* * *
* * *
Родила съм се от агонията на звезда,
умираща самотна в тиха есен.
А лято бе – усмихнати жита
се ронеха във думите на песен...
Протягаха се хиляди ръце
да ме поемат в невъзможната ми цялост –
във нощ кошмарна и във светъл ден
безсилни ме разсипваха, за жалост...
Небето ярка мълния продра
и облаци надвисват на парцали...
Едно нащърбено парче луна
разпръсна се на хиляди кристали...
Не съм желала тъй да се явя на този свят,
от болка изкован и мрачен. Но знам –
по пътя свой аз трябва да вървя, защото търсейки
свободната душа за полет ще намери начин...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елмира Митева Всички права запазени
То това ми е проблем понякога... ама ако го "клъцна", нещо... ептен куца 
