14.08.2011 г., 21:34 ч.

Звукът на тишината (Приказка за любов и вълшебство) 

  Проза » Други
1357 0 5
6 мин за четене

          Замъкът на Лотар също бил обвит от чувство на тъга. От мига, в който той напуснал езерото, вече не се чувствал добре. Обикалял безсмислено по дългите коридори и сам си задавал въпроси, на които не намирал отговор. Някакво съмнение го измъчвало и го карало да е неспокоен. Лотар се преобразил, превърнал се в напълно друг човек, с неясни спомени и объркани мисли. В главата му се настанило огромно синьо петно, което замъглило съзнанието му. „Не... това е доста неясно… какво пропускам?! Нещо ми се изгуби от погледа - там, на брега на езерото?!" – чудел се сам той.

        След като не намерил покой, Лотар извел коня си и се метнал пъргаво върху него. Препуснал обратно по широката долина, после минал през гората и така, докато езерото се появило пред очите му. Върнал се на същото място, където предишния ден отседнал за кратка почивка. Точно тук нещо му се изплъзвало от мислите. Лотар внимателно разгледал околността. С поглед разлистил дребните храсти, папратите, дори вълните на езерото, галени от прохладния вятър. За съжаление, там нищо не му подсказало как да изясни собственото си състояние. След като не открил нещо, което да му помогне в търсенето на причината за нелепото си неразположение, той бавно се отправил по обратния път. Зад него слънцето потъвало  в собственото си червено отражение на безкрайния хоризонт. В своя заник то обагрило езерото в ярка червена окраска. Боядисало и пухкавите облаци в изящно червено. Лъчите му се напивали с червена боя и уморени се влачели по потъмнялата вода. С червено ухание на превалящ тежък летен ден, те се размазвали върху езерото, върху небето, върху целия свят. Въпреки синия цвят на деня, огненото слънце преобразило всичко и го боядисало с червена страст. Лотар вървял неуверено през гората. Дръпнал юздите на коня си и спрял. Обърнал се, защото усещал парещите ласки на пияните слънчеви лъчи. Там, между клоните на дърветата, червеното слънце се разливало и напомняло за уникалността на живота. На Лотар му се сторило, че червеният цвят е толкова червен и наситен, сякаш гората гори в далечината, подпалена от слънцето. Загледал се в този наситен огнен пламтеж и отново се почувствал сам, излишен и с чувство на вина, заседнало в гърлото му, като че ли е вкусил от самото огнено слънце, а това го изгаряло и измъчвало до болка.

             Феята на тишината и Ефросина вече били минали през гората и пред тях се разпростряла долината. Пътят, по който минали, се изпъстрил от сълзи. Със своето синьо излъчване сините сълзи блещукали като сини звезди, полепнали по крехките треви, по треперещите листа, по каменистия път – те били навсякъде. Слънцето боядисвало нагорещената гора и я палело с далечен безобиден пламък. То обаче не успявало да пребоядиса сълзите. Те си синеели с тъга, която била напръскала цялата природа.

           Лотар съзрял сините капки по пътя си. Вече бил обърнал гръб на слънцето и препускал през горската прелест. Навсякъде имало сини следи от сълзите на Ефросина. Той виждал тези светещи сини звезди и от техния блясък се чувствал вече по-добре. Изведнъж огънят в гърлото му се разнесъл.  От сините пламъчета пред очите му, червената нажежена буца, която го стягала, постепенно освободила път и той с лекота вдишал вечерната прохлада. Щом излязъл от гората и долината се разтлала пред очите му, погледът му се спрял на двете жени. Те вървели бавно и си говорели. Лотар за миг си помислил, че не бива да ги притеснява. Забавил темпото и неуверено ги настигнал. Те го видели на фона на залеза, целият топъл и червен, изпълнен с някаква загадъчност. Ефросина не спирала да плаче. От очите ù капели едри сълзи, напоени със синя тъга. Феята се опитвала да ги събира в шепи, но те били толкова много, че не успявала да ги удържи и те се изливали по пътя. Това, което видял Лотар, граничело с нелепостта и неестественото състояние на времето. Помислил си, че е попаднал в някакъв нереален свят на собствената си обърканост. Дори си помислил, че е възможно да полудява, че пред него няма никой, а му се привижда мираж, породен от раздвоението на мислите му. Но истината била самата реалност на чувствата, които го водели в търсене на причините за обърканото му психично състояние. Той прекрасно виждал двете жени, защото слънцето ги осветявало и те го очаквали насред долината.  Слязъл от коня и се приближил към тях.

-         Добра вечер, дами! – поздравил - … – мълчал почти минута, която

му се сторила цяла вечност – Аз съм Лотар, приятно ми е да Ви се представя. – казал той и погледнал жените в очакване на отговор.

-         Добра вечер! Аз съм Тишина.– поздравила феята.

От ръцете ù капели сълзи. Тя направила лек размах, за да придърпа

Ефросина по-близо да себе си.

-         Добра вечер! Приятно ми е, аз съм Ефросина – изрекла девойката, а

от топлото излъчване на мъжа  пред нея, съчетано с огненото слънце, се почувствала необременена със синята си тъга.

          Изпитала внезапно щастие и от него започнала да плаче още по-силно. Тогава Лотар видял сините сълзи и разбрал защо пътя бил син. Това много го озадачило, но след кратко мълчание задал най-логичния въпрос, който извадил от главата си.

-         Защо плачеш? – попитал с треперещ глас.

-         Аз плача, защото тишината ме натъжава. Видях отражението ù

върху водата, чух звука ù, долетял от небето, усетих я с нежните ласки на слънцето… - споделила Ефросина, гледайки Лотар с особено чувство на частица надежда в момент на слабост.

            Лотар гледал разплаканата девойка, която умело прикривала лицето си със синята качулка. Само сноп светли коси се промушвали и леко  издавали красотата ù. Несъмнено на него тя му изглеждала като една много примамлива загадка, вдъхновена от мисълта за неясния смисъл на тишината. В този миг феята притаила дъх и се превърнала в съвършената тишина, скрита във  всевишния мир на самото спокойствие, забравено от света. Станала невидима и за двамата.

-         Не плачи! Аз също съм тъжен. Вчера минах от тук. Огледах се в

прозрачните води на езерото, насладих се на чудното шумолене на листата в гората и погледнах слънцето с радост, защото то ме топлеше и осветяваше пътя ми. – разказвал Лотар, замълчал за кратко и отронил въздишка – Но, прекрасна Ефросина, нещо явно съм пропуснал, нещо съм забравил и това ме измъчва и ме прави неспокоен.

           Ефросина слушала и се наслаждавала на гласа на мъжа, който означавал всичко за нея. Още в далечината, когато той се появил на фона на слънчевия залез, тя го била разпознала. Затова и сълзите ù вече били сълзи от причинено щастие. Вътрешно не можела да бъде сигурна, че Лотар ще сподели нейните чувства, но това, че разговаряли, означавало много за нея.  

-         Съжалявам за неяснотата, в която си изпаднал – съпричастно

въздъхнала и тя.

          Слънцето бавно се стапяло на хоризонта. Лек вятър се промушвал и ги докосвал с любопитство. Разтварял синята пелерина на Ефросина, развявал черното наметало на Лотар, разливал сините сълзи от тялото на феята  - така си играел и с тримата, без те да го забелязват.

-         Не искам да си тъжна, Ефросина. – твърдо казал Лотар, погледнал я

с кураж и продължил – Аз се върнах тук, защото е трябвало да намеря теб. Аз ще ти помогна…  ще те утеша… - задъхвал се от внезапния прилив на идеи в главата си – Сетих се как да го направя. Дай ми, Ефросина, три сини сълзи! Аз ще ги отнеса далеч. Ще ги върна на водата, на небето и на  слънцето, защото тяхната тишина те  натъжава. – с уверен тон дал своята версия за решаване на проблема.

         Ефросина го слушала унесена и от очите ù още по-силно закапали сини сълзи. Феята леко се отдръпнала, за да може Лотар да вземе сълзите. Той протегнал топлите си длани и в шепи събрал три едри сини сълзи.

-         Благодаря ти, Ефросина! Тези сълзи ще отнеса където трябва. Ти

няма да си тъжна вече, а аз ще съм спокоен затова, че ти помогнах. – рекъл Лотар с трептящ глас, изпълнен с надежда, която заразила както него, така и Ефросина.

© Ирена Дочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??