***
Пробужда се пак онова, вироглавото,
дето от заека в мен прави лъв,
искам да хвана сърце, най-коравото,
да му прелея от своята кръв.
И пак ми е някакво щуро, нащърбено,
а ноктите скрити и благост струи,
да приласкае детето, прегърбено,
което сълзù и стотинки брои.
И пак е дошло онова непокорното,
а уж си отиде, без болка, без глас,
не мога, не искам да споря с безспорното,
смирена и луда, оставам си Аз.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
