* * *
Усещам я как приближава,
как с тихи стъпки мълви
и нежно косата погалва,
усмихва се, нея не ще я боли...
Но чака, не бърза, само ме гледа,
иска сама да я дам,
но душа чиста и светла,
не е за нейния ранг...
Качулката черна намества,
поглеждам я - няма лице...
Ръцете й - огнени кълбета,
ще изгорят и мойто сърце...
Предавам се, нека я взема,
на кой ли му трябва мойта душа...
Дано поне там да не страда,
да не страда от любовта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Иванова Всички права запазени
