29.10.2009 г., 0:54 ч.

Зовът на Мария 

  Проза » Разкази
958 0 4
4 мин за четене

ЗОВЪТ НА МАРИЯ
    Есен е. Дървото на двора беше привело клони. По каменната пътека листата, подгонени от играта на вятъра, танцуваха нестинарски танц. От къщата се чуваше гълчава. Там беше се събрала цялата челяд на Гаваза. Голям шегаджия беше завалията. Докато един ден, Кебапа го набеди, че му откраднал кравата от обора и я продал на говеждия пазар. Никой не предполагаше, че край къщата бяха минали цигани катунари, и делото беше тяхно.
    Наскоро се помина стопанката му и той остана сам в новата, двуетажна къща. Децата отгледаха в старата кирпичена, а сега вместо да се радват, да си живеят двамата в сговор и мир, проклетникът- рак, я отне завинаги. Голяма къщница беше Мария. Весела и сговорна. Сладка и уста. Умееше да пленява хората. А и те я обичаха. На всеки да помогне, на всеки да направи добро. С нейната честност и правдивост я имаха за майка Тереза. Беше учителка в детската градина. А и децата много я обичаха. Викаха е госпожо- майко. Та тя им беше повече от майка. Пееше им песнички, свиреше им на акордеона. А те сгушени едно в друго, слушаха с интерес и пригласяха с нежните си гласчета.
- Госпожо, майко, госпожо, майко, обичаме те госпожо. Ти си най- добрата майка на света. Ний си имаме майки, но ти си втората ни майка. Всеки ден слушаше тия думи от своите възпитаници.
    Но ракът не пощадяваше никой. Загнезди ли се някъде, иди, че го гони. Така и с Мария. Не пушеше, не пиеше, пък отиде в белите дробове. Кой можеше да си помисли човек, че тази добра жена ще се поболее и ще си отиде толкоз рано. В деня, в който отнесоха тялото и , цялото село тръгна към гробището, за да отдаде последната си почит. А онези, малките, толкоз много плакаха, че майките им едвам ги утешиха.
    Днес се навършваха шест месеца, откакто си отиде от таз земя. Обичаше често да казва: "Живей така, за да те помнят дълго хората!" И хората ще я помнят дълго. Кметът на селото обяви, че детската градина ще носи нейното име "Мария- майка Тереза." Споменът за нея щеше да остане завинаги. "Добрият човек", така ще я помнят. Такъв човек и да сгреши понякога, не може да бъде забравен.
Днес Гавазът беше особено мълчалив.В очите му напираха сълзи, но стискаше зъби, за да не заплаче. Болката в гърдите му не стихваше. Искаше му се да я види още веднъж. Да чуе нежния и глас и да му каже: "Знаеш, ний се взехме с любов и с любов ще се разделим. И така си издъхна в ръцете му. Но сега земята я покри в яката си прегръдка и никога нямаше да я пусне. Децата се поотърсиха. Голямата Екатерина завърши университета- английска филология, а малкият, Йордан, беше първи курс в Аграрния. Записа туризъм, с руски и френски. Завърши с отличие френската гимназия. Беше отличник на випуска. Получи специална награда. Приеха го и в университета, но той записа Аграрния. Голяма болка таеше в гърдите си. Имаше си момиче, което обичаше. Роди му син, който много приличаше на дядо му Георги. Но родителите на Вилито, така се казваше момичета, бяха сурови хора. Прибраха дъщеря си и внучето от родилния дом в дома си. Детето дори не носеше фамилното име на Йордан. В родилният дом записаха- без баща. Кръстиха го на името на майка и.
Вилито сама остана в дома на Йордан. Тогава беше последна година в френската гимназия. Цялата трепереше. Родителите и редовно я насилвали и тормозили. Мина време, но те разбраха за бременността. В четвъртия месец баща и даваше сума ти пари, за да махне детето. Тя сънувала сън. Явил се дядо и Атанас и и казал: "Никой няма да ти вземе детето. То ще се роди и ще го кръстиш Атанас". И така си я прибраха в къщи, до раждането на Теодор. Какво ли не правеше майка и, за да ги раздели. Дъщеря и да се отдръпне от Йордан. На врачки ли не ходи. Магии ли не прави. Но децата се обичаха. Сега пак са разделени. А Теодор щеше да порасне и да пита кой е баща му. Какво щяха да отговорят. Че той има баща, но насила го отделиха от детето му ли? 
 Йордан направи опит да разговаря с майка и, за да вижда два пъти седмично детето. Но тя беше категорична... 
 Днес всички се събраха на помена. Но Теодор го нямаше. Дали Мария не се поболя, защото не можеше да вижда внучето си - част от нейната кръв. С тия хора, не можеше да се преговаря. Явно, майка и успя да ги раздели. 
Мария и Гаваза изживяха много с тази история. И до ден днешен, той таеше болка в гърдите си. Не можеше да види внучето си. Да го прегърне, да го притисни до гърдите си и да чуе думата "дядо." А сега го вида в компютъра. Теодор беше станал на една година. Празнуваха рождения му ден, но не в дома на Гаваза.
Спомените плуваха в съзнанието му. Идваха един след друг и литваха високо, високо.
А може би Мария ще излезе от гроба и ще викне : "Искам си внучето, искам си Теодор!"

© Мария Герасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздрави!!! Много ми хареса
  • Може би щастието се гради тук,а се довършва там- горе. Мария е символът на добрия човек, но той не може да бъде оценен тук, на земята. Затова си отива, за да остави спомена за себе и своите дела. Но светът е егоиситчен и всеки иска да има това, което притежават другите.
    Благодаря ви приятели.
  • Увлекателен разказ, както ти умееш да разказваш! С обич Дими
  • Мария е отнесла обичта със себе си,уморена от хорската суета, е подирила пътя към себе си...Там,където отиваме няма ли да сме по-щастливи...
Предложения
: ??:??