Във дните есенни със розовите облаци на нашите мечти
със вятъра танцуват жълтите листа и падат във нозете,
самотен паркът е – ни лай на кучета, ни глъчка на деца,
и ето го морето, към него бяхме тръгнали със теб, нали...
Морето е най-синьо през октомври, няма кой да го размъти,
и само риби на пасажи сребърно проблясват,
унесени във свойте рибешки игри.
А вятърът развява нечии коси,
смях на момиче смесва се с шума на морските вълни...
И с всяка есен нещичко от нас си отива,
за миг душата се докосва до други, възжелани брегове,
и като бяла лодка губи се в безкрая,
неумолимо стапя се в догарящи лъчи.
Изсъхналите миди, раковини, скърцат под краката
И ние също съхнем на брега изхвърлени,
жадуващи водата,
и чакаме поредната вълна, но тя до нас не стига,
щастието все назад, шумящо се отлива
и само пяната му близва сухите тела.
Солта по раните ни пари с всяка следваща вълна...
Седим със тебе сгушени под избелелите чадъри
(а сякаш вчера беше, тук лежаха бронзови тела
 в прегръдката на знойно августовско слънце).
Извиква нейде горе гларус 
и стих на Христо Фотев понася се със белите крила...
Под нас се рони пясъкът,извайва форми от тъга,
тя се просмуква в кожата и ни омайва – дъх на водорасли,
и в таз омая не усетихме кога, отиде си, отиде си деня.

Г Захариев, октомври ,04