото мъжете наоколо погледнаха въпросително към Иван. – Иконом ли е?

Той им махна с ръка да се отдалечат и двамата останахме сами в огромно фоайе – навсякъде беше пълно с мрамор. Бял, червен, зелен, розов. Изобилстваше и от позлатени неща и скулптури, дори имаше две огромни вази с цветя. Всичко изглеждаше толкова скъпо, че ме беше страх да го пипна. Наведох се и посегнах да се събуя, но Иван ме хвана за лакътя.

-    Какво правиш?
-    Аз, ами, да не цапам… 

За мен беше повече от логично, когато си в чужда къща, да не нанасяш боклука от улицата. Дори в къщите, където чистехме с мама, ни даваха калцуни, да не носим боклук. А навън беше киша, направо ми стана жал за красивия лъскав под. 

-    Има си прислуга, ще се оправят – отговори Иван и посочи някъде наляво. 
-    Иване, не е хубаво да говориш така за хората! Дядо ти също е част от…-
-    Къщата е на дядо ми, Катерина – отговори ми Иван раздразнено, все едно това беше кръвна обида.

Явно видял шока на лицето ми, той продължи:

-    Ще ти обясня малко по-късно. 

Исках да го попитам нещо, каквото и да е – на първо място, защо е на квартира при онези хора, ако дядо му живее в такъв собствен дом и защо се държи така, все едно всички са му виновни? Повечето хора биха убили, за да разполагат с подобен дом, а той… 

Чуха се тежки стъпки и мъжки глас поздрави зад гърба ни на руски. Двамата с Иван се обърнахме и видяхме възрастен мъж в скъп костюм, който се задаваше от някакъв коридор вляво, сподирян от четирима в тъмни костюми. Мъжът имаше осанката на хората с много пари, където ходехме да чистим с майка ми, когато не беше на смяна в болницата. Онова лежерно държане, което само многото пари в банковата сметка позволяват – сякаш светът е в краката ти. Приличаше ми на крал или на някой римски сенатор, макар и в костюм. Бяла коса, бели добре поддържани мустаци. Повечето дядовци надебеляваха с времето, а този тук беше строен като внука си. Без съмнение това беше дядото на Иван. Имаха същите черти на лицето. Само че от очите на стареца лъхаше лед. Иначе се усмихваше и дори беше разтворил ръце за прегръдка. Мъжете в тъмни костюми се наредиха в полукръг около работодателя си, всички с ръце на коланите. Не бях сигурна искам ли да знам какво крият под саката. 

Хвърлих поглед към Иван и видях, че и неговият поглед е станал също толкова леден. Прииска ми се да се скрия зад някоя от саксиите и да не излизам от там, докато всичко не се оправи. 

-    Катерина – каза ми Иван на български – да ти представя дядо си – Леонид Сергеевич Воронцов. Петролен магнат по професия, кошмарен баща и дядо по призвание. 

Местех поглед между двамата мъже и не знаех какво да кажа. Старецът ме изпревари:

-    Виждам, че развалената ти българска кръв си казва думата, Иванушка – каза той на завален български със силен руски акцент. 

Иван се намръщи и отвори уста да говори, но вместо това женски глас накара и двамата да се стреснат:

-    Българската кръв не ти пречеше преди петдесет години, нали Льоня? 

Преди да се усетя, до рамото ми застана достолепна възрастна дама. Беше по-висока от мен с една глава, невероятно красива дори на тези години и облечена със стил в тъмнозелен костюм. Тя сложи ръка на рамото ми и продължи:

-    За нас е чест и удоволствие да приветстваме това момиче в дома си, щом Иванушка я е довел, нали Льоня? – та говореше български като роден, с едва забележим акцент. 

Старецът стисна юмруци и отвори уста да каже нещо, но тя почти му обърна гръб и ми каза:

-    Не обръщай внимание на съпруга ми, миличка! Той е като петрола, който продава – пали се бързо, чисти се трудно. Обаче обикновено е много полезен.

Не знаех какво да кажа и бях сигурна, че съм зяпнала. Неслучайно жената се беше облякла в тъмнозелено. Защото от лицето й ме гледаха познати очи. Тези на Иван. 

-    Вие сте…
-    Да, да, бабата на това прекрасно момче тук – тя кимна и дари Иван с благосклонна усмивка, както кралицата би се усмихнала на любимия си рицар. 

Усмивка, която той й върна, макар и с крайчеца на устата си и почти без да отделя поглед от дядо си. 

-    И клетата съпруга на груб мъж като този – допълни тя и стрелна съпруга си с мрачен поглед. 

Старецът измърмори нещо на руски. 

-    Хайде мила – побутна ме тя – нека да оставим мъжете да се перчат, а ние с теб да отидем на чай и сладки. 

Бях твърде стъписана, за да мога да се възпротивя, така че възрастната дама ме изведе от фоайето през един страничен коридор. Едва се бяхме скрили зад ъгъла и до нас започнаха да достигат виковете на двамата мъже. Определено звучаха разгорещено, макар че разбирах само две-три думи – „виновен“ беше една от тях.

Чувах как Иван заговори бързо и рязко на руски и се спрях по средата на коридора. 

-    Може би не биваше да ги оставяме сами… - казах аз и погледнах уплашено възрастната дама. 

Тя поклати глава. 

-    Мъжът ми и внукът ми имат твърде много неща да си кажат, така че, мила моя, опасявам се, че трябва да ги оставим да се разберат по мъжки, без да им се месим. 

Наведох глава и я оставих да ме въведе в кухнята. Мястото беше цялото обзаведено със скъпи поръчкови дървени мебели. В една от къщите, която чистехме с майка ми имаше подобни, но тези бяха още по-красиви – на всяка врата имаше издялкани релефни животни – елени, сърни, глигани, птици. Мястото беше толкова голямо, че цялата ни боксониера в Плевен можеше съвсем спокойно да се побере тук. Вътре се щураха три-четири жени с престилки, които мигом спряха работа, когато ни видяха. Възрастната дама им махна с ръка и те продължиха да тракат с тенджери и тигани, все едно не са ни видели. 

Тя ме настани на една малка масичка в ъгъла на помещението и после сама се пресегна до един от горните шкафове – имаше издялкан прекрасен фазан на него – и извади метална кутия. Отвори я пред мен и ми каза:

-    Вземи, миличка, сигурно си гладна. Аз ей сега. 

През следващите минути гледах в захлас как жената облечена като за прием, запарва чай пред смаяните погледи на служителите си. Когато се върна с поднос, на който се мъдреха чайник със сини цветя и две чашки, просто не се сдържах:

-    Аз съм виновна за всичко, а вие дори искате да ме черпите… 
-    Не, мила, не – тя ме потупа по ръката и ми наля чаша чай. – Ти нямаш никаква вина за ставащото. 
-    Обаче Иван заради мен… 
-    Нищо подобно миличка – тя ме потупа отново по ръката.

Изведнъж се сетих откъде Иван е възприел жеста. Погледнах възрастната жена в очите и се опитах да открия какво иска. Обаче видях само симпатии и съчувствие. 

-    Ти може и да си била поводът да дойде тук след толкова години, но не си причината, мила моя – отговори ми тя, все едно прочела въпроса в очите ми и си наля чай. 

После се отпусна на стола срещу мен, с гръб към кипящата работа в кухнята и въздъхна. 

-    Разривът между Иванушка и дядо му датира много преди да се срещнете – тя погледна настрани, към един шкаф с релеф на глиган. – Макар че, за да те доведе дотук, сигурно държи на теб. Тя ме погледна топло и ми се усмихна. - Хайде, пий си чая, да не изстива. 
-    Не беше редно да Ви занимава с мен – отговорих аз. – Не исках да става така. Знам, че Иван не ми е длъжен, просто… - огледах се безпомощно, но думите отказваха да се появят в главата ми… 
-    Просто ми разкажи какво се е случило с теб, мила! – подкани ме възрастната жена и отново ме потупа по ръката.

 
И аз й разказах. Всичко, за което се сещах. За измръзването, за това че Иван се е съгласил да ми помогне, за това че нищо не помня, за посолството. Когато стигнах до тази част, наведох глава виновно:

-    Аз съм виновна, че сме тук. Ако имах още един свидетел или поне някакви документи…
-    Нищо не си направила, мила! – възрази събеседничката ми и ми доля още чай. – Случката в посолството само е напомнила на Иванушка за миналото. Затова те е довел тук, вероятно да подразни дядо си. 

Примигнах и преместих погледа си от кутията с бисквити, в която се бях втренчила, към лицето й. Тя ме гледаше, а не ме виждаше. 

-    Не Ви разбирам? 
-    Наричай ме Вера, миличка, така се казвам. Нормално е да не разбираш, аз самата не разбрах някога. Обаче Льоня настояваше… И после всичко се обърка. 

Поклатих глава – каквото и да се беше опитала да ми каже, това не ми помагаше. 

-    Още не Ви разбирам. Българка ли сте? Дядото на Иван каза нещо за кръв… не го разбрах съвсем. 

Възрастната жена се изкиска.

-    Съпругът ми страда от криворазбран великоруски шовинизъм, ако мога да се изразя така, скъпа. Не обръщай внимание на грубите му думи, той искаше да засегне внука ми, не теб. Иначе да, българка съм, както ти казах и там – тя отново ми се усмихна. – След като внукът ми те е довел дотук, мисля че имаш право да знаеш някои неща, макар че той по-скоро би умрял, отколкото да си ги признае – тя поклати глава – същият инат е като дядо си. 
-    В посолството му казаха, че не вярват на паспорта му, заради руската фамилия – казах аз и отпих от чая.

Нямах представа какво има в него, но ми действаше успокояващо. А може би това беше присъствието на Вера. Не знаех нищо за нея, но ми се искаше да й вярвам. Тя въздъхна тъжно:

-    Това беше най-голямата грешка на Льоня. Мислеше си, че така ще даде на детето бъдеще, а всъщност се опита да му отнеме миналото. А Иванушка се разбунтува… 

Тя млъкна, стана и извади още една кутия от шкафа с фазана – вътре имаше соленки. 

-    Това е една много дълга история, миличка. Обаче като познавам тези двамата – тя кимна към вратата и ми се усмихна отново – имаме поне два-три часа, докато си се накрещят на воля. 
-    Обаче ако те се накрещят… - започнах аз и погледнах към вратата на кухнята – не е ли по-добре да…
-    Не, мила, не е. Мъжете и жените имат различни методи, но една истинска дама никога не се меси, когато мъжете крещят – тя спря за миг и ме огледа, - сега не ме разбираш, но с годините ще разбереш. Млада си още. Остави мъжете да крещят, да се перчат. Ние сме истинската сила зад тях. Така че сега аз ще ти разкажа една история, а пък ти после ще си направиш изводите. Щом Иванушка те е довел тук, тази информация може да ти помогне. Той не е никак лесен, да знаеш! – тя ми се закани с пръст. 
-    Но госпожо, Вера… аз… не бих…
-    Няма значение какво би и какво не би направила, мила – усмихна ми се тя дяволито, - понякога не ти избираш съдбата си, а тя избира теб. Според мен Иванушка неслучайно те е срещнал, за да може най-накрая да поговори с дядо си. В това семейство съдбоносните събития са практика. Хайде, пийни си чай, разказът ще бъде дълъг. 

Послушах я и се заслушах в разказа, който звучеше по-скоро като вълшебна приказка.