Нова зора разцъфна над стръмните скали на Норден. Склоновете на високите планини, заобикалящи прорезите на фиордите, все още бяха покрити със сняг, въпреки настъпващата пролет, и блестяха като поръсени с диаманти. Долу в равнините първите признаци на зеленина започваха да се подават от земята – крехки и все още мънички, но въпреки това изпълнени с живот. Самите фиорди лъкатушеха и си пробиваха път навътре в сушата, изпъстрени тук-таме с малки островчета.

   На хвърлей камък от красивия град Ялда морето се извиваше в голяма дъга, образувайки малък нос и дълбок залив във фиорда. Сгушено между високите брегове, с гледка към залива и високите заснежени планини отвъд, се издигаше истинското тайно съкровище на Ялда – замъкът Илдемар. Белите му стени смело катереха отвесните скали. Шестоъгълните му кули изправяха непреклонна снага, увенчани от назъбени бойници и остри, зелени покриви. Бял каменен мост свързваше замъка с малък остров в центъра на залива – прелестна градина с буйни, вечнозелени дървета и широка тераса, от която човек можеше да се наслади на спиращата дъха природа наоколо. Всеки човек, съзрял замъка за пръв път, се кълнеше, че той е дело на елфите от старите приказки. 

   За съжаление, въпреки цялата си красота, замъкът Илдемар в момента ставаше жертва на нечии бурни настроения.

-    НЕ! Няма да го направя!

   Осем-девет годишно момиченце с блестящи сребристи коси пищеше колкото сили имаше, тичайки през залите на замъка. В напразен опит да го догонят след него препускаха две беловласи фигури с напълно еднакви лица, навлекли дълги, поръбени с кожа палта и торбести панталони. При по-внимателен оглед ставаше ясно, че въпреки странните дрехи, преследвачите бяха жени. 

-    Върнете се, лейди Шана! – извика една от жените. – Ако не присъствате, лордът ще се ядоса.
-    Няма пък!
-    Само си хабиш дъха, Раша – спокойно коментира втората жена. – Знаеш че тя може да се инати като планинска коза.
-    В името на Зорницата, Риш, крайно време е да приключваме с това. Ти или аз?
-    Твой ред е, сестричке, аз я хванах вчера за вечеря.

   Без повече разисквания, жената на име Раша ускори крачка сякаш до преди миг не беше тичала, ами се бе разхождала спокойно в парка. След броени секунди малката бегълка бе уловена. Жената метна съпротивляващото се дете през рамо и пое по обратния път под непрестанната градушка то детски юмручета.

-    Пусни ме, Раша! Казвам ти да ме пуснеш! Няма да се върна там! Заповядвам ти, Раша, пусни ме!
-    Съжалявам, лейди Шана, но заповедите на херцога са с по-голяма тежест – дойде равнодушният отговор. 

   Двете жени и пищящият им товар влязоха в голяма светла стая. На дългата маса по средата бе подредена закуска за трима. Двама души вече бяха заели местата си около масата. Раша пусна детето на пода и се отдалечи, заставайки до вратата заедно с Риш.

-    И така, скъпа ми дъще, виждам че не си научила урока си от вчера.

   Точно сега Ноа бе просто бесен. Той хвърли страховит поглед на застаналото пред него момиченце, само за да получи също толкова мрачен поглед в отговор. Милостиви светци, защо бе станала толкова твърдоглава!? Покойните ѝ родители въобще не бяха такива! „Янош, Орхана, дайте ми сили да не удуша вашата… нашата дъщеря!“, помисли си той. Ноа стисна основата на носа си и вдиша няколко пъти дълбоко, за да укроти емоциите си. Беше в рамките на очакваното, че новината за сватбата му ще предизвика… объркване у Шана. При пристигането си в Илдемар снощи той ѝ бе представил Лорелей и ѝ беше обяснил положението. И тогава сякаш светът се бе сгромолясал. Той бе подготвен за малко сълзи и цупене. Но това?! Шана беше отказала да поздрави Лорелей и се бе преструвала, че не я вижда докато се хранеха, за което най-накрая бе наказана да отиде в стаята си преди края на вечерята. Какво прекрасно начало на дългоочакваното му завръщане у дома. А сега драмата се повтаряше. Не, дори се задълбочаваше.

-    Шана, няма ли да поздравиш баща си и майка си? – Ноа положи всички усилия да звучи спокоен. 
-    Добро утро, татко – дойде нацупеният отговор.
-    Ами майка ти?
-    Аз нямам майка. Тази жена не ми е майка! – погледът на момичето хвърляше мълнии към Лорелей, която седеше на масата без да продума. – Майка ми е мъртва!
-    Това е така. Но лейди Лорелей е моя съпруга и херцогиня на Норден. Дори и да не я наричаш „майко“ все пак ѝ дължиш подобаващо уважение.
-    Не.
-    Шана! – Ноа бе на път да избухне всеки момент. – Успокой се и се дръж прилично. Поздрави лейди Лорелей и си изяж закуската. 
-    Не! Няма да я поздравя и няма да седя не една маса с нея, и никога няма да я нарека „майко“! Мразя я! – изкрещя Шана, гледайки го право в очите.

   Бам!

   Юмрукът на Ноа се стовари върху масата и я разтресе. Момиченцето трепна изправено пред гнева му, но в очите му продължаваше да се чете инат. 

-    Така значи, такива игрички ще играем – в гласа на Ноа отекна ръмжаща нотка и той досущ заприлича на разлютен звяр. – Много добре. Риш, Раша, придружете младата дама до стаята ѝ. Тя не заслужава закуска. А ако откаже да се извини – никакъв обяд. Да видим още колко дълго ще се инати. 

   Двете жени се приближиха и отведоха детето. Шана не се противи докато не стигнаха вратата. Там тя се обърна и изкрещя:

-    Мразя ви и двамата!

   След това тя хукна да бяга, а двете бинши невъзмутимо я последваха.

   Тишината в стаята бе оглушителна. Въпреки това шепотът на Лорелей бе толкова тих, че почти не се чу.

-    Простете ми, милорд.
-    И кога точно направи нещо, което да изисква извинение, съпруго?! – Ноа бе все още толкова бесен, че думите му прозвучаха по-грубо, от колкото бе искал. – Аз съм този, който трябва да се извини. Разглезил съм Шана. Поведението ѝ е неприемливо.
-    Тя е още дете, милорд. А и до някъде я разбирам. Изведнъж в дома ѝ се появява натрапник…
-    Не забравяй, лейди Лорелей, за добро или зло в момента сме женени – погледът на съпруга ѝ бе непреклонен. – Проявява неуважение към съпругата ми е проява на неуважение към мен. Време е Шана да го научи. Не се притеснявай, скоро ще ѝ мине. 

   Ноа грешеше. Шана не дойде за обяд или вечеря. Чак вечерта на следващия ден гладът надви ината ѝ. Шана се извини без да ги погледне в очите, изяде храната и се върна в стаята си без да отрони и дума. От този ден нататък тя рядко разговаряше с друг освен със своите бинши придружителки. 

   Това накара Лерелей да се чувства виновна. От скришните погледи, които Ноа хвърляше на дъщеря си, тя можеше ясно да види колко наранен и същевременно притеснен е той за малкото момиченце, което всъщност обичаше. Лорелей знаеше, че тя е причината за разрива помежду им. Пребиваването ѝ в замъка Илдемар бе започнало с кавга и това определено не предвещаваше безоблачно бъдеще. 

   Като че ли в опит да компенсира емоционалните изблици на Шана, Ноа се отнасяше към Лорелей с още повече уважение, наричайки я „почитаема съпруго“ или „уважаема херцогиньо“, което почти винаги я караше тайно да се изчервява. Той ѝ даде неограничен достъп до целия замък и прилежащите му територии. Тя можеше да се ходи от тавана до пералните помещения и кухните в мазето; от конюшните до кулата на соколаря; можеше да посещава оръжейницата, складовете, помещенията на трубадурите, трофейната зала, хазната, Голямата зала; можеше да влиза във всяка спалня в замъка, дори личните помещения на лорда, ако пожелаеше. Това бе нова за нея. В Сефис баща ѝ беше забранил да влиза в стаите на семейството и я караше да ползва слугинските помещения и коридори. Не би могло да става и дума да припари в хазната, която бе забранена дори за сестра ѝ. Единственото време, когато ѝ беше позволено да присъства в Голямата зала бе по време на Новогодишните празненства, но дори тогава трябваше да седи в най-далечния ъгъл. През останалите дни се очакваше да се храни с прислугата, вместо с останалите Ортен в трапезарията. Освен това не ѝ беше позволено да посещава розовата градина, която бе любимото място за разходки на Присила. Единственото място, където можеше да влиза без ограничения, колкото и смешно да звучеше, беше библиотеката на графа. Тъй като останалите Ортен не бяха особено запалени читатели, малката, препълнена с книги стая, или по-скоро килер, беше нейното убежище. След като учителят ѝ я научи да чете, тя прекарваше часове, разгръщайки пожълтелите стари страници и вдъхвайки техния сладък, прашен аромат. Онези книги се бяха превърнали в нейни единствени приятели в онзи студен, противен дом. Но сега всичко беше различно. 

   На Лорелей ѝ трябваха почти два дни, за да обходи целия замък. Мястото беше невероятно. Придружена от Сая тя се дивеше на слънчевите стаи, изрисуваните стени, сложните орнаменти от дърво и камък, и чудесата, събрани в просторните зали. Илдемар беше досущ като замък от приказките! Сая с гордост ѝ показа минералните бани в едно от подземията. Лорелей бе изумена. От скулптурите с лъвски глави по стените изригваха струи гореща вода и се събираха в няколко мраморни басейна, изпълвайки помещението с валма бяла пара. Според Сая Илдемар се издигаше върху естествени минерални извори. Строителите се бяха възползвали от това и бяха изградили сложна система от тръби, които не само подхранваха личната баня на лорда, но доставяха топла вода и до помещенията на прислугата. Още повече, тръбите бяха разположени така, че отопляваха голяма част от самия замък, прогонвайки студа на дългите северни зими. Изглежда целият Илдемар бе проектиран да се противопоставя на лютите снежни бури на Норден. Всички сгради зад стените на замъка бяха свързани помежду си с дълги покрити галерии, които предпазваха слугите и господарите от суровите ветрове и дълбокия сняг. В резултат на това, заключени от стените им, се образуваха множество малки дворове и дворчета.

    И като че ли това не бе достатъчно, Сая заведе Лорелей до малък вътрешен двор в главната сграда, който бе покрит със странен прозрачен покрив. Това беше невероятно! Лорелей никога преди не си бе представяла, че е възможно някой да изгради огромен купол от стъкло, но малките кръгли фасети, проблясващи на слънцето, бяха неоспоримо доказателство. Под неговата защита, оградена от тесни канали с гореща вода, бе разцъфнала чудна градина – Мъгливата Градина. Тя бе пълна с цветя и дървета, които Лорелей никога преди не беше виждала. Едно от тях имаше странна, подобна на вълна кора и огромни перести листа. Друго дърво се кичеше с малки бели цветчета с формата на звезди, които изпускаха упойващ аромат. Имаше също и дебели лиани с подобни на фунийки синьо-жълти цветове. Щом ги вида, Лорелей ахна. Това бяха небесни цветя! Тя знаеше от книгите на учителя си, че те растяха в тропическите райони на югоизток и от листата им можеше да бъде направено лекарство срещу змийски ухапвания. Как изобщо бе възможно да оцелеят толкова на север? Отговорът я изненада още повече. По думите на Сая, това се дължеше на топлата вода в каналите и специалната конструкция на купола, които позволяваха на растенията да преживеят суровите зими и студената пролет. Херцогът, чиято майка бе родом от юга, беше пренесъл късче от родината ѝ сред снежните полета на Норден. Научавайки това, Лорелей потъна в размисъл. Ноа не ѝ приличаше на особено сантиментален човек, но тя бавно започваше да преосмисля първоначалното си мнение. Да впрегне толкова усилия просто за някакви си цветя беше… трудно за вярване. 

   Като видя радостния блясък в очите на Лорелей, Сая се разбъбри щастливо и ѝ разказа за другото чудо на Илдемар – Градината на Звездовидеца. Двете жени прекосиха замъка и преминаха по белия каменен мост, който го свързваше с малкия зелен остров в средата на залива. Още щом стъпиха на сумрачната чакълена пътека, дробовете на Лорелей се изпълниха с плътния аромат на борова смола. Дърветата и храстите тук бяха коренно различни от онези в Мъгливата Градина – груби, усукани и жилави. Всички те бяха вечнозелени растения от севера, притежаващи някаква сурова красота. Вече запозната с интереса на Лорелей към медицината, Сая спираше тук-там, за да ѝ показва билки, използвани в традиционните лекове на Норден – кожолист срещу възпаления, мечо грозде при главоболие и за лекуване на рани, планинска боровинка при настинка и кашлица. Неусетно те прекосиха целия малък остров и достигнаха мястото, от което се виждаха заливът и далечните планини. Там, на самия ръб, се издигаше каменна беседка, покрита само от части от филигранен мраморен купол. Лорелей внимателно се приближи до ниския парапет и се престраши да погледне. Беше красиво! В момента повърхността на фиорда бе спокойна и гладка като огледало, в което се отразяваха околните върхове. На петдесетина метра под краката ѝ малки вълнички нежно милваха отвесните скали с тихо бълбукане. Лорелей затвори очи, поемайки от свежия солен въздух, примесен с аромата на борове. 

   Внезапно зад гърба ѝ долетя писък.

-    Какво прави тя тук?!

   Лорелей се обърна и видя Шана – с зачервено лице и размахала здраво стиснати юмручета. Една от придружителките на момиченцето го бе сграбчила не особено нежно за яката в опита да го удържи, а другата бе вперила извинителен поглед в Лорелей и Сая.

-    Това е моята градина! – продължаваше да пищи детето с цяло гърло. – Тя няма право да идва тук!
-    Всъщност тя е господарката на замъка – напълно спокойно отбеляза една от близначките, най-вероятно Раша. – Това означава, че тя може да ходи където си поиска.
-    Не, тя трябва да се махне! Аз не искам тя да идва тук!

   Тъкмо когато изглеждаше, че няма как да стане по-шумно, гласът на Шана достигна нови висоти, а нервният ѝ изблик бе на път да излезе от контрол. От опита си с Присила Лорелей знаеше много добре, че ако не направеха нещо, момиченцето всеки момент можеше да се озове на земята с пяна на уста. И щом отрезвяващите шамари не бяха позволени, оставаше само един начин.

-    В такъв случай, както лейди Шана желае, аз ще се оттегля. И не се притеснявайте, кракът ми повече няма да стъпи в тази градина.

   Гласът на Лорелей бе съвсем тих, но по някакъв начин успя да привлече вниманието на всички. Очаквала ожесточена борба, задъханата Шана само я зяпна. Лорелей кимна на трите и понечи да си върви. Точно тогава, прегракналият глас на момиченцето отново прозвуча, изпълнен с толкова много отрова, че накара присъстващите да потреперят инстинктивно.

-    Тогава желая да изчезнеш. Махни се далеч, далеч от тук и никога вече не се връщай!
-    Аз служа на херцога, лейди Шана – Лорелей ѝ хвърли поглед през рамо. – Той е единственият, който може да ми заповяда да изчезна. Препоръчвам ви да говорите лично с баща си по въпроса. А сега, дами, моля да ме извините.

    Без да каже и дума повече, Лорелей се отдалечи със Сая подтичвайки по петите ѝ. Тя не погледна повече назад, не ускори крачка, просто се оттегли грациозно с високо вдигната глава и странна усмивка на устните. Зад спокойната фасада обаче, тя вътрешно пищеше. Беше ли заслужила подобно отношение? Не! Определено не! Та тя не бе искала да идва тук на първо място! Не беше искала да се омъжва за Звяра на Севера! Не беше искала да оставя учителя си и да идва на това студено, непознато място! Не беше искала да става мащеха! Но трябваше да изтърпи една година. Макар и неписано, тя все пак имаше споразумение със съпруга си да играе ролята на херцогиня Норден. Тя възнамеряваше да изпълни своята страна от договора. 

   Постепенно Лорелей се успокои и започна да обръща повече внимание на ставащото около нея. Несъзнателно се бе върнала в Мъгливата Градина. Тя намери малка скамейка и се тръсна отгоре ѝ. Беше ѝ все едно колко неподобаващо за една дама бе поведението ѝ и дали случайно някой нямаше да я види. 

-    Милейди! Милейди! – гласът на Сая достигна до ушите ѝ. 
-    Да, Сая, какво има?
-    Благодаря на Небесната Майка! Най-накрая реагирахте!

   Лорелей я погледна объркано. 

-    Не знаете от кога ви викам, милейди – кръглото лице на Сая бе пропито с тревога. – Но вие не ми отговаряхте. А пък на лицето ви имаше една такава странна усмивка… направо ме изплаши, милейди!
-    Не се притеснявай, напълно добре съм си.
-   Убедена ли сте, милейди? Да ви донеса ли нещо? Може би освежителна напитка? Или може би мога да направя нещо, за да ви разтуша, милейди?
-    Не, аз нямам нужда… - Лорелей се поколеба за миг. – Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.
-    Само кажете, милейди.
-    Престани да ме наричаш „милейди“.
-    И-извинете? – Сая заекна.
-    В Сефис, преди да се омъжа, ме наричаха „копеле“ или „мелез“ – погледът на Лорелей бе станал далечен и лишен от емоция. – Откакто се омъжих за херцога всеки ден ме наричат „съпруго“, „херцогиньо“, „милейди“, „ваше сиятелство“. Боя се, че съвсем скоро ще забравя собственото си име. Не може ли да се обръщаш към мен по име, Сая? Не може ли да ме наричаш Лорелей?
-    Н-но, милейди, това би било неуважително…
-   Няма нищо неуважително в това един приятел да назовава друг по име – прошепна Лорелей колебливо. – Или би било прекалено срамно да наричаш едно копеле приятел?
-    Не, разбира се че не! – Сая бързо коленичи пред нея и грабна ръцете ѝ в своите. – Искам да кажа, за мен ще е чест да бъда ваша приятелка, милейди… не, Лорелей.
-    Благодаря ти, Сая – Лорелей стисна пръстите ѝ леко и усети как очите ѝ се насълзяват. – От днес нататък ти си един от малкото ми приятели. 

   Сая също заподсмърча, но изведнъж се сепна и избухна в смях. 

-    Съжалявам, милей… Лорелей – тя избърса очите си с ръка. – Просто… спомних си нещо, което Гераш ми разказа.
Лорелей ѝ хвърли любопитен поглед и Сая продължи със сподавено хихикане.
-    Ами, Гераш ми сподели, че когато дошъл да служи на херцога, той му казал почти същото – Сая се прокашля, а челото ѝ се смръщи, имитирайки строго изражение. За изненада на Лорелей, тя успя да разпознае начина, по който Ноа обикновено се мръщеше, и трябваше да прехапе устни, за да не прихне. Но имитацията на Сая не бе приключила. Неочаквано нисък глас се изтръгна от гърлото ѝ:
-    „Ако си ми приятел, наричай ме Ноа, иначе се пръждосвай. Всички ме наричат „лорд“ или „светлост“, така че съм на път да забравя, че нещастно копеле като мен дори има собствено име“. Вие двамата наистина страшно си приличате! 

   Лорелей просто не знаеше как да реагира, така че си позволи тихо изкискване. Сая продължи да се усмихва и я издърпа от пейката.

-    Знам какво ще те разведри. Все още не си видяла библиотеката. Направо е невероятна! Да вървим. Само да те предупредя,.. ако срещнем Скалоликият Уилям, не се плаши. Той всъщност е добър човек, когато го опознаеш, но… е, ще видиш сама.

***

   Седнал зад писалището, Ноа разтри основата на носа си и махна с ръка на Раша да си върви. Вратата се затвори след младата бинши. Стаята притихна, но думите на Раша все още кънтяха в главата му. Нещата излизаха извън контрол! Не беше смятал, че Шана ще стигне чак до там. Защо се държеше по този начин? Присъствието на Лорелей не променяше нищо. Не обичаше дъщеря си по-малко, само защото бе женен. Освен това, всичко беше просто формалност. След една година Лорелей щеше да си замине. Ноа въздъхна и усети как гърдите му се стягат. Без съмнение се беше преуморил. Твърде много ли бе да иска малко мир и разбирателство след шест месеца прекарани на бойното поле? А и защо Лорелей не я бе поставила на място? Беше ѝ казал да не удря Шана, не да не я смъмря или наказва. Как можеше съпругата му да е толкова… слабохарактерна и да се оставя на едно деветгодишно дете да я командва?! Къде бяха отишли онези решимост и воля, които бе показала на кораба? Наистина, изобщо не можеше да проумее съпругата си!

   До него Дънкан се покашля, привличайки вниманието му обратно в настоящето.

-    Разбира се, прощавай, приятелю, до къде бяхме стигнали? Да, докладът на Уил за миналото полугодие. Трябва да го прегледаме внимателно. Има някои притеснителни моменти…
-    Да знаеш, смятам че лейди Шана си заслужава да бъде напляскана хубаво – подметна внезапно Дънкан, а бумтящият му глас изпълни стаята.
-    Ще се престоря, че не съм чул това, Дънкан! А сега да продължим…

   Обаче не им бе писано да приключат с този разговор.

   Вратата на стаята бе отворена със замах и вътре влетя висок, слаб мъж, който силно накуцваше, тъй като единият му крак бе видимо по-къс от другия. Той бе към края на двадесетте или най-много началото на тридесетте, а луничавото му лице беше като издялано и обикновено лишено от всякакви емоции. С това сър Уилям де Мар си бе заслужил прозвището Скалоликият Уилям. Но точно в този момент, големите му кръгли очи бяха на път да изскочат от орбитите си, придавайки му изражение присъщо по-скоро на емоционалния му по-малък брат.

-    Защо не ми каза, Ноа!? – той почти изкрещя и изкуцука по-близо до писалището. 
-    Не съм ти казал какво, Уил? – Ноа и Дънкан се спогледаха объркани. Какъв дявол се бе вселил в приятеля им? Отговорът дойде без закъснение. 
-    Не ми каза за кого точно си се оженил!
-    Какво имаш предвид? – челото на Ноа се смръщи. – Естествено че ти казах. Дори те запознах с Лорелей още в деня, когато се върнахме в замъка. Да не би паметта да ти прави номера?
-    Ти каза, че тя е копелето на граф Ортен и някаква прислужница. 
-    И тя е точно това, Уил, можеш да бъдеш сигурен.
-   Нямам предвид това, Ноа! Нима наистина не знаеш, коя е тя? – младият мъж прокара пръсти през гъстите си къдрици.
-    В такъв случай – моля те, осветли ни. 
-    А-аз я срещнах преди малко в библиотеката – Уилям започна да жестикулира диво, а говорът му забързваше все повече и повече. – Тя ме попита за книги по медицина. Аз бях, естествено, изненадан. Искам да кажа, ти ми разправи онези небивали истории за уж случилото се на кораба, но все пак… Благородна дама и медицински книги? Няма начин, помислих си,.. обаче тя каза… тя каза, че е ученичка на Сер Леви!!!

   Дънкан и Ноа впериха поглед в задъхания си приятел с празни изражения.

-    И-и-и-и? – попита старият рицар, който започваше да губи търпение.
-    В името на светците, не знаете ли кой е Сер Леви?!
-    Ами очевидно не – Ноа също започваше да става нетърпелив. Имаше по-важни неща за вършене от това да си бъбри за учителя по медицина на жена си.
-    Сер Леви е един от пра-чичовците на настоящия крал на Шарийба. Той е седемнадесетият принц, кръвен брат на покойната властваща кралица Афанаси! Той е бил придворен лекар към кралския двор повече от тридесет години! Основал е медицинската академия в Шарийба. Една трета от книгите по медицина в нашата имперска столица са написани или от него, или от учениците му. След това, по някое време преди двадесет години, той напусна Шарийба. Всички щяха да го пишат мъртъв, ако не бяха трите книги за тропическите лекове и флората на южните марзбанати, които публикува. А след това, преди десет години, той изчезна безследно. Всички смятаха, че е загинал по време на пътешествията си. А сега излиза, че той е имал ученик. Неговият пръв и единствен личен ученик! И този ученик е жена ти, настоящата херцогиня Норден!!!

   Уилям спря, за да си поеме дъх. През това време Дънкан и Ноа бяха като треснати. 

-    Майтапиш ме, Уил – Дънкан най-накрая успя да изплюе няколко думи. – Трябва да е съвпадение. Сходни имена или нещо подобно. 
-    Не – Уилям рязко поклати глава. – В началото и аз си помислих същото. Но после попитах дамата дали може да видя някои от книгите, които е донесла със себе си, и тя великодушно ми позволи, и… Всички са оригиналните ръкописи на Сер Леви. Не първи копия. Оригинали. Със страничните бележки, петната от мастило и всичко останало!

   Казвайки това това той се обърна към Ноа.

-    Ваша светлост, херцог Норден, Ноа, приятелю. Не ме интересува какво споразумение имате с лейди Лорелей за някакъв едногодишен брак или каквото е там. Слушай ме внимателно. Дори само медицинските ѝ познания я превръщат в безценно съкровище. Да не говорим за потенциалните връзки с кралския двор на Шарийба. Така че не ме интересува как ще го направиш, Ноа – плати ѝ, заключи я, вкарай я в леглото си. Тя. Трябва. Да. Остане. Тук!