* * *
Девствени зачевахме
болящи предразсъдъци,
а утробите ни
сгърчваха се до безплодност.
Мъртви се раждахме,
преди да стигнем гробове,
а сърцата ни туптяха
... в полуритъмност.
Луните нощем
един към други ни насъскваха
и напомняха
за наш`та единачност
... вълчата.
Денем, когато към слънцето
се обръщахме,
срещахме само
първороден, ослепяващ блясък.
Той пронизваше в студеното.
Сподавени въздишахме...
краят идваше в началото
... със крясък
след едно зачатие.
Кога родихме времето?
...
Дъждът пада -
тих, кротък,
като за погребение
и капките тешат природата.
Щом сме стигнали дотук,
няма избавление.
Калта през твоите пръсти
... тече
и мислите ми
са вече подгизнали...
Хайде,
зарови песимизма и угризенията ми!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослава Грозданова Всички права запазени
