05.11.2009
И изстинало, слънцето преспите къса със пръсти –
вчера паднали, днес са в последния стадий на рак.
Там, на двора, цинично спокоен, подпрял се е кръста.
Черен, мършав до сухо. Прилича на гарванов крак.
Хризантеми на чифтове. Бледи и неми роднини.
От скръбта са смалени до купчинка житни зърна.
Вътре, в стаята, плуващ по гръб сред море от гергини,
спи, олекнал от болката, моят измъчен баща.
Във очите на мама торнадо от мъка не стихва,
а децата ми като пребити кутрета мълчат.
Ала татко – кълна се! – във свойто море се усмихва
и очаква да бъде понесен в последния път.
Баба днес е рожденичка. Чака от снощи сина си –
затова бе небето бродирано с едри звезди.
Там, пред райските порти – тъй, както преди пред дома си
кротко пътя поглежда, докато плете и седи.
Боже, къс е денят, отреден за раздяла навеки –
къс, почти както дълга е и безнадеждна скръбта.
Крачи гарвански крак по една бивша бяла пътека,
а след него – баща ми на майка си носи цветя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
