Ето я отново пръска светлина
най - прекрасното и тъжно същество на таз Земя,
до болка тя позната феята на мрака.
Под издъхнала върба седи,
попива жадно мъката със сините очи
и поруменява натрупалия сняг с кървави сълзи.
А тревата сякаш с чудодейна вода полята
пробива ледена корица и огъва се нагоре
като нощна птица.
Малки устенца редят нежни слова
и от изсъхналото езеро бликва бистра вода.
Замахва тя ръка и Слънцето изчезва.
Няма я вече златната светлина
и бързо замества я студената Луна.
Замахва тя отново. Тежки рани се разтварят. В дясната ръка
бликва силно, безпощадно  кръвта
и всяка капчица що падне на снега,
полита към небето и става на звезда.
А феята жално поглежда към небето сега
потрепват пеперудени крила и политва неусетно в нощната тъма.