Змеят

     Всички в града говореха за Змея.

     Мнозина го бяха виждали – едни в сънищата си, други във въображението, ала никой наяве.  Мълвата за него се разпространяваше от къща на къща и от уста на уста. Майките прибираха децата си рано, още преди слънцето да залезе. Страхуваха се да не би Змеят да ги подлъже с нещо и да ги отведе в гората. Змейовете правели така – споделяха уплашените хора: първо залъгвали малки или големи с разни неща, а после, когато успявали да ги прикоткат, хващали ги за дрехите и ги повличали към гората. Там ги изпичали на бавен огън и ги изяждали.

     Такава била практиката на всеки Змей.

     А този, който сега се беше настанил нейде из покрайнините на града, понякога дори не изпичал жертвите си. Живи ги изяждал, особено когато бил гладен.

     А той все бил гладен. И фабриките в града промениха работното време така, че работниците да се прибират по светло от работа. Градският транспорт спираше работа един час преди смрачаване. Всички мислеха, че Змеят огладнява вечер и затова залостваха вратите си, запердяваха прозорците и гледаха да ползват по-малко светлина, та да ги подмине злото.

     – Моите и двете вече ги няма – плачеше сутрин жена на опашката за закуски. – Бяха хубави момчета.

     – Знам ги – утешава я, доколкото може, нейна приятелка. Носи платнена чанта и не знае какви думи да подбере, за да изрази съчувствието си. – И здрави, и умни.

     Всички се събират около плачещата и я докосват – сякаш да отнемат късче от мъката, да поемат малко от тежестта, заседнала в сърцето ѝ. А съдържателят на павилиона за закуски отваря подвижната врата, излиза иззад рафта и носи в ръце две топли кифли, увити в амбалажна хартия: „За момчетата. Да има. Може пък да се върнат.” А жената реве, та се къса, извита на кравай от болка, не смее да докосне кифлите.

     Такива картини често се случваше да се видят в града. Всяко трето или четвърто семейство беше изгубило я дете, я родственик, я баща или майка.

     Змеят върлуваше вече тридесет години. И никой не можеше да види кога прави злодеянията си, кога приижда с тежкото си люспесто тяло и причаква жертвите си. Всички знаеха, че го има, а не можеха да го видят.

     – Аз набарам ли го, с голи ръце ще го убия! – крещи от мъка осиротял баща, стиска юмруци като топузи и кърши пръсти: – Ей така ще го хвана... после ще го завъртя и...

     – Глупости говориш! – изтръгва го от отчаянието му силният глас на негов приятел. Двамата седят в кръчмата и се наливат с бира от сутринта, и без видима причина. Те си знаят причината май, но не говорят за нея; срещу нея говорят. – Сам не можеш го надви, човече. Аз ще ти дойда помощ. Двама по-може да го обърнем това чудовище!

     – Благодаря ти, друже! – едра сълза капе върху сивите неизгладени дрехи на бащата. – Хич няма и да се пазя, да знаеш. Ако ще и мене да разкъса с острите си зъби, ако иска на парчета да ме надроби – ще го удрям и ще го млатя, докато силиците ми не угаснат и кръвта ми не изтече, казвам ти. Мамицата му мръсна!

     Бирата се лее в кръчмата като едрия дъжд от очите на мъжете, всички свиват пръсти и размахват ръцете си като боздугани, заканват се:

     – Никаква прошка! Само да го пипнем! – После се чудят и недоумяват: – Откъде дойде тоя звяр, дяволите да го вземат? Защо точно в нашия град пристигна? Няма ли за него други места, свят широк – а само нас мъчи, вече цели трийсет години, без бъдеще останахме, без мечти, без здраве! Да не е черна магия това чудо, а? Уф... Вдън земя да потъне дано!

     Така говореха един през други бедните хорица в този град и тайно се надяваха най-накрая да видят сметката на Змея, да го причакат зад някой ъгъл и да го пребият с камъни и с боздуганите си.

     Годините минаваха, млади хора в градчето почти не останаха и всичко си вървеше по старому – тъжно, ден след ден, година след година надеждата да хванат и убият Змея започна да угасва, мъжете в кръчмата станаха старци, бирата вече не се лееше, фабриките затвориха врати – нямаше кой да работи в тях, жените се забрадиха в черно, изгубиха надежда децата си някога отново живи да видят или като по чудо да изскочат от гората...

     Пред павилиона за закуски жената, която преди години плачеше и се вайкаше за двете си момчета, вече е старица – очите ѝ са сухи и черни, излели мъката на душата по хлътналите вади на страните, набръчкани и напукани. Тя говори със себе си, шепне:

     – Не беше Змей това, ние така го нарекохме. От страх. Чума ни тръшна, лошотията дойде и не си тръгна. Това беше. Немотията и лошотията прогониха децата. Нямаше никакъв Змей.

     До нея още две баби тихо кимат, и те с черни забрадки.

     Дядото, който преди трийсетина години щеше да удря и да млати Змея, седи в кръчмата, а верният му другар до него е подпрял брада на бастуна си и отпива чат-пат от лимонадата на масата малки глътки, колкото да навлажни устните си, залепнали и онемели от мъка. От време на време се чува по една тежка въздишка и после пак настава някакво неловко, виновно мълчание. Те така разговарят. За едно и също мислят: „Не беше това Змей. Ние бяхме. Ние ги изгонихме, ние убихме младите. Да не са луди при нас да останат? Свят – голям, шарен, весел, бодър. А тука, тука само умирачка има: злоба, инатлък, кражби, зулуми, простотии, мизерия... И те какво, горките? Хванаха гората, до гуша им е дошло. Ееех. Дано поне да са живи и здрави децата, където и да са. Дай боже!” И току се кръстят един подир друг без дума да продумат.